Р Е Ш Е Н И Е № 192 гр. София, 20.06.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА н. д. № 624/2018 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на адв. В. и адв. Б., защитници на подсъдимия Г. С. Ц., срещу решение № 138 от 03.04.2018 г. на Софийския апелативен съд, НО, VІ състав, постановено по ВНОХД № 21/2018 г. по описа на същия съд. С жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Към ВКС в условията на алтернативност са отправени искания да отмени атакуваното въззивно решение и да постанови ново, с което да оправдае подсъдимия, или да върне делото за ново разглеждане. Касаторите изтъкват, че въззивният съд неоснователно отхвърлил основните възражения на защитниците. Към момента на подаване на заявлението подсъдимият не съзнавал, че е представил неверни данни, защото ползвал официално предоставена информация от публичния сайт на Министерство на земеделието, че инкриминираните терени са поддържани и са достъпни площи. До този момент той нито ги бил обработвал, нито се грижил за тяхното състояние. В този смисъл св. М. И. подробно обяснила, че подсъдимият дошъл с готови „шейп“ файлове, взети от Министерството на земеделието, които били нанесени в системата. Той не можел да представи неверни данни, тъй като ползвал официални данни за състоянието на терените. От приложените по делото ортофотоснимки от 2010 г. се установявало, че заявените имоти били поддържани и не били залесени. В жалбата се сочи, че обвинението и присъдата почивали на показанията на свидетелите Р. Р. и Й. Т., които извършили формални теренни проверки през август и септември 2013 г. Свидетелката Т. въобще не била ходила на проверките, тъй като по това време имало устно разпореждане на началника на Областната дирекция проверките да не се осъществяват от две лица. Проявявайки обвинителен уклон, съдът кредитирал техните субективни представи, като не приел показанията на св. Н. Х., който към 2013 г. е бил запознат с процесните терени и свидетелствал, че същите са били поддържани. Съдът не взел предвид, че проверките не били извършени съобразно изискванията на закона и действащата към онзи момент Наредба, съгласно които трябвало да се преброят дърветата, височината им, височината на храстите, травостоя. Налице били данни, че към м. август – септември по терените имало храсти и трева, които били по-високи, но никой не замерил растителността и не установил дали е в допустимите норми. Липсвали данни и относно залесеността – с какви видове, брой и височини – каквито били изискванията на Наредбата. Не било отчетено, че със заявлението подсъдимият Ц. заявил намерение да ползва терените занапред. Деянието би било съставомерно, ако земите били заявени и му били възложени предходната година, а през 2013 г. той декларира, че са поддържани в добро състояние и подлежат на подпомагане. Неправилно били отхвърлени и аргументите на защитниците, че подсъдимият е заявил доброволен отказ от исканото подпомагане. Нямало значение кога е направен отказът, щом това се е случило преди настъпването на вредните последици. Касаторите твърдят, че делото било решено при съществени процесуални нарушения – използвани предположения по отношение на показанията на св. Т. и включени във въззивното решение факти извън повдигнатото обвинение. В жалбата са изтъкнати и съображения за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Ц. наказание – същото било прекомерно тежко, като не следвало да се привежда в изпълнение наказанието, наложено по НОХД № 218/2011 г. по описа на районен съд – Карнобат. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Г. Ц. и защитника му адв. К. поддържат касационната жалба по подробни изложените в нея съображения и молят да бъде уважена. Представителят на ВКП излага мотивирано становище за неоснователност на жалбата и предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 30 от 07.07.2017 г. по НОХД № 311/2016 г. Софийският окръжен съд е признал подсъдимия Г. С. Ц. за виновен в това, че на 29.05.2013 г. в [населено място] в общинска служба по земеделие, като управител и представител на „Г. 1" Е., представил пред М. В. И., служител в общинската служба, неверни сведения в заявление за подпомагане 2013 г., както и в приложена към него таблица на използваните парцели 2013 г., неразделна част от заявлението, като заявил, че ползвал по СЕПП следните парцели и че към датата на подаване на заявлението са отговаряли на условията за поддържане на земята в добро земеделско и екологично състояние: парцели с № 16300-210-3-1, № 16300-184-1-1, № от И. 16300-173-2-1, № 16300-185-9-1, № 16300-137-2-1, № 16300-97-1-1, № 16300-207-1 -1, № 16300-74-1-1, № 16300-76-1-1, находящи се в землището на [населено място], общ. Ч., обл. М., заявени като "постоянно затревени площи", като в действителност парцелите са били неподдържани и непочистени – обрасли с многогодишна храстовидна и дървесна растителност, за да получи средства от фондове, принадлежащи на Европейския съюз – от Европейския фонд за гарантиране на земеделието, поради което и на основание чл. 248а, ал. 3, пр. 1 вр. ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 54, ал. 1 и ал. 2 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода при първоначален общ режим за изтърпяване и глоба в размер на 2 000 лева. На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК съдът е групирал наложените на подсъдимия Ц. наказания лишаване от свобода по НОХД № 218/2011 г. на РС – Карнобат и по НОХД № 12171/2011 г. на СРС, чието изтърпяване било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК, като е определил най-тежкото от тях, а именно наказанието лишаване от свобода за срок от четири месеца, наложено по НОХД № 218/2011 г. на Районен съд - Карнобат, изпълнението на което е отложено за срок от три години. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от четири месеца, наложено на подсъдимия по НОХД № 218/2011 г. на РС – Карнобат, което да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. С присъдата си съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. По жалба на защитниците на подсъдимия Г. Ц. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 21/2018 г. по описа на САС, като с решение № 138 от 03.04.2018 г. въззивният съд на основание чл. 338 от НПК потвърдил първоинстанционния съдебен акт. ВКС намира, че касационната жалба на подсъдимия Ц. е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. Преди всичко следва да се отрази, че в значителна част аргументацията на защитниците на жалбоподателя Ц. по съдържание е насочена срещу правилността на фактическите констатации на съда, въз основа на които са формирани изводите за наличието на субективния елемент на инкриминираното престъпление. В такъв именно смисъл са подробно развитите съображения за „неправилно възприета фактическа обстановка“ – че касаторът получил информацията за състоянието на процесните имоти от публичния сайт на Министерството на земеделието; че заявил намерение да ги стопанисва „занапред“; че от ортофотоснимките се установявало, че били поддържани, а не затревени или залесени; че по въпроса за състоянието на площите без основание били кредитирани субективните представи на свидетелите Р. и Т., а не показанията на св. Х., който бил запознат с терените и пр. В тази връзка настоящият съдебен състав счита за необходимо за пореден път да припомни, че касационният контрол се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основние за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено и поставено под съмнение при касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Ако такива не са допуснати, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е суверенно и неотменимо. В този аспект се констатира, че по делото не са допуснати процесуални нарушения, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съда. Доказателствените материали са оценени съобразно изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Решаващите доводи на съда са надлежно мотивирани съгласно изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК (стр. 7 от решението), като обективно създават ясна представа за начина, по който съдът е достигнал до окончателните си заключения, вкл. и относно представното съдържание на дееца при извършване на деянието. В мотивите на първоинстанционната присъда и във въззивното решение еднопосочно е прието, че на 29.05.2013 г. подсъдимият Ц., като управител и представител на „Г.