Р Е Ш Е Н И Е № 89 Гр. София, 02 март 2023 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МАРИЯ МИТЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 855/2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационен протест на Апелативна прокуратура – Пловдив и по касационна жалба на адв. А. Д.-К., защитник на подс. В. Р., против присъда № 8/23. 06. 2022 год., постановена по в. н. о. х д. № 548/2022 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив (ПАС). Представителят на държавното обвинение атакува въззивния съдебен акт в частта му, с която е отменена първоинстанционната присъда по отношение на подс. Р. Г. и същият е оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2 вр. чл. 20, ал. 4 от НК. Поддържа се, че апелативният съд е приложил неправилно материалния закон, но тезата за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е обоснована от прокурора с доводи за неправилен анализ, превратна интерпретация и игнориране на част от доказателствата. В допълнително писмено изложение тези аргументи са конкретизирани, като се възразява както срещу извода на апелативния съд, че подс. В. Р. е депозирал обясненията си на досъдебното производство под натиск, така и срещу констатацията, че не са налице достатъчно доказателства, които да подкрепят уличаващите Г. твърдения на другия подсъдим. Сочи се, че е игнорирана интензивната кореспонденция между двамата подсъдими след влизането на подс. Р. на територията на Република България. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане. Депозирано е писмено възражение срещу касационния протест, в което защитникът на подс. Г. – адв. М. И. оспорва основателността му, позовавайки се на упражнения натиск над другия подсъдим В. Р., на обстоятелството, че е отрекъл обясненията си от досъдебната фаза на процеса, на невъзможността да бъдат ползвани като годно доказателствено средство показанията на полицейски служители, възпроизвеждащи водени от тях оперативни беседи с подсъдимия, на негодността на протоколите за веществени доказателствени средства, получени при експлоатиране на специални разузнавателни средства, както и на невъзможността съдебно-техническата експертиза да послужи като годен източник на доказателства. С жалбата на адв. Д.-К. е изразено недоволство от потвърждаване на първоинстанционната присъда в частта ѝ, отнасяща се до признаването на подс. В. Р. за виновен в извършването на престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2 от НК. Заявени са касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Възразява се срещу извода на въззивната инстанция, че деянието представлява особено тежък случай и му се противопоставят доводи, изводими от оправдаването на Р. по обвинението за съучастие и от данните за личността на дееца. Явната несправедливост на наказанието се извежда като последица от неправилното според защитата приложение на материалния закон. Направено е искане за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и за намаляване на наложеното наказание. В две писмени допълнения към жалбата, депозирани по реда на чл. 351, ал. 4 от НПК, първоначално изложените доводи за неправилно приложение на закона са доразвити с аргументи, че за квалификацията на деянието по чл. 242, ал. 4 от НК е необходимо отегчаващите обстоятелства, да обосновават едновременно завишена обществена опасност на деянието и на дееца, както и че индивидуализацията на наказанието при условията на чл. 55 от НК изключва квалификацията на деянието като особено тежък случай и в този смисъл волята на съда е вътрешно противоречива. Същевременно наред с оплакванията за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание са релевирани и доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, отнасящи се до анализа и оценката на доказателствената съвкупност, като се оспорва приетата от апелативния съд фактология, представя се собствена на защитата интерпретация на тези факти, поддържа се, че не са събрани доказателства относно годността на подсъдимия да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Като алтернатива се предлага на съда или да измени въззивната присъда, като оправдае подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 242, ал. 4 от НК и/или намали наказанието или да отмени атакувания съдебен акт като върне делото на въззивния съд с указания да бъде изследвано психическото състояние на подсъдимия към момента на деянието. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Защитникът на подс. Р. Г. излага доводи за неоснователност на протеста и пледира въззивната присъда да бъде оставена в сила по отношение на подзащитния му Подс. Р. Г. не участва лично в производството пред касационната инстанция и не изразява становище по основателността на протеста. Защитникът на подс. В. Р. поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея. Подс. В. Р. се солидаризира с аргументите на своя защитник. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите и възраженията на страните и в пределите на касационната проверка по чл. 347 от НПК, намери следното: С присъда № 260031/23. 09. 2021 год., постановена по н. о. х. д. № 515/2020 год., Окръжният съд – Хасково е признал подсъдимите Р. Г. и В. Ф. Р. за виновни в това, че на 19. 08. 2019 год. на ГКПП „граничен пункт“, в съучастие помежду си първият като помагач, а вторият като извършител пренесли през границата на страната от Република Турция в Република България без надлежно разрешително високорисково наркотично вещество – хероин с общо тегло 18 972,10 грама и съдържание на активен компонент диацетилморфин 54,4 тегловни процента на обща стойност 1 707 489 лева, като предметът на контрабандата е в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 4 (за подс. Г.) и ал. 2 (за подс. Р.) вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК ги е осъдил, както следва Подс. Г. – на тринадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, както и да заплати глоба в размер на 100 000 лева. Подс. Р. – на девет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване и както и да заплати глоба в размер на 100 000 лева. Подс. Г. е оправдан по обвинениетода е действал и като подбудител по смисъла на чл. 20, ал. 3 от НК. Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимите, отнел е в полза на държавата предмета на престъплението, както и моторното превозно средство, собственост на подс. Р., което е послужило за извършване на престъплението, произнесъл се е по разноските и по веществените доказателства. Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалба на подсъдимите и с присъда № 8/23. 06. 2022 год., постановена по в. н. о. х д. № 548/2022 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, е отменен, като подс. Г. е оправдан изцяло по обвинението за престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 4 от НК, а подс. Р. – за това да е бил подпомогнат от подс. Г.. В останалата част присъдата е потвърдена, като с оглед този изход на делото в тежест на подс. Р. са възложени всички направени по делото разноски. По касационния протест: Протестът е неоснователен. Прочитът на мотивите към проверяваната присъда не дава основание за извод, че ПАС се е дистанцирал от изискванията на процесуалния закон за анализ и оценка на доказателствата и по-специално на обясненията на подс. В. Р. от досъдебното производство. Контролираната инстанция е съобразила, че по своята същност те представляват оговор, тъй като в тях освен информация за собствената на Р. престъпна дейност се съдържа и такава, уличаваща подс. Р. Г.. Именно това обстоятелство е мотивирало въззивния съд да подходи особено внимателно към твърденията на подсъдимия германски гражданин като изследва не само дали те са изчерпателни, ясни и логични, но и при какви условия са депозирани. В тази насока правилно е съобразено, че за да изпълнят функцията си на годно доказателствено средство и за да бъдат поставени в основата на една осъдителна присъда, не е достатъчно обясненията на обвиняемия и подсъдимия да са депозирани в съответствие с изискванията на НПК за осигуряване присъствието на защитник, за съставянето на съответния протокол и запознаване на разпитвания с неговото съдържание, за удостоверяване правилността на протоколираните изявления посредством подписите на всички участвали в следственото действие лица. Необходимо е те да са депозирани доброволно, по собствена воля, без оказване на психически натиск от страна на органа, извършващ съответното следствено действие или на полицейските органи, както и без предшестващо или съпровождащо разпита прилагане на физическо въздействие. С особена сила това се отнася за досъдебното производство, при което поначало публичността и възможността за контрол на обществеността са изключени. Констатацията, че коментираните обяснения от 22. 08. 