Р Е Ш Е Н И Е № 60058 гр. София, 04.11. 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на десети май две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 2702 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Д. П. и В. С. П. срещу решение № 163 от 5. 07. 2019 г. по в. т. д. № 418/2018 г. на Великотърновски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 174 от 22. 10. 2018 г. по т. д. № 56/2018 г. на Плевенски окръжен съд, с което на основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 430 и сл. ТЗ Я. Д. П. и В. С. П. са осъдени да заплатят на „Юробанк България“ АД солидарно част от общо дължимите суми по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 32951/28. 01. 2008 г. и приложение № 1/30. 01. 2008 г., допълнителни споразумения от 8. 04. 2009 г., 20. 05. 2010 г., 20. 07. 2010 г., 12. 10. 2011 г., 31. 01. 2013 г. и 13. 02. 2014 г. в общ размер от 41 889, 08 швейцарски франка и 981, 98 лв., както следва: 41 889, 08 швейцарски франка – част от главница за периода от 28. 07. 2014 г. до 14. 03. 2018 г. и 981, 98 лв. – нотариални такси за периода от 9. 01. 2018 г. до 14. 03. 2018 г., заедно с дължимата законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 15. 03. 2018 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите излагат доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по направените от тях възражения за нищожност на договора за прехвърляне на вземането на „Юробанк България“ АД към ответниците по договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL 32951 от 28. 01. 2008 г. на „Бългериън Ритейл С.“ АД на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето като абсолютно симулативен, като изразяват разбиране, че при преценката за валидност на договора съдът не може да се позовава на изпълнението на задълженията на кредитополучателите. Сочат, че апелативният съд е игнорирал и възраженията им, че с оглед двукратното му прехвърляне вземането към тях е престанало да бъде такова, произтичащо от договор за банков кредит, и това изключва възможността банката да го претендира на посоченото основание. Излагат съображения за неправилност на изводите в обжалваното решение, че клаузите, оспорени от ответниците като неравноправни, са индивидуално уговорени. Според касационните жалбоподатели, в противоречие с последователната практика на ВКС решаващият състав основал тези си изводи само на обстоятелствата, че договорът за кредит и допълнителните споразумения към него са подписани от кредитополучателите. Пряко следствие от неправилното заключение за индивидуално договаряне бил отказът на въззивния съд да извърши преценка за неравноправния характер на уговорките от договора за кредит и от допълнителните споразумения към него, чиято валидност била оспорена. В касационната жалба подробно е мотивирано становището на касаторите за неравноправност на клаузите от договора относно формирането на възнаградителната лихва и правомощието на банката едностранно да променя размера й, наказателната лихва и поемането на валутния риск, както и за отражението на тази неравноправност върху валидността на договора за банков кредит. Изложени са съображения за нищожност на допълнителните споразумения към договора с оглед преоформянето на кредитното задължение чрез прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва. В касационната жалба се поддържа, че в противоречие с процесуалните правила въззивният съд не се произнесъл и по изведеното от нормата на чл. 366 ЗЗД възражение на ответниците по иска за нищожност на анексите към договора, тъй като са основани на нищожни като неравноправни клаузи от първоначалния договор. Касаторите излагат разбиране, че нищожността на договора за цесия, както и на допълнителните споразумения към договора за кредит, съчетани с невъзможността договорът за кредит да се изпълнява в цялост поради наличието в него на множество неравноправни клаузи изключват правото на банката-ищец да се основава на договор за банков кредит. Молят обжалваното въззивно решение да бъде отменено. Правят искане за присъждане на разноски. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Поддържа, че доводите на ответниците за нищожност на договора, с който вземането по процесния договор за кредит е прехвърлен на „Бългериън Ритейл С.