-1“ Е., е заявил искане за подпомагане за кампания 2013 г. ведно с таблица на използваните парцели, като лично е подписал съдържащите се в заявлението декларации. В таблицата на използваните парцели към заявлението са били описани общо 49 броя имоти, измежду които девет броя, обозначени с поредни номера 22, 27, 34, 36, 37, 43, 44, 46 и 48, заявени като „постоянно затревени площи“, посочени за подпомагане по СЕПП и НР1. Заявлението за подпомагане е било представено пред св. М. И., която съдействала при попълването на таблицата за използвани парцели за 2013 г. въз основа на представените от подсъдимия Ц. „шейп файлове“. Той подписал заявлението за подпомагане, таблицата за използвани парцели за 2013 г., разпечатаните от системата за идентификация на земеделските парцели карти с очертани от св. И. земеделски площи, които представляваното от него юридическо лице „Г. 1“ Е. претендирало, че ползва и поддържа в добро земеделско състояние. Заявлението за подпомагане било регистрирано в И. с уникален идентификационен номер УИН 23/280513/64691, с което била финализирана процедурата по кандидатстване на „Г. 1“ Е. за подпомагане. С оглед така приетите за установени факти неоснователен се явява упрекът към въззивния съд, че при постановяване на акта си игнорирал заявеното от подсъдимия намерение да поддържа земеделските земи занапред. Това обстоятелство е напълно ирелевантно за обективната и субективна съставомерност на инкриминираното деяние. Съществено е да се акцентира, че описаните по-горе обстоятелства са еднозначно установени от всички доказателствени материали и не се оспорват от самия подсъдим и защитника му. Тяхната защитна позиция теза е изградена изключително върху твърденията, че касаторът заявил намерение да поддържа процесните имоти в бъдеще, като по отношение на състоянието им се доверил на информация, публикувана в сайта на Министерството на земеделието. Така заявената позиция на практика представлява признание на инкриминираните обвинителни факти. В т. 6 от раздел „Общи декларации“ на заявлението буквално е посочено: „В заявлението са описани всички земеделски площи, които ползвам през текущата стопанска година“. Т. 7 съдържа декларацията: „Запознат съм с изискването за цялата си селскостопанска дейност и през цялата календарна година да спазвам условията за поддържане на земята в добро земеделско и екологично състояние, определени със заповед на министъра на земеделието и храните и законоустановените изисквания за управление съгласно чл. 4, чл. 5 и Приложение ІІ, буква А от Регламент № 73/2009 г. В раздел „Декларации, задължителни при участие по схеми и мерки за подпомагане базирани на декларирани площи (СЕПП, НДП, НР1, НР2, АЕП, Н2000, СППЗ)“ ясно е отразено в т. 1: „Към датата на кандидатстване заявените площи са в добро земеделско състояние по смисъла на Наредба № 5 от 2010 г. за условията за допустимост за подпомагане на земеделските парцели по схеми за плащане на площ и за общите и регионални критерии за постоянни пасища и съм запознат със задължението да ги поддържам в добро земеделско състояние до края на годината“. С полагането на подпис върху съдържащите се в заявлението общи декларации подсъдимият Ц. безусловно е потвърдил, че ползва всички описани в заявлението земеделски площи през текущата стопанска година, че те са в добро земеделско състояние по смисъла на Наредба № 5 от 2010 г. и е поел задължението да ги поддържа в такова състояние до края на годината. Заявените обстоятелства относно действителното ползване на площите и състоянието им извън всякакво съмнение са неверни, което се признава и от самия касатор с твърдението, че е кандидатствал за плащане с намерение да поддържа земите занапред, т. е. че не ги е обработвал и поддържал реално към момента на подаване на заявлението за подпомагане, а по отношение на състоянието им, без да има собствени непосредствени впечатления, се доверил на информацията от сайта на Министерство на земеделието и храните. Схемата за единно плащане на площ има ограничен кръг от бенефициенти – тя се прилага само към активни икономически оператори в областта на селското стопанство и няма предназначение да финансира бъдеща земеделска дейност. В ЗПЗП, както в приложимата му редакция към момента на извършване на деянието (ДВ, бр. от 18.05.2012 г., в сила от 1.07.2012 г.), така и в актуалната понастоящем, изрично е очертано специфичното изискване кандидатите и получателите на помощите да са действащи земеделски стопани, които използват, и то на правно основание и по предназначение, заявените земеделски площи (съгласно чл. 40, ал. 3, изм. и доп. ДВ, бр. 85 от 2009 г., от ЗПЗП – обработваема земя, постоянни пасища, трайни насаждения и семейни градини независимо дали се използват за производство на земеделска продукция). Чл. 39, ал. 1 (Нов - ДВ, бр. 18 от 2006 г., в сила от 1.01.2007 г.), чл. 41, ал. 1 (Нов - ДВ, бр. 18 от 2006 г., в сила от 1.01.2007 г.), чл. 43 (Нов - ДВ, бр. 18 от 2006 г., в сила от 1.01.2007 г.), ал. 1, т. 1 от цитирания