2019 год. са компрометирани и не съставляват годно доказателствено средство, не е основана върху заявеното от Р., че е бил насочен от полицейските служители да уличи Г., а е последица от цялостен грижлив и обективен анализ на ситуацията, в която е бил поставен подсъдимият. Въпреки започналото още с претърсването на лекия автомобил досъдебно производство В. Р. е бил незаконно задържан в продължение на близо три денонощия и е бил лишен от адвокатска защита. В този период освен провеждането на оперативни беседи, които нямат място в образувано вече наказателно производство (така и Р. № 230/2019 год. по н. д. № 522/2019 год. на II н. о.), на този подсъдим е била зададена конкретна линия на поведение от свидетелите Д., И. и А.. При това полицейският контрол явно не е приключил с привличането на Р. в качеството на обвиняем след като и след този момент са продължили насочваните от полицейските служители телефонни контакти между двамата подсъдими. При това положение най-малкото е налице основателно съмнение дали подс. Р. е депозирал обясненията си по собствена воля и този извод не се променя от направения неудачен опит да бъдат легитимирани действията на цитираните по-горе трима полицейски служители посредством издаденото от наблюдаващия прокурор постановление за възлагане на оперативно-издирвателни мероприятия. Що се отнася до депозираните година по-късно обяснения на В. Р., въззивният съд с основание е изтъкнал като водещ мотив за невъзможността те да послужат като надлежна доказателствена основа за осъждането на подс. Р. Г. липсата на каквато и да било конкретност по отношение дейността на турския гражданин. При разпита си от м. август 2020 год. подс. В. Р. е уточнил някои детайли, касаещи собственото му участие в пренасянето на инкриминираното наркотично вещество, но изрично е отказал да отговаря на въпроси, отнасящи се до евентуалната съпричастност на Р. Г. в контрабандата. Направената от Р. декларация, че поддържа предходните си обяснения няма онова доказателствено значение, което му придава държавното обвинение, защото с нея се препраща към доказателствено средство, което е прието за процесуално неиздържано и в същото време не съдържа подробности относно интересуващите процеса обстоятелства, а и в съдебно заседание Р. категорично е отрекъл първоначалните си обяснения, представяйки различна версия за естеството на контактите си с Г. по време на престоя им в Турция. Наред с това долустоящата инстанция е съобразила утвърденото в доктрината и съдебната практика принципно положение, че за да бъде постановена осъдителна присъда по отношение на едно лице, е необходимо уличаващите го обяснения на другия подсъдим да бъдат подкрепени от солидни доказателства. Прокурорът се позовава в протеста на приетото от първостепенния съд относно едновременния престой на двамата подсъдими в Турция, пристигането на Р. Г. по спешност в България след като В. Р. го уведомил, че е в болница в [населено място] и вида на проведените телефонни разговори между двамата. По своята същност и трите коментирани обстоятелства представляват косвени доказателства и за да обосноват осъдителна присъда е необходимо да изграждат единна и непрекъсваема доказателствена верига, водеща до един единствено възможен извод. В случая обаче изискуемите еднозначност и еднопосочност на изводите не са налице. На първо място, от доказателствената съвкупност законосъобразно са били изключени протоколите за веществени доказателствени средства, събрани при експлоатирането на специални разузнавателни средства, поради което и за съда, и за страните остава неизвестно съдържанието на провежданите след задържането на подс. В. Р. телефонни разговори с Р. Г.. Освен това, въпреки че мобилните телефони на двамата са надлежно приобщени към доказателствената съвкупност, част от съдържащата се в тях информация относно входящи, изходящи разговори, неприети повиквания, изпратени и приети текстови съобщения не може да се ползва като годно доказателство в наказателния процес. Такова качество не притежават фиксираните в паметта на телефонните апарати контакти, осъществени в периода 19 – 22. 08. 2019 год., в който подс. Р. е бил поставен под полицейски контрол, и това е така, защото изначално е отречена процесуалната издържаност на полицейската операция по задържане на подс. Г., в центъра на която са именно входящите и изходящите разговори между двамата. Колкото до разговорите между подсъдимите по време на престоя им в Турция, не съществува процесуална пречка за ползване на изведената в експертното заключение информация за време, продължителност и вид на комуникацията, но единственото, което може да бъде безспорно установено е, че контактите са спорадични и честотата им се засилва след потеглянето на Р. Г. обратно за Германия. Този факт обаче правилно е оценен от апелативния съд като недостатъчен за претендирания от държавното обвинение извод за съпричастност на турския гражданин към контрабандата на наркотици предвид отсъствието на доказателства