“ АД, са без значение за спора, доколкото вземането е цедирано обратно на банката-ищец, страна по договора за банков кредит. Сочи, че изводите на въззивния съд за индивидуално договаряне на оспорените като неравноправни клаузи от договора и допълнителните споразумения към него са правилни. Ответниците не били заявили в процеса дали преди подписване на договора са правили искания за промени в договора, които да не са приети от банката, и ако е било така, защо са се съгласили да сключат договора. Същевременно, ответникът по касация изтъква, че изводите на съда за индивидуално договаряне се основават на допълнителните споразумения към договора, които са подписани по искане на кредитополучателите. В отговора на касационната жалба са изложени съображения за неоснователност на възраженията на касаторите за нищожност на клаузи от договора и от допълнителните споразумения към него. Ответникът по касация мотивира разбиране, че сключените допълнителни споразумения към договора предвиждат облекчен ред за погасяване на кредита, поради което същите не са нищожни. Поддържа, че изводът на въззивния съд, че уговорката в допълнителните споразумения към договора за кредит на преструктуриране на кредитното задължение на кредитополучателите чрез прибавяне на просрочени задължения за лихви и такси към размера на редовната главница не представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, е правилен, тъй като анатоцизмът се прилага при търговските платежни отношения и е допустим по обща воля на страните. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 32951/ 28. 01. 2008 г. и приложение № 1 към него с дата 30. 01. 2008 г. „Юробанк България“ АД е предоставило на кредитополучателите Я. Д. П. и В. С. П., при условията на солидарна отговорност, кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността, в швейцарски франкове, на 53 800 евро, по курс „купува” за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, като кредитът е бил усвоен от кредитополучателите на 30. 01. 2008 г. по курс 1,6499663 или в общ размер на 88 769 швейцарски франка. Апелативният съд е установил, че страните са договорили облекчени условия за погасяване на кредита с шест броя допълнителни споразумения. Констатирал е, че с договори за цесия на 11. 03. 2008 г. банката е прехвърлила на „Бългериън Ритейл С.“ АД вземането си по договора за банков кредит и на 27. 05. 2015 г. „Бългериън Ритейл С.“ АД е прехвърлило обратно на банката същото вземане. Длъжниците по договора за банков кредит са били уведомени за прехвърлянето на вземането от банката на посоченото дружество и от последното обратно на банката с нотариални покани, получени от В. П. на 17. 02. 2018 г. Въззивният съд е посочил, че съгласно представеното по делото извлечение от счетоводните книги на банката на 17. 02. 2018 г. банката е обявила кредита за предсрочно изискуем поради непогасяване в срок на 44 вноски за главница, като забавата е от 28. 07. 2014 г. Установил е, че с нотариални покани, получени от В. П. на 17. 02. 2018 г., длъжниците по договора за банков кредит са били уведомени за обявената предсрочна изискуемост на вземанията по банковия кредит. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответниците за невалидност на договора за цесия от 11. 03. 2008 г., тъй като не е бил съобщен на длъжниците от цедента – банката, с оглед установеното по делото уведомяване на същите за цесиите от „Бългериън Ритейл С.“ АД – цедент по втория договор за прехвърляне на вземане. Изразил е становище, че от представените допълнителни споразумения, с които длъжниците са уговорили с новия кредитор условията за облекчено погасяване на кредита, както и от изпълнението на задълженията по договора, може да се направи извод за знание за извършената цесия на длъжниците, съответно за действие на прехвърлянето на вземането по отношение на длъжниците съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД. С оглед направените от ответниците възражения, решаващият състав е приел, че процесният договор за банков кредит попада в приложното поле на глава шеста „Неравноправни клаузи в потребителски договори” от ЗЗП. Счел е, че клаузите на чл. 3, ал. 1 и 5 от договора относно формирането на дължимата възнаградителна лихва и правото на банката едностранно да променя лихвения процент не са неравноправни, тъй като на практика са индивидуално уговорени с оглед подписването от кредитополучателите на договора, в който е определен лихвен процент от 6, 15 %, формиран от базов лихвен процент /БЛП/ от 4, 5 % плюс надбавка от 1, 65 пункта, както и на допълнителните споразумения към него, в които лихвеният процент е бил изменен и фиксиран, както следва: на 5,04 %; 7,68 %; 4,97 %; 7,97 %; 3,02 % и 8,24 %. Признал е индивидуалното договаряне и на чл. 3, ал. 3 от договора за банков кредит, уреждащ заплащането на наказателна лихва при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, тъй като страните са се съгласили с размера на надбавката при подписването на договора. В решението е прието, че не е налице и твърдяната