Р Е Ш Е Н И Е №. 46 гр. София, 14.04.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и девети март, две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2130 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенция за публичните предприятия и контрол срещу решение №83 от 24.07.2020 г. по в.гр.д.№213/2020 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №166 от 07.02.2020 г. по гр.д.№73/2019 г. на ОС Пловдив, с което са отхвърлени предявени от Агенция за публичните предприятия и контрол против „Гарант – М 98“ ЕООД и Б. А. П.: иск по чл.135 от ЗЗД, за обявяване за относително недействителна по отношение на АППК на сделката от 30.08.2018 г., изповядана с нотариален акт №171, т.V, рег.№6115, н.д.№911/2018 г. на нотариус З., рег.№179, по силата на която „Гарант – М 98“ ЕООД е прехвърлило на Б. А. П. вместо плащане на задължение, което дружеството има към последния, съгласно договори за прехвърляне на вземане от 19.02.2018 г. в размер на общо 41 000 лв., следния недвижим имот: сграда с идентификатор №56784.506.111.42 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], [улица], със застроена площ от 197 кв. м., разположена в поземлен имот с идентификатор №56784.506.111, с предназначение – друг вид производствена, складова инфраструктурна сграда, брой етажи – 1, която съгласно титул за собственост представлява обект – нежилищна постройка със застроена площ от 199 кв.м., построен по реда на чл.120, ал. 4 от ППЗТСУ, отменен с Постановление №500 на Министерски съвет от 1997 г., получил постоянен градоустройствен статут в недвижим имот – частна общинска собственост, находящ се в [населено място], а именно – дворно място застроено и незастроено цялото от 14 500 кв. м., представляващо УПИ VIII - комплексно застрояване, търговия и зеленина, кв.592 по плана на Пета градска част, [населено място], при граници на имота: от север – [улица], от изток – [улица], от юг – [улица], от запад – [улица], евентуално съединен с иск по чл.135 от ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на същата сделка до размер на 2/3 идеални части от имота. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно. Поддържа се, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд изобщо не е обсъдил множеството наведени във въззивната жалба фактически твърдения и възражения, което е довело и до неправилни правни изводи относно липсата на фактическия състав на чл.135 от ЗЗД. Ответниците по касация „Гарант – М 98“ ЕООД и Б. А. П. заявяват становище за неоснователност на жалбата. С определение №60639 от 15.12.2021 г., решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса: Следва ли въззивният съд при условията на ограничен въззив, споделяйки като правилни мотивите на първоинстанционното решение, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изготви самостоятелни правни изводи за тяхната относимост към предмета на спора. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че процесната сделка /за която в исковата молба се твърди, че прикрива дарение/, изповядана с нотариален акт №171, т.V, рег.№6115, н.д.№911/2018 г. на нотариус З., рег.№179, по силата на която „Гарант – М 98“ ЕООД е прехвърлило на Б. А. П. вместо плащане на задължение, което дружеството има към последния, съгласно договори за прехвърляне на вземане от 19.02.2018 г. в размер на общо 41 000 лв., процесния недвижим имот, има възмезден характер, който произтича от същността на двете насрещни престации – ползата за „Гарант – М 98“ ЕООД е, че се погасява негово парично задължение, а ползата за Б. А. П. е, че получава недвижим имот, като волята в тази насока е очевидно изразена в текста на цитирания нотариален акт, който е предхождан от споразумение от 30.03.2018 г. Приел е, че ако сделката е дарение, а не възмездна, следователно се твърди привидност на същата, а привидните договори са нищожни, съгласно чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД, но нищожната сделка не може да бъде предмет на иска по чл.135 от ЗЗД, тъй като тя изначало не би породила правно действие, което да бъде в последствие обявено за недействително и то само по отношение на конкретен правен субект. Изложил е съображения, че по делото не са ангажирани доказателства, че физическото лице П., като е сключвало сделката с юридическото лице е знаело, че уврежда интересите на ищеца, а такива твърдения няма и в исковата молба. Счел е, че всички останали доводи и доказателства нямат нищо общо с фактическия състав на иска по чл.135 от ЗЗД, поради което не следва да бъдат обсъждани, а всякакви оспорвания на отношенията, породили задължението на „Гарант – М 98“ ЕООД към Б. А. П., които се погасяват с процесната сделка, са извън предмета на настоящото производство. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е формирана константна съдебна практика на ВКС, обективирана в решение №212 от 01.02.2012 г., по т.д.№1106/2010 г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202 от 21.12.2013 г.по т.д.№866/2012 г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76 от 12.06. 2012 г. по т.д.№377/2011 г. на ВКС, ТК, II отделение и решение №581 от 30.09.2010 г. по гр.д.№1019/2009 г. на ВКС, ГК, III отделение и мн.др., с която в обобщение се приема, че в задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Настоящият състав споделя изцяло правното разрешение на въпроса, дадено с цитираните актове на ВКС, а в случая въззивният съд в противоречие с посочените разяснения, допускайки съществено нарушение на съдопроизводствените правила, не е обсъдил своевременно наведените от ищеца доводи за несъществуване на вземанията по договорите за цесия, за антидатирането на същите, за нищожността им поради липса на предмет, за недостоверната дата на представените от ответниците приходни и разходни касови ордери и споразумения за признаване на дълг и др. /всички свързани с поддържаните в исковата молба и във въззивната жалба твърдения за нищожност на процесния договор като привиден и за съществуването на действително съглашение на страните по него по договор за дарение, който е валиден, но относително недействителен по отношение на ищеца/. Липсата на произнасяне на въззивния съд лишава касационната инстанция от възможността да извърши преценка за основателността на посочените доводи и възражения, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.3, вр. чл.236, ал.2, вр. чл.269 от ГПК, а делото върнато за ново произнасяне на друг състав на въззивния съд, при което следва да се обсъдят всички доводи и възражения на страните във връзка със спорните въпроси по делото. При новото разглеждане, на основание чл.294, ал.2 от ГПК, въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №83 от 24.07.2020 г. по в.гр.д.№213/2020 г. на АС Пловдив. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на АС Пловдив. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.