за съдържанието и насочеността на обсъжданата мобилна комуникация. Най-сетне, въззивната инстанция не може да бъде упрекната, че при обсъждане на доказателствата за евентуално участие на подс. Г. в инкриминираното деяние не е съобразила предходните осъждания на този подсъдим в Германия за трафик на наркотични вещества. Изтъкнатият от представителя на Върховна касационна прокуратура факт би имал значение за вида и размера на наказанието в случай, че е била постановена осъдителна присъда. Разгледан на плоскостта на авторството на деянието, той няма онази доказателствена стойност, която му придава държавното обвинение, защото попада в категорията на т. нар. сходни факти, които могат да послужат единствено за изграждане на версии в рамките на провежданите от полицията оперативно-издирвателни мероприятия (в същия смисъл Р. № 1122/2006 год. по н. д. № 581/2005 год. на І н. о.). Предвид изложеното касационната инстанция не намери основания, изводими от материалите по делото, да удовлетвори претенцията на прокуратурата за отмяна на оправдателната присъда по отношение на подс. Р. Г. и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. По жалбата на адв. А. Д.-К.: Касационната жалба е основателна, макар и не по всички съображения, изложени от защитата. Преди всичко следва да се отбележи, че съдържанието на жалбата и на двете допълнения към нея изисква изрично да бъдат очертани границите, в които следва да се произнесе настоящият съдебен състав. Първоначално върховната съдебна инстанция е била сезирана с искане за проверка единствено на материалната законосъобразност на въззивния съдебен акт и на справедливостта на наложеното наказание. Този извод се налага при внимателен преглед на сезиращия документ, в който изрично е посочено, че оплакването за неправилно приложение на материалния закон се отнася до квалификацията на деянието като особено тежък случай и е свързано с оспорване наличието на предпоставките по чл. 93, т. 8 от НК, а явната несправедливост на наказанието е обоснована с неправилната квалификация на деянието по чл. 242, ал. 4 от НК. Направеното изрично искане за изменение на присъдата с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и за намаляване на наказанието също представлява потвърждение на констатацията, че несъгласието на защитата с въззивната присъда е ограничено до касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Едва в допълненията към жалбата, депозирани след изтичане на законно установения срок за касационно обжалване, наред с доводите за неправилно приложение на закона и явна несправедливост на наказанието са отправени и упреци към доказателствената дейност на апелативния съд като на преден план са изведени твърдения за направени от него недопустими предположения относно част от релевантните факти и за редица неизяснени обстоятелства. По своята същност последните аргументи представляват оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, каквото първоначално не е било поддържано от защитата. Действително съгласно чл. 351, ал. 4 от НПК страните могат да допълнят писмено подадените от тях жалби и протести до даване ход на делото. Това обаче може да бъде сторено само в рамките на касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, заявени в срока за атакуване на въззивния съдебен акт. Само в този срок е възможно и допустимо да се разширява обхвата на претендираната от страната касационна проверка като се прибавят и незаявени първоначално касационни основания. Това е така предвид спецификата на касационното производство и очертаните в чл. 347 от НПК предели на касационната проверка. С оглед изложеното настоящият съдебен състав не дължи отговор на възраженията на защитата за наличие на касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и следва да се произнесе единствено по доводите за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието. Прегледът на материалите по делото води до извод, че недоволството на подс. Р. и защитника му от приетата от инстанциите по фактите правна квалификация на деянието по чл. 242, ал. 4 от НК е основателно. Безспорно стойността на инкриминираното наркотично вещество удовлетворява възприетия в съдебната практика критерий за особено големи размери, тъй като многократно надхвърля 140 минимални работни заплати към момента на деянието. Досежно това обстоятелство аргументацията на въззивния съд е безукорна, поради което не се оспорва и от страните и не се нуждае от допълване или детайлизиране. Не може да бъде споделено обаче заключението на контролираната инстанция, че случаят е особено тежък по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК. Цитираната разпоредба свързва особено тежкия случай с кумулативното наличие на две предпоставки – изключително висока степен на обществена опасност на деянието и също такава на дееца. От изброените от ПАС обстоятелства единствено изключително високата стойност на наркотика и относително голямото му количество насочват към деяние с открояваща се обществена опасност. Нито фактът, че подс. Р. е предоставил собствения си автомобил, нито този, че е наблюдавал поставянето на хероина в него (без значение дали това е станало в специално указан му от другиго автосервиз или при пребиваването му в дома на подс. Г.) могат да обосноват съществена отлика на настоящия казус от типичните случаи на контрабанда на наркотици. Начинът на укриване на веществото също е обичаен и за поставянето му не са използвани специално направени тайници, нито са били необходими специфични познания или умения. При положение, че доказателствата не внасят яснота колко и кои са лицата, снабдили Р. с наркотика и с какви други действия са го подпомогнали, не би могло да се поддържа убедително, че съпричастността им към деянието обосновава извънредно висока степен на обществена опасност на извършеното. Всъщност онова, което в най-голяма степен препятства квалификацията на деянието като особено тежък случай, е обществената опасност на подс. Р.. Дори и като се има предвид, че личността на дееца намира своята проекция в извършеното престъпно посегателство, не би могло убедително да се поддържа, че касаторът следва трайно установен модел на незаконосъобразно поведение и системно и неотклонно неглижира установения правов ред в преследване на престъпните си цели. Извън изтъкнатия от въззивния съд факт, че немският гражданин е пренесъл през външна граница на Европейския съюз значителна парична сума без да я декларира по надлежния ред, не съществуват други обстоятелства, които да обосновават извод, че той представлява изключителна обществена опасност. Напротив, Р. е с необременено съдебно минало и в съвкупност с факта, че към момента на деянието същият е бил на петдесет и седем години това обстоятелство насочва към извод, че извършеното е инцидентна проява в живота му. Освен това подсъдимият е бил трудово ангажиран като наред с постоянната си работа в немските железници за известен период е развивал и собствен бизнес. Независимо от изложеното по-горе относно незаконосъобразността на проведената полицейска операция за установяване и задържане на другия подсъдим по делото, не може да не направи впечатление, че в нито един момент Р. не е отричал собствената си роля в инкриминираното деяние, като с депозираните от него годни обяснения е съдействал за разкриването на истината. От момента на откриване на наркотичното вещество до последната му дума пред настоящата инстанция жалбоподателят последователно и неотклонно не само е изразявал съжаление за извършеното, но е декларирал и готовността си да понесе своята отговорност за него. Предвид тези съображения касационната инстанция намира, че следва да внесе корекции в проверявания съдебен акт досежно приложимия материален закон като преквалифицира деянието на подс. В. Ф. Р. от такова по чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2 от НК в престъпление по чл. 242, ал. 2, пр. 1 от НК. Изменението на въззивната присъда в частта ѝ относно правната квалификация на извършеното от подс. В. Р. престъпно посегателство предполага и преразглеждане на въпроса за наказанието, което следва да му бъде наложено. Според настоящия съдебен състав то следва да бъде индивидуализирано при условията на чл. 55 от НК не само предвид забраната за reformatio in pejus (за престъплението по чл. 242, ал. 2 от НК с предмет високорискови наркотични вещества е предвидено лишаване от свобода от десет до петнадесет години и глоба от сто хиляди до двеста хиляди лева, а подсъдимият е бил осъден от първостепенния съд на девет години лишаване от свобода и глоба в размер на 100 000 лева), но и защото са налице предпоставките на цитираната разпоредба. Вярно е, че предметът на престъплението е в немалко количество и стойността му е значителна. Тези отегчаващи обстоятелства обаче не могат да бъдат успешно противопоставени на наличните смекчаващи такива, сред които трябва най-напред да бъдат откроени тези, отнасящи се до личността на дееца. Подс. Р. е с чисто съдебно минало. Не са известни негови противообществени прояви на територията на страната или в държавата му по произход. Трудово ангажиран е, а здравословното му състояние е влошено. С депозираните пред първата и въззивната