неравноправност на клаузите на чл. 6, ал. 2 и ал. 3 от договора за банков кредит, изразяваща се според ответниците в липсата на яснота относно валутата на задължението на потребителя и възлагане върху него на валутния риск. Въззивният съд е изтъкнал, че страните ясно са уговорили, че погасяването на кредита ще се извършва във валутата, в която същия е разрешен – швейцарски франк, като с подписването на договора кредитополучателите са дали своето неотменимо и безусловно съгласие банката, в случай че кредитополучателите, на съответния падеж, не са осигурили съответната вноска в швейцарски франкове, но имат средства в лева или евро по своите сметки, да погасят вноската по кредита като банката превалутира служебно в швейцарски франкове тези средства, по курс „продава” за деня на банката, като е изразил разбиране за индивидуално уговаряне на клаузата. По отношение на чл. 23 от договора, с който кредитополучателите са се съгласили да носят риска от служебното превалутиране по чл. 6, ал. 2 от договора и са декларирали, че са изцяло запознати и разбират икономическия смисъл и правните последици на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 и чл. 21 - чл. 23 от договора, както и че са съгласни с настъпването им, решаващият състав също е формирал извод за индивидуално уговаряне на клаузата, тъй се касае до деклариране на посочените обстоятелства и подписване на договора за кредит при визираните условия. Апелативният съд е отрекъл неравноправния характер на клаузата на чл. 7, ал. 2 от договора, предвиждаща, че ако падежът на погасителната вноска съвпадне с неприсъствен ден, тя следва да бъде направена в последния работен ден преди падежа, тъй с нея страните са уговорили начин за изчисляване на срока, при който чл. 72 ЗЗД не намира приложение. Апелативният съд е приел, че промяната на размера на главницата в резултат на сключването на допълнителните споразумения не представлява капитализация на начислени до момента лихви, а преструктуриране на дълга за преодоляване на допуснатата забава в плащанията, със съгласието на кредитополучателите, поради което последващото начисляване на лихви не е върху лихви /анатоцизъм/, а върху главница. По отношение на клаузите на чл. 8, изр. 2 от допълнителните споразумения от 20. 07. 2010 г. и 12. 10. 2011 г., предвиждащи че неполучаването на погасителния план към допълнителните споразумения не освобождава кредитополучателите от заплащане на погасителните вноски в сроковете и размерите, определени в погасителния план, апелативният съд е преценил, че са индивидуално уговорени, поради което не са неравноправни. Клаузата на чл. 6, изр. 2 от допълнителното споразумение от 12. 10. 2011 г., предвиждаща, че действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, въззивният съд е признал за неравноправна, но е посочил, че същата не е приложена, тъй като със сключените след това допълнителни споразумения страните са се съгласили относно промяната на БЛП. По изложените съображения въззивният съд е формирал извод, че страните са обвързани от валиден договор за банков кредит, по който ищецът - кредитор е изправна страна, защото е изпълнил поетото задължение и е превел в срок пълния размер на кредита, усвоен изцяло от ответниците – кредитополучатели. С определение № 71 от 4. 02. 2021 г. по т. д. № 2702/2019 г. на ВКС, I т. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по правния въпрос: Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза“ по смисъла на чл. 146 ЗЗП и дали подписването на договор за банков кредит от потребителя освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращите се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него? По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение: По поставения въпрос е формирана практика на ВКС, а именно решение № 98 от 25. 07. 2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 51 от 04. 04. 2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 77 от 22. 04. 2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 231 от 6. 03. 2018 г. по т. д. № 875/2017 г., I т. о. В първото решение е прието, че индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна. Клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по § 12 а от ДР на ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Съгласно посочените решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, доколкото нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП има императивен характер, доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на доставчика на услугата – съответната банка. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него. Настоящият състав на ВКС споделя изложените разрешения на правния въпрос. По основателността на касационната жалба: С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който бе допуснато касационно обжалване, изводите на въззивния съд, че оспорените клаузи в първоначалния договор за кредит са били предмет на индивидуално уговаряне са неправилни. В случая е безспорно, че предоставеният на ищците ипотечен кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което ищците имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. На предявените от „Юробанк България“ АД срещу тях осъдителни искове за заплащане солидарно на сумата от 41 889, 08 швейцарски франка - част от дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 32951 от 28. 01. 2008 г. от 132 139, 10 швейцарски франка и на сумата от 981, 98 лв. – нотариални такси ответниците Я. П. и В. П., в срока за отговор на исковата молба, са противопоставили възражения за нищожност на основание чл. 143, т. 9, т. 10, т. 11, т. 12, т. 14, т. 18 вр. чл. 146 ЗЗП на клаузите на чл. 3, ал. 1, ал. 3 и ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 7, ал. 2 и чл. 23 от договора за кредит, уреждащи начина на формиране на възнаградителната и наказателната лихви, падежа на погасителната вноска по кредита, когато същият съвпадне с неприсъствен ден, и отнасящи се до валутата на погасяване на кредита и поемането на валутния риск, като във връзка с последните са твърдяли, че кредитът реално е предоставен в евро. По отношение на оспорените като неравноправни уговорки на основния договор въззивният съд, за да отхвърли възраженията за нищожността им, е приел, че са индивидуално договорени. Извършената от Великотърновски апелативен съд преценка за индивидуално договаряне е основана само на подписването на основния договор от страните по делото, а по отношение на клаузите за дължимата възнаградителна лихва и на подписването на допълнителни споразумения към договора от 8. 04. 2009 г., 20. 05. 2020 г., 20. 07. 2010 г., 12. 10. 2011 г., 31. 03. 2013 и 13. 02. 2014 г., с които според съда страните са уговорили точния й размер. При тези данни основателни се явяват касационните доводи за несъответни на установената с чл. 146, ал. 4 ЗЗП доказателствена тежест за установяване на индивидуалното договаряне изводи за доказано такова. Съобразно даденото разрешение на правния въпрос, по който бе допуснато касационно обжалване, подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че оспорените от потребителя като неравноправни клаузи от договора са били индивидуално уговорени с него. Значение за установяването на индивидуалното договоряне по договора за кредит не могат да имат и подписаните към договора допълнителни споразумения. Както е прието във формираната практика на ВКС, обективирана в решение № 231 от 02. 03. 2018 г. по т. д. № 875/2017 г. на ВКС, І т. о., фактът на подписани допълнителни споразумения сам по себе си е недостатъчен и не освобождава търговеца да ангажира на основание чл. 146, ал. 4 ЗЗП доказателства за индивидуално уговаряне на оспорените клаузи от основния договор. Доказателственото значение на посочените допълнителни споразумения за индивидуалното договаряне по първоначалния договор в случая е изключено и поради обстоятелството, че тези споразумения не са сключени между страните по възникналото правоотношение по договора за кредит – банката и кредитополучателите, а между последните и „Бългериън Ритейл С.“ АД – дружество, на което с договор за прехвърляне на вземания от 11. 03. 2008 г. банката е прехвърлила вземането си по процесния договор за кредит /приложение № 1 към т. 1 от договор за цесия от 11. 03. 2008 г./. Конкретни доказателства, че потребителите са могли да изразят становище по съдържанието на основния договор, включително по оспорените клаузи, както и че са имали възможност да повлияят върху тях, не са ангажирани от банката по делото. Следователно, поради неприложимост на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузите следва да се преценят за нищожност по смисъла на чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 или чл. 145, ал. 2 ЗЗП. С оглед неправилното становище на въззивния съд, че оспорените като неравноправни клаузи от договора за кредит са индивидуално уговорени, в мотивите на решението не е осъществена дължимата преценка за неравноправност, съответно за валидност на тези клаузи. Извършването на такава преценка е от съществено значение за правилното разрешаване на спора, тъй като от нея зависи доколко клаузите от договора, по отношение на които се поддържа възражение за нищожност, са източник на права и задължения за страните, релевантни за основателността на предявения иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ. Основателни са и касационните доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а именно на правилото на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като в мотивите на обжалваното решение не е разгледано възражението на ответниците, че договорът за цесия от 11. 