закон недвусмислено изясняват, че за директни плащания по СЕПП могат да кандидатстват, респ. да получат, само земеделските стопани, които стопанисват съответните земеделски площи. А „земеделски стопанин“ по смисъла на § 1, т. 23 (Нова - ДВ, бр. 18 от 2006 г.) от ДР ПЗПЗ е физическо или юридическо лице, което извършва земеделска дейност и чието земеделско стопанство е разположено на територията на страната. Разбиране в този смисъл се застъпва безпротиворечиво и в съдебна практика: например Р № 46 от 15.03.2018 г. на ВКС по н. д. №14/2018 г. на ІІІ н. о., Р № 264 от 10.01.2017 г. на ВКС по н. д. № 942/2016 г. на І н. о., Р № 65 от 5.07.2016 г. на ВКС по н. д. № 132/2016 г., I н. о., цитираната в него съдебна практика – Р № 272/2015 г. на ВКС, I н. о., Р № 380/2014 г. на ВКС, II н. о., Р № 383/2014 г. на ВКС, II н. о.) и др. Все в контекста на изложеното ВКС не възприема и възражението на касатора, че апелативният съд пропуснал да обсъди „въпроса за грешката“. Макар че в съдържанието на атакуваното решение действително не е цитирана и конкретизирана изрично разпоредбата на чл. 14 от НК, по същество САС е разгледал тази хипотеза и мотивирано е я отхвърлил. На стр. 9 от съдебния акт специално е коментирана неоснователността на тезата на защитниците за оневиняване на подсъдимия. Въпросът за представното му съдържание е изследван, като аргументирано е защитено заключението за доказани пряк умисъл и специална цел на дееца. При установената фактология няма как да се поддържа успешно тезата за незнание на фактическите обстоятелства, принадлежащи към състава на престъплението. Дори само твърдението на касатора, че възнамерявал да ползва и поддържа земите „занапред“, изключва възможността да не е знаел, че не ги ползва към момента на кандидатстването си за директно плащане по СЕПП. Настоящият съдебен състав счита за неоснователен довода на защитниците, че въззивният съд за първи път включил в мотивите си съображения извън повдигнатото обвинение, а именно че „подсъдимият е ползвал тези земи през 2012 г.“ (гърба на л. 2 от касационната жалба), каквото твърдение липсвало в постановлението за привличане и в обвинителния акт. Това възражение е илюстрирано с дословни цитати от атакуваното решение: „….Подсъдимият Ц. подписал и съдържащите се в заявлението обща декларация, с която потвърдил, че ползва всички описани в заявлението земеделски площи през текущата стопанска година, следователно – че ги ползва и ще ги ползва в периода от 1.10.2012 г. до 1.10.2013 г.“ (стр. 5) и „В конкретния случай подсъдимият изрично е декларирал при попълването на заявлението си от 29.05.2013 г., че ползва всички описани в заявлението земеделски площи през текущата стопанска година, следователно, че ги ползва и ще ги ползва в периода от 1.10.2012 г. до година (т. 6 от декларацията – ДП, т. 1, л. 47) и доколкото се касае до постоянно затревени пасища – че ползва всичките заявени имоти или ги коси от 1.10.2012 г.“ (стр. 9). При прочита на цитираните пасажи ВКС не съзира факти и обстоятелства, недопустимо надхвърлящи очертаната от прокурора с обвинителния акт фактологична рамка на обвинението. Същественото обстоятелство – че подсъдимият „представил пред св. И. неверни сведения, …. като заявил, че ползва по схема за единно плащане за площ (СЕПП) следните парцели и че към датата на подаване на заявлението са отговаряли на условията за поддържане на земята в добро земеделско и екологично състояние…“ – еднозначно е отразено както в постановлението за привличане на касатора в качеството на обвиняем (т. 3, л. 262-263), така и в обстоятелствената и диспозитивната части на обвинителния акт. Конкретно изтъкнатото в касационната жалба фактическо положение – че „подсъдимият е ползвал тези земи през 2012 г.“ – обективно не фигурира в съдържанието на въззивното решение, не е било обсъждано, нито прието за установен факт. Единствените различия между залегналите в обвинителния акт твърдения и приетите в мотивите на съдебното решение фактически констатации във връзка със заявените от касатора неверни сведения относно ползването на процесните площи се свеждат до това, че съдът е конкретизирал изрично съответната текуща стопанска година по време на кандидатстването на подсъдимия за плащане по СЕПП – 1.10.2012 г. – 1.10.2013 г. съгласно § 2, т. 3 от ДР на Закона за арендата в земеделието, а също е уточнил класификацията на процесните земеделски площи по вид и предназначение – „постоянно пасище“ според легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 22 от ДРЗПЗП вр. чл. 40, ал. 1 от ЗПЗП с регламентирано в чл. 5, ал. 2 от Наредба № 5 от 10.01.2010 г. предназначение – за пасище или за косене. Тези пояснения пряко произтичат от релевантните законови и подзаконови норми, не внасят съдържателни промени в обстоятелствената част на обвинението, а единствено го прецизират и детайлизират. С втората група възражения, релевирани с касационната жалба, се оспорват приетите от САС фактически положения относно състоянието на процесните земеделски площи. По мнение на настоящия съдебен състав те са второстепенни по значимост, доколкото, както вече беше отбелязано, сам касаторът поддържа, че в това отношение се е доверил на информацията, публикувана в сайта на Министерството на земеделието. Декларирането на неверните обстоятелства във връзка с доброто земеделско и екологично състояние по смисъла на Наредба № 5 от 2010 г. на заявените за подпомагане площи към момента на кандидатстване на подсъдимия пряко произтича от престъпното му поведение по предоставяне на неверните сведения за ползването на земите. Макар последното на собствено основание да е достатъчно за ангажиране на отговорността на касатора по чл. 248а, ал. 3 вр. ал. 2 вр, ал. 1 от НК, въззивната инстанция е обсъдила внимателно и тези възражения на касатора в контекста на цялостната доказателствена съвкупност. В съдебния акт ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от състава на САС аргументация и в тази насока в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава подсъдимия от възможността да разбере категорично изразената воля на въззивния състав. Възраженията срещу кредитираните показания на свидетелите Р. Р. и Й. Т. и съответно оплакването, че не е гласувана вяра на свидетеля Н. Х., не се основават на конкретни нарушения при анализа на гласните доказателствени средства, а са мотивирани от различния субективен прочит на съдържанието им от страна на касатора и защитниците му. Тяхното недоволство на практика се дължи на това, че предходните инстанции не са възприели защитната теза, че процесните селскостопански терени са били изрядно поддържани, каквито сведения жалбоподателя счита, че е съобщил св. Х.. От вниманието на съдебните инстанции обаче не са убягнали обстоятелствата, че този свидетел, бивш директор на дирекция „Развитие на селските райони“ в Министерство на земеделието и храните, по силата на длъжностната си позиция е осъществявал служебни дейности в качеството на управляващ орган на Програмата за развитие на селските райони, участвал е при изработването на методологията за отпускането на средства за подпомагане, а не се е занимавал директно с отпускането на средства и въобще не е извършвал теренни проверки. В нито един момент св. Х. не е твърдял, че е бил запознат непосредствено и лично със състоянието на инкриминираните девет парцела в землището на [населено място], [община], заявени от подсъдимия за подпомагане по СЕПП, и то към датата на кандидатстването му за подпомагане през м. май 2013 г. Впечатленията на свидетеля от процесните терени са били формирани опосредствано въз основа на предоставените му в съдебно заседание на 19.01.2017 г. ортоизображения на блокове на земеделското стопанство, отпечатани от Държавен фонд „Земеделие“ – Разплащателна агенция (т. 1, стр. 75 – стр. 123 от ДП) и теренни снимки на заявените физически блокове (т. 3, стр. 80 – стр. 97 от ДП), като при това свидетелят е уточнил, че не е „дешифратор на фотокарта“. Нещо повече, по делото е прието за установено от показанията на св. Р. Р., главен специалист в Общинска служба по земеделие – [населено място], и св. Г. П., началник на отдел „Идентификация на земеделските парцели“ в МЗХГ, специалист по дешифриране на цифрови ортоизображения, а не се оспорва и от жалбоподателите (вж. стр. 2 от касационната жалба), че разпечатаните черно-бели ортофотокарти на физически блокове не отразяват актуалното състояние на терените към м. май 2013 г., тъй като самолетните аероизображения са били заснети през 2010 - 2011 г. Относно състоянието на процесните терени въззивният съд е кредитирал с доверие показанията на св. Р., извършил заедно със св. Й. Т. фактически проверки на заявени за подпомагане физически блокове в землището на [населено място]. В атакуваното решение (стр. 6 и 7) са откроени обективните данни мотивирали съда да приеме, че към момента на проверките заявените за подпомагане от подсъдимия земеделски имоти не са отговаряли на