инстанция обяснения е изяснил собствената си роля в трафика на наркотици и така е способствал за установяване на съществена част от правно значимите обстоятелства по делото, като е демонстрирал искрено разкаяние и критичност към извършеното. Съвкупната преценка на тези обстоятелства обосновава извод, че той е добре вграден в обществото, не представлява голяма обществена опасност и за постигане на целите по чл. 36 от НК и по-специално за индивидуалната превенция не е необходимо да бъде изолиран за определения от въззивния съд продължителен период от време. Относими към заключението, че наказанието следва да бъде определено под предвидения в закона минимум, са и още две обстоятелства. На първо място това е продължителността на наказателното производство, която съобразно критериите, изведени от Европейския съд по правата на човека, следва да бъде преценена като неразумна. Въпреки че подсъдими по делото са две лица, то не разкрива изключителна фактическа или правна сложност, защото в предмета на доказване са включени относително тесен кръг факти, относими към едно единствено престъпно посегателство. Този извод не се променя от обстоятелството, че предмет на разследване е било престъпление с трансграничен елемент, защото са разпитвани единствено свидетели, пребиваващи на територията на страната като при това броят им не може да бъде преценен като прекомерно голям, така както това не може да бъде сторено и по отношение на изслушаните експертни заключения. Въпреки това в продължение на близо четири години В. Р. търпи ограниченията, произтичащи от качеството му на обвиняем и подсъдим без процесуалното му поведение да е допринесло по какъвто и да било начин за забавяне на производството. Най-значимият фактор за приложението на чл. 55 от НК обаче е свързан с действията на служителите на ГДБОП от момента на разкриване на престъплението от митническата администрация на 19. 08. 2019 год. до привличането на В. Р. в качеството на обвиняем на 22. 08. 2019 год. За близо три денонощия подсъдимият е бил фактически задържан без да му бъде повдигнато и предявено обвинение, без по надлежния ред да са издадени заповед за полицейско задържане по ЗМВР или постановление на прокурора по чл. 64, ал. 2 от НПК, без да му бъде осигурен достъп до съд, пред който да оспори законността на задържането. За същото това време Р. е бил лишен от адвокатска защита. Не са били разяснени и правата, които подсъдимият има като задържано лице. Тези полицейски действия грубо погазват чл. 5, §. 1, б. „с“, §. 3 и §. 4 от ЕКПЧ и не могат да бъдат оправдани с необходимостта да бъде установен и задържан соченият за съучастник Р. Г.. Именно това обстоятелство следва да бъде преценено като изключително по смисъла на чл. 55 от НК, а наличието му наред с обсъдените по-горе смекчаващи отговорността обстоятелства обосновава и извод, че и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 242, ал. 2, пр. 1 от НК се явява несъразмерно тежко. С оглед всички тези съображения касационната инстанция прие, че съответстващо на степента на обществена опасност на деянието и дееца се явява наказание лишаване от свобода в размер на шест години, Настоящият състав обсъди и приложимостта на чл. 55, ал. 3 от НК, но прие, че предвид наличието и на отегчаващи обстоятелства би се стигнало до неоправдано снизхождение, ако на подс. Р. не бъде наложено кумулативното наказание глоба. Все пак с оглед данните за личността му и за имотното му състояние съдът прие, че редуцирането ѝ следва да е максимално възможното съобразно правилото на чл. 55, ал. 2 от НК, а именно с една втора и тъй като минималният размер на глобата, предвидена за престъплението по чл. 242, ал. 2, пр. 1 от НК е 100 000 лева, подс. Р. следва да бъде осъден да заплати 50 000 лева. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ присъда № 8/23. 06. 2022 год. по в. н. о. х д. № 548/2022 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която подс. В. Ф. Р. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 2 от НК като ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието му в такова по чл. 242, ал. 2, пр. 1 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го ОСЪЖДА НА ШЕСТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА при първоначален строг режим на изтърпяване и на глоба в размер на 50 000 лева. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата ѝ част. На ОСНОВАНИЕ чл. 395а от НПК препис от настоящото решение в превод на немски език да се изпрати на подс. Р., а в превод на турски език – на подс. Г.. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.