03. 2008 г., по силата на който вземането по процесния договор за кредит е прехвърлено от банката на „Бългериън Ритейл С.“ АД, е нищожен, както и правните им съображения, че предвид извършените цесии спорното вземане е загубило характера си на такова по договор за банков кредит и ищецът „Юробанк България“ АД не може да претендира заплащането на исковата сума на основание договора от 28. 01. 2008 г. С подадената до Великотърновски апелативен съд въззивна жалба ответниците – сега касатори са въвели възражение, че договорът за прехвърляне на вземането е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД като абсолютно симулативен. Възражението за привидност на договора поради липса на намерение у страните за обвързване с правните му последици е основано на фактически твърдения, че след цесията банката е продължила да води счетоводно прехвърленото вземане и да получава дължимите погасителни вноски по договора за кредит, цесионерът не го е завеждал счетоводно, не е откривал счетоводна сметка за осчетоводяване на бъдещи постъпления от реализация на ипотекирания за обезпечаване на задълженията на кредитополучателите недвижим имот, цесията не е вписана съобразно изискванията на чл. 17, ал. 1 ПВ вр. чл. 171 ЗЗД и е налице обратна цесия на вземането. С оглед указанията в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд следи служебно за спазването на императивни правни норми и дължи произнасяне по тях, независимо дали е сезиран от заинтересованата страна с изрично оплакване или възражение. В случая, въпреки изричното възражение на ответниците за привидност на договора за цесия и значението на този въпрос за предявеното с иска паричното вземане предвид сключените с цесионера допълнителни споразумения към договора за кредит, въззивният съд се е ограничил до произнасяне дали прехвърлянето има действие по отношение на длъжниците – кредитополучатели с оглед уведомяването им за цесията /чл. 99, ал. 4 ЗЗД/. Едва след произнасянето по посочения въпрос за валидността на договора за цесия, решаващият състав е могъл да изследва твърденията за неравноправен характер на клаузи от допълнителните споразумения и основателността на надлежно релевираните възражения по чл. 26 вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД за нищожност на клаузите от споразуменията, обективиращи съгласие за прибавяне към непогасената главница на просрочени задължения за лихви и такси, както и че като основани на неравноправни клаузи на първоначалния договор споразуменията са нищожни предвид правилото на чл. 366 ЗЗД. По тези съображения настоящият състав приема, че въззивният съд е допуснал нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, съставляващи касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК във вр. с чл. 293, ал. 2 ГПК и обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено. След отмяната на въззивното решение на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да прецени за нищожност по смисъла на чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 145, ал. 2 ЗЗП клаузите от първоначалния договор, които са оспорени като неравноправни, като обсъди фактическите твърдения на ответниците, кредитополучатели и доводите на ищеца и събраните във връзка с тях доказателства. В зависимост от направените изводи въззивният съд дължи отговор на довода на ответниците за нищожност на договора за банков кредит, като изследва предпоставките по чл. 146, ал. 5 ЗЗД, а именно възможността договорът да се прилага и без неравноправните клаузи, както и определяне как подлежи на връщане кредита - в какъв размер и в каква валута. Преценката за валидност на договора трябва да бъде последвана от разглеждането на възраженията за нищожност на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД на договора за цесия от 11. 03. 2008 г. в частта му, с която вземането на банката по процесния договор за кредит е било прехвърленото на „Бългериън Ритейл С.“ АД. Ако въззивният съд определи тези възражения като неоснователни, следва да обсъди допълнителните споразумения към договора за кредит, подписани от цесионера и кредитополучателите, в аспекта на релевираните доводи за нищожност на уговорките в анексите, с които се увеличава размера на дължимата главница по кредита чрез прибавяне на просрочени задължения за лихви и такси, и за нищожност на допълнителните споразумения, с които се установява размерът на дълга и са предоговорени условията за ползване и погасяване на кредита, тъй като са основани на неравноправни и нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузи в договора за кредит и имат характер на спогодба върху непозволен договор /чл. 366 ЗЗД/. Решаващият състав следва да съобрази последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 66 от 29. 