изискванията за „добро земеделско и екологично състояние“ на „постоянно затревени площи“: парцелите били обрасли с многогодишна храстовидна и дървесна растителност, а в два от тях имало голям процент скалиста площ. Съдът е установил кореспонденция на възпроизведените в този смисъл от свидетеля факти с констатациите от проверките, залегнали в съдържанието на съставените протоколи № MON-06-RR-8849 от 22.10.2013 г., MON-06-RR-8754 от 22.10.2013 г., MON-06-RR-8724 от 22.10.2013 г., МON-06-HH-7047 от 24.09.2013 г.; приложените към протоколите снимки на физическите блокове при точно позициониране на заснемащото устройство посредством глобална позиционираща система; показанията на свидетелите П., В. Ц., М. И.. Надлежно е обсъдено и възражението на жалбоподателя за нарушаване на процедурата на теренните проверки, релевирано и пред настоящата инстанция. Съдът правилно е отчел, че поначало подписаните от св. Р. и св. Т. протоколи за резултатите от теренните проверки не се ползват с формална доказателствена сила. Сами по себе си те не представляват доказателствено средство в наказателния процес, а се явяват по същността си писмени доказателства, чиято относителна тежест и значение за разкриването на обективната истина са преценени съвкупно с всички останали доказателствени материали. Съществени в случая са действителните възприятия на свидетелите за установеното от тях при проверките състояние на заявените за подпомагане площи. ВКС не споделя възражението, че по отношение на показанията на св. Т. съдът си послужил с предположения – от една страна приел признанието й, че не е ходила на всички теренни проверки, а от друга страна, без самата тя да дава сведения за проверките – допуснал, че тя е участвала в проверките. Застъпеното от въззивния съд становище е некоректно интерпретирано от страна на защитниците. В действителност с оглед колебливостта на свидетелката и изявленията й за липса на спомен, въззивният съд е счел, че тя не установява с категоричност обстоятелството, че именно протоколите № MON-06-RR-8849 от 22.10.2013 г., MON-06-RR-8754 от 22.10.2013 г., MON-06-RR-8724 от 22.10.2013 г., МON-06-HH-7047 от 24.09.2013 г. са били подписани от нея без да е участвала в самите теренни проверки. (В мотивите на атакуваното решение е прието буквално, че „…свидетелката Т. не е категорична и че цитираните протоколи касаят подобна проверка [неприсъствена]…“ Освен това съдът не е пропуснал въпроса за установените противоречия между дадените от св. Т. показания пред съда (че не може да си спомни дали е посетила лично на място проверяваните площи или е подписала протоколите, доверявайки се на колегата си Р., с който работели в екип), и прочетените на основание чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 1 от НПК нейни показания от досъдебното производство, залегнали в протокол за разпит от 12.06.2015 г. (л. 26-27, т. 3 от ДП), при който разпит е била категорична, че е била на място с колегата си, обходила е физическите блокове, с GPS устройство са извършили идентификация и измерване на терените, като отразили в протоколите резултатите от теренните проверки. След надлежно приобщаване към общата съвкупност от доказателствени материали, прочетените показания на свидетелката от фазата на досъдебното производство са годно доказателствено средство, подлежащо на преценка в контекста на всички останали, както и с оглед вътрешната им логичност, достоверност и обективност. Разрешаването на спорните въпроси относно състоянието на заявените за подпомагане площи поначало изисква специални знания на специалисти с различна компетентност – геодези, агрономи, лесовъди, картографи, специалисти по разчитане на ортоизображения и др., каквито съдът не притежава. Ето защо за изясняване на обстоятелствата с такова естество (в случая: степента на залесеност и затревеност на терените, вида растителност, броя, височината на дърветата и храстите, процента на скалисти площи и т. н.) в принципен план e оправдано да се прибегне към експертна помощ. (В същия смисъл Р № 164 от 15.09.2014 г. на ВКС по н. д. № 385/2014 г., ІІ н. о.). Поради спецификата на разглеждания случай обаче с отказа да се назначи експертиза обаче правото на защита не е нарушено. От една страна, предходните инстанции мотивирано са преценили, че относно състоянието на заявените площи по делото е събрана и формирана необходимата доказателствена основа чрез показанията на св. Р., П., Ц., И., прочетените показания от досъдебното производство