1 Р Е Ш Е Н И Е № 136 гр. София, 20 май 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Мина Топузова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Петя Маринова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1795 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия В. Г. М., чрез защитника му адвокат М. Х. от АК – [населено място], срещу решение № 324 от 29 септември 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, 5-ти състав, по внохд № 274 / 2014 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 42 от 27 февруари 2014 година на Софийския градски съд, НО, 23-ти състав, постановена по нохд № 2791 / 2013 година по описа на този съд. Съдържанието на касационната жалба дава основание за извода, че пред ВКС са релевирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Изложените в тяхна подкрепа доводи сочат, че причините за недоволството на подсъдимия от атакувания съдебен акт касаят дейността на органите по разследването и на предходните съдебни инстанции по събиране, проверка и оценка на доказателствата и формираните в резултат на тази дейност изводи по фактите. Посочените в жалбата нарушения на процесуалните правила са злепоставили, според защитата, фактическите констатации и са довели до неправилно ангажиране на наказателната отговорност на жалбоподателя по повдигнатото му обвинение. Отправеното до ВКС искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, със задължителни указания за отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила и правилно приложение на материалния закон. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим В. М. участва лично и със защитника си адвокат Х., който поддържа касационната жалба при направените в нея оплаквания и изложени в тяхна подкрепа доводи. Идентично е и заявеното от подсъдимия в рамките на упражненото от него право на лична защита. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимия В. Г. М. за виновен в това, че на 21. 07. 2012 година, в [населено място], в сградата на Софийския централен затвор на [улица], като длъжностно лице – командир на отделение, при изпълнение на службата му, без надлежно разрешително държал в багажника на лекия си автомобил „Рено 19”, СА 3380 РВ, с цел разпространение, високорисково наркотично вещество – 0.64 грама амфетамин, на стойност 19.20 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал. 2, т. 3 във вр. ал. 1 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил за срок от пет години от влизане на присъдата в сила. Оправдал го е по повдигнатото му обвинение горното деяние да е извършено и по повод изпълнение на службата му. Присъдил е направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия М.. Разпоредил се е надлежно с веществените доказателства по делото. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия М., е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е потвърдена изцяло. ВКС намира жалбата на подсъдимия М. за неоснователна и съображенията за това са следните: Основното възражение на жалбоподателя се свежда всъщност до твърдението за недоказаност на инкриминираното деяние от наличните по делото доказателствени средства. Без да оспорва по същество инкриминираните по делото факти, жалбоподателят твърди, че те не установяват категорично и несъмнено елементите от субективната страна на престъплението и специалната му цел. В подкрепа на тезата на защитата са заявени недостатъци при събирането, проверката и оценката на източниците на доказателства още от фазата на досъдебното производство, пренесени и в съдебната фаза на процеса, които рефлектират върху процесуалната годност на тези източници и надлежността на изведените от тях факти. Възраженията могат да бъдат обобщени така: - доказателственият анализ в решението на въззивния съд е едностранчив и тенденциозен, в полза на обвинителната теза; - кредитирано е съдържанието на протокол за претърсване и изземване, изготвен в нарушение на разпоредбата на чл. 160 от НПК и поради това – процесуално негоден; - гласните доказателствени източници по делото не позволяват извода, че подсъдимият е съзнавал факта на държането на наркотичното вещество; - изводите на съда за установени по делото факти, сочещи несъмнено на обективна и субективна съставомерност по нормата на чл. 354а от НК, са неправилни и основани на предположения. Допуснатите нарушения на процесуалните правила са довели до ненадлежно установяване на фактите, поради което и материалният закон е приложен неправилно, като е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия М. по чл. 354а от НК. 1. ВКС намира за необходимо да отрази констатацията, която прави, че идентични възражения относно процесуалната годност и достоверността на доказателствените източници са били предмет и на въззивната проверка. Въззивният съд е аргументирал основанията си да ги отхвърли (л. 74 – 76 от внох дело), а обстоятелството, че те не удовлетворяват защитната теза, очевидно е дало повод за подсъдимия да упражни и правото си на касационно обжалване. При положение обаче, че фактическите констатации на предходните съдебни инстанции са формирани законосъобразно от надлежна доказателствена основа, очакването делото да се пререши по същество, се явява неоправдано. А настоящият случай е именно такъв. 2. Макар и да не споделя всички съображения на въззивния съд относно процесуалната годност на доказателствените източници (както ще бъде обсъдено по-долу в решението), ВКС намира възраженията срещу анализа и оценката на доказателствата за неоснователни като цяло, защото не намират опора в данните по делото. Изложените в обжалваното решение съображения позволяват проверка на тяхната правилност и законосъобразност и на начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, още повече когато фактическите изводи на първоинстанционния съд са формирани на надлежна доказателствена основа, а въззивният съд не прави различни изводи на базата на доказателствата по делото, както е в случая. Гласните доказателствени източници (показанията на свидетелите Б., Й., Б. и С. – от една страна и тези на М. и обясненията на подсъдимия – от друга), са обсъдени обстойно и по действителното им съдържание от първоинстанционния съд (л. 8-15 от мотивите на присъдата). Въззивният съд не е имал основание да не се съгласи с техния анализ и оценка за достоверност на първата група гласни доказателства, защото тази оценка се основава не само на констатациите за тяхната логичност, последователност и безпротиворечивост, но е съобразена и със съдържанието на останалите доказателства по делото – протоколите за оглед (л. 26 от ДП), за доброволно предаване (л. 24 от ДП), заповед за полицейско задържане, заключения на физикохимична и оценителна експертизи (експерти Д. и П.) и пр. ВКС не споделя изложените от въззивния съд (л. 75 от делото) съображения относно процесуалната годност на показанията на свид. Б. и изключването им от доказателствената съвкупност по делото. Единствената причина да направи това въззивният съд е съзрял в обстоятелството, че свидетелят „... е извършил действия по разследването, съставяйки протокол за претърсване и изземване – л. 40 от ДП...”. Внимателният прочит на данните по делото в тази насока обаче дава основание за извода, че обективираното в протокола действие не е такова по разследването по смисъла на НПК, а е принудителна административна мярка по чл. 94 от ЗИНЗС. Мярката е предвидена с цел да се предотврати внасянето в затвора/поправителния дом на забранени вещи, извършва се по заповед на началника (в случая устна), не изисква съдебна санкция и касае служители и граждани, които влизат в затвора/поправителния дом. Така съставеният от свид. Б., на бланка „Протокол за претърсване, обиск и изземване”, Протокол № 10 от 21. 07. 2012 година (л. 40 от ДП), всъщност отразява доброволното предаване на инкриминираните вещи от подсъдимия М., което изрично е посочено в Протокола. Извън това, в качеството му на главен надзирател в Затвора, свид. Б. не е орган по разследването по смисъла на НПК, поради което и не попада под ограничението на чл. 118, ал. 2 от НПК. Той не е имал никакво процесуално качество в досъдебната фаза на процеса и не е съществувала процесуална пречка за разпита му от съда в качеството на свидетел. Депозираните от него показания са надлежен доказателствен източник и съдържащите се в тях факти и обстоятелства могат и следва да бъдат ценени наред с останалите от доказателствената съвкупност и могат да бъдат поставени в основата на съдебния акт, доколкото направената оценка сочи на тяхната достоверност. Оценката на първоинстанционния съд за тяхната процесуална годност е правилна и законосъобразна, а оценката за достоверността им се основава на извършения анализ по действителното им съдържание и на правилата на формалната логика. В тази насока в мотивите на присъдата са изложени подробни съображения, които няма причини да не бъдат споделени и затова не се налага да бъдат повтаряни. Така че, не е налице процесуална пречка показанията на свид. Б. (л. 60 от нох дело) да бъдат ценени като годно доказателствено средство, което първоинстанционният съд е и сторил. В., изводите си за факта на предаването на вещите, между които и инкриминираното наркотично вещество, от страна на подсъдимия М., съдът е основал не толкова на съдържанието на посочения по-горе протокол, колкото на показанията на посочените четирима свидетели – служители в Затвора, на съставения по надлежния ред протокол за доброволно предаване на л. 24 от ДП, на обясненията на самия подсъдим, който сам е съобщил и в нито един момент от наказателното производство не е оспорвал факта на предаването от него на вещите, поставени от него самия в багажника на личния му автомобил. 3. Не намират опора в доказателствата по делото и твърденията на защитата за неустановеност по изискуемия от закона начин на съдържанието на кутиите, взети от подсъдимия М., в частност – наличието в тях на наркотичното вещество. В тази насока първоинстанционният съд е изложил подробни и убедителни съображения (л. 14 от мотивите на присъдата), които въззивният съд е утвърдил (л. 74 от внох дело). Няма причина тези съображения да не бъдат споделени. Същественото в тази насока е несъмнено установеното обстоятелство, че подсъдимият е „преопаковал” оставените под колата му от неустановеното по делото лице вещи, разделил е двата мобилни телефона от анаболите и амфетамина, обвил ги е поотделно в латексови ръкавици и ги е прибрал в багажника на автомобила си. Тези негови действия са били наблюдавани пряко от свидетелите Й. и Б.. Или иначе казано, вещите, вкл. и инкриминираното вещество, са предадени на подсъдимия по таен начин, от неустановено по делото лице, през работното му време и в непосредствена близост до сградата на Затвора и са опаковани от него по начин, предназначен за скритото им внасяне там. В заключение, ВКС намира, че няма причини направената от съдилищата оценка за годността и достоверността на доказателствените източници, вкл. и гласните такива, както и за тяхното съответствие на останалата доказателствена съвкупност, в т. ч. с обективните находки по делото, закрепени, възпроизведени и изследвани в протоколите за оглед, за доброволно предаване, в заключенията на физикохимическата и оценителна експертизи и пр., да не бъде споделена, доколкото тя не разкрива превратност или игнориране в дейността на съда. Защитната теза на жалбоподателя М. е изградена изначално върху отричане на знанието и съпричастността му към намереното в личния му автомобил наркотично вещество и при условие, че е останала доказателствено незащитима, с основание е отхвърлена от инстанциите, оправомощени да установяват фактите по чл. 102 от НПК. Разборът, анализът и оценката на доказателствените източници, респ. изводите, които произтичат от тях, са аргументирани убедително от основния съд и затова въззивната инстанция не е имала причини да не признае фактическата правилност на издадената присъда. Така че, вътрешното убеждение на съда от първа и втора инстанция е резултат на надлежна процесуална дейност, която гарантира неговата формална и логическа правилност. 4. При така приетите за установени факти от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно. Възражението в касационната жалба за несъставомерност на деянието от обективна и субективна страна няма как да бъде споделено. Доказателствата по делото позволяват извода за установяване от страна на подсъдимия М. на фактическа власт върху предадените му вещи, в т. ч. и наркотичното вещество, което изпълва съдържанието на понятието „държане” като форма на изпълнителното деяние по чл. 354а от НК. Знанието му за естеството на инкриминираното вещество и опитът да бъде укрито и впоследствие внесено в Затвора заедно с останалите вещи, е несъмнено установено по делото, наред с предназначението му то да бъде предадено на трето лице. Всичко това сочи на съзнаване от страна на подсъдимия М. на противообществения характер на извършеното и неговите последици и пряко насочване към настъпването им. В рамките на безспорно установените по делото факти, целта за разпространение на държаното инкриминирано наркотично вещество се извежда от обективните данни по делото за неговото предаване, преопаковане и укриване в автомобила от подсъдимия. При изложените съображения, ВКС не съзира наличие на заявените нарушения на материалния и процесуалния закони от предходните съдебни инстанции, предпоставящи отмяната на атакувания съдебен акт. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 324 от 29 септември 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, 5-ти състав, по внохд № 274 / 2014 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 42 от 27 февруари 2014 година на Софийския градски съд, НО, 23-ти състав, постановена по нохд № 2791 / 2013 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.