07. 2019 г. по т. д. № 1504/2018 г., ІІ т. о., решение № 30 от 20. 05. 2020 г. по т. д. № 739/2019 г., І т. о., решение № 118 от 11. 12. 2020 г. по т. д. № 2278/2019 г., І т. о., решение № 132 от 13. 01. 2021 г. по т. д. № 2195/2019 г., I т. о. и решение № 60091 от 27. 09. 2021 г. на ВКС по т. д. № 1345/2019 г., ІІ т. о., че уговорката в допълнителни споразумения към договор за банков кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ; преструктурирането на дълга на основание чл. 13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД; олихвяването на просрочено задължение за такси, вкл. чрез прибавяне на таксата към главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва, не представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. С оглед проверката валидността на уговорките по анексите за увеличаване на главницата чрез прибавяне към нея на просрочени задължения по договора за кредит е необходимо изслушване на съдебно-счетоводна експертиза, с която да се даде заключение с какви суми, поотделно за всяко допълнително споразумение, е увеличавана дължимата главница и какви просрочени задължения с точното им посочване по размер включва всяка от сумите – за главница, за възнаградителна лихва, за наказателна лихва, за такси или др. За разрешаването на спора по предявения иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ е необходимо да бъде установено дали към датата на връчване на нотариалните покани до кредитополучателите, с които банката е обявила предсрочната изискуемост на кредита - 17. 02. 2018 г., съгласно извършените от кредитополучателите плащания и приетите за валидни уговорки между страните са били налице неизпълнени задължения, които да са обусловили упражняването от банката на потестативното й право да се ползва от изгубването на преимуществото на срока за длъжниците. По отношение на момента на настъпване на предсрочната изискуемост следва да бъде съобразена т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Съгласно дадените разяснения в мотивите към тълкувателното решение предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. За изясняване на този въпрос, както и за определяне на непогасената изискуема с настъпването на падежа на отделните вноски главница по договора за кредит към момента на приключване на съдебното дирене в производството пред въззивния съд, е необходимо изслушването на съдебно-счетоводна експертиза. На съдебно-счетоводна експертиза следва да се постави задача да даде заключение за размера на вземането на кредитора във варианти съобразно първоначалния договор и без приложение на едностранно изменяния от банката размер на лихвата и съобразно допълнителните споразумения към него, съответно спрямо погасителните планове към първоначалния договор и към допълнителните споразумения със съответния лихвен процент, падежи и размер на вноските при посочване на частите им за главница и възнаградителна лихва, а кой вариант да приложи решаващият състав следва да определи след произнасяне по основателността на посочените допустими възражения на ответниците. На експертизата трябва да бъде възложена задача да отговори какви суми, индивидуализирани с дата и размер на всяко плащане, са били платени от длъжниците от момента на сключване на договора до датата на заключението на вещото лице, като вещото лице даде и заключение по отношение на всяка една извършена от страна на кредитополучателите погасителна вноска в каква валута са внасяни сумите и ако тя е различна от швейцарски франк, по какъв курс е била определяна равностойността в швейцарски франкове, за да се извърши съпоставка на заплатените по договора суми с размера на задължението, който съдът ще определи съобразно действителните клаузи на договора. Новият състав на Великотърновски апелативен съд може да постави и допълнителни задачи на вещото лице, които счете за необходими с оглед изясняване на релевантните за спорното материално право факти. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК и по разноските за водене на делото във ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 163 от 5. 07. 2019 г. по в. т. д. № 418/2018 г. на Великотърновски апелативен съд. ВРЪЩА делото на Великотърновски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.