на св. Т., протоколите от осъществените теренни проверки. От друга страна, сам подсъдимият Ц. не е оспорил фактите, че не е осъществявал стопанска дейност на терените, а е използвал достъпна информация от сайта на МЗХ с давност на ортоизображенията от 2010-2011 г. При това положение исканията на защитата за детайлно изясняване на посочените обстоятелства могат да се характеризират като самоцелни, тъй като с оглед липсващата стопанска дейност на касатора към момента на подаване на заявлението за подпомагане решаващите изводи за виновността му не биха се променили. В пределите на установените и доказани фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за осъждането на жалбоподателя Г. Ц.. Налице са всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл. 248а, ал. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1 от НК, като изводът, че подсъдимият е действал виновно при пряк умисъл като форма на вината, с визираната в разпоредбата специална цел, е законосъобразен. Лаконично формулираното възражение на касатора, че не било отчетено обстоятелството, че той заявил доброволен отказ от подпомагане, е неоснователно. Този факт, последващ деянието, по никакъв начин не се отразява върху правната му квалификация. И двете предходни инстанции са се занимали със същия довод и недвусмислено и вярно са обяснили, че „доброволният отказ“ би имал значение в хипотезите на недовършено престъпление, каквото не е разглежданото по настоящото дело. Известно е, че инкриминираното престъпление по чл. 248а, ал. 3 от НК е формално, на „просто“ извършване и е довършено с представянето на неверни сведения или затаяване на сведения в нарушение на задължението да представи такива, с цел деецът да получи средства от фондове, принадлежащи на Европейския съюз или предоставени от Европейския съюз на българската държава. Наказателната отговорност не се свързва с настъпването на конкретен вредоносен резултат с имуществен характер, а е достатъчно самото извършване на деянието – представянето на неверни сведения или затаяване на сведения, въпреки регламентираното задължение да представи такива – с посочената специална цел. В случая престъплението е довършено с факта на подписване от подсъдимия на заявлението, в частност на приложените към него общи декларации, като реалното неполучаване на претендираните плащания по СЕПП не се отразява върху квалификацията на деянието по чл. 248а, ал. 3 от НК. Ако деецът беше получил средствата, поведението му щеше да се субсумира под по-тежко наказуемия състав на чл. 248а, ал. 5 от НК. С оглед на изложеното дотук ВКС прие, че при фактическия анализ и юридическата оценка на доказателствената съвкупност предходните съдебни инстанции не са допуснали нарушения, които да дадат основания за ревизия на постановената и потвърдена осъдителна присъда. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС прецени за основателна заявената от защитниците на жалбоподателя претенция за прекомерна тежест на наложените му наказания. Наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е следствие на допуснато при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия нарушение на закона. Контролираният съд е отмерил наказанието му при условията на чл. 54 от НК при пълен превес на смекчаващите обстоятелства, отхвърляйки възможността за приложение на чл. 55 от НК със схематични съображения, че по делото не се установявали нито изключителни, нито многобройни смекчаващи обстоятелства, заради които най-лекото предвидено наказание да е несъразмерно тежко. Мотивите на съдебния акт в тази им част не разкриват задълбочена и изчерпателна преценка на съвкупността от смекчаващи обстоятелства и тяхното значение. При определянето на наказанието на подсъдимия Ц. не е отчетена и взета предвид времевата отдалеченост на момента на извършване на деянието (29.05.2013 г.). До постановяването на въззивното решение е изтекъл петгодишен период, който срок е достатъчно продължителен, за да бъде оценен като неразумно дълъг и да намали съществено на собствено основание обществената опасност на деянието. Това обстоятелство съгласно практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ предпоставя необходимост от приложението на ефективен компенсаторен механизъм за поправянето на нарушението, каквато мярка е възможността наказанието на осъденото лице да бъде намалено. Съгласно критериите, формулирани в решението на ЕСПЧ по делото „Димитров и Ханъмов срещу България”, § 128, в случаите на забавено правосъдие съдилищата следва да признаят неспазването на изискването за разумен срок на чл. 6, § 1 по „достатъчно ясен начин” и да компенсират подсъдимия „по изричен и измерим начин”. В разглеждания случай самото дело не се отличава с особено завишена фактическа и правна сложност, а причините за забавянето очевидно стоят извън безупречното процесуално поведение на подсъдимия, който в хода на цялостното наказателно производство се е явявал неизменно при всяко призоваване. При отмерването на наказанията, които подсъдимият Ц. следва да понесе, не е обсъден и установеният факт относно отказа му от подпомагане. (На 13.11.2013 г. той подал заявление за редакция с вх. № 02-230-2600/7878 по входящия регистър на ДФЗ, в което в таблицата за използваните парцели деклараторът е подписал изявление, че се отказва от незастъпените имоти). Това обстоятелство, макар незаконосъобразно интерпретирано от защитниците като елемент от състава на престъплението по чл. 248а, ал. 2 от НК, все пак има своето значение за оценката на цялостното поведение на подсъдимия и рефлектира в благоприятна светлина върху личността му. Отказът е деклариран далеч преди образуването на досъдебното производство (с постановление на прокурор от 21.07.2014 г.), като обективира осъзнаване на реализираното противоправно поведение от страна на дееца и стремеж за компенсацията му, поради което следва да бъде отчетен на плоскостта на индивидуализацията на наказателната отговорност. С оглед на това дължимите наказания на подсъдимия следва да бъдат редуцирани, както следва: лишаването от свобода – от една година – на шест месеца, а глобата – от 2 000 лева на 1 000 лева. Така индивидуализирани по вид и размер, наказанията отговарят на конкретната обществена опасност на дееца и на извършеното от него деяние, като успешно могат да постигнат целите на чл. 36 от НК, без да се явяват прекомерно тежки за извършителя. Възражението за незаконосъобразно приложение на чл. 68, ал. 1 от НК не е основателно. Първоинстанционният съд е констатирал, че подсъдимият Г. Ц. е осъждан: с определение от 18.10.2011 г. по НОХД № 218/2011 г. по описа на РС – гр. Карнобат е било одобрено споразумение № 128, с което подсъдимият се е признал за виновен в извършването на 30.08.2010 г. на престъпление по чл. 343в, ал. 2 от НК, за което се е съгласил да понесе наказание четири месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, а с определение от 12.12.2011 г. по НОХД № 12171/2011 г. по описа на СРС е било одобрено споразумение, с което подсъдимият се е признал за виновен в извършването на 12.10.2010 г. на престъпление по чл. 343в, ал. 2 от НК, за което се е съгласил да му се наложи наказание три месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. Съставът на СОС е констатирал е също така, че деянието, предмет на разглеждане в настоящото наказателно производство, е извършено на 29.05.2013 г. – в определения изпитателен срок и по двете споразумения. Тъй като условните наказания по двата съдебни акта не били кумулирани, на основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК СОС е групирал наложените на подсъдимия Ц. наказания лишаване от свобода по НОХД № 218/2011 г. на районен съд – гр. Карнобат и по НОХД № 12171/2011 г. на СРС, като е наложил най-тежкото от тях, а именно наказанието лишаване от свобода за срок от четири месеца по НОХД № 218/2011 г. на РС – гр. Карнобат, изпълнението на което е отложено за срок от три години. След това на основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът привел в изпълнение това наказание, като определил първоначален общ режим на изтърпяването му. САС е съзрял „недостатъчна прецизност“ при формулировката на диспозитива на присъдата на първостепенния съд, доколкото едновременно с активирането на най-тежкото условно наказание лишаване от свобода от двете предходни присъди, е извършил и групиране на основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК. Приел е обаче, че като краен резултат чл. 68, ал. 1 от НК е бил приложен правилно, тъй като деянието по чл. 248а, ал. 2 от НК по настоящото производство реално е било осъществено в изпитателния срок на всяко от наказанията лишаване от свобода с отложено изтърпяване по НОХД № 218/2011 г. на РС –гр. Карнобат и по НОХД № 12171/2011 г. на СРС (стр. 10 от мотивите на въззивното решение). Настоящият съдебен състав споделя този извод. Същественото е, че независимо дали в резултат на активиране по чл. 68, ал. 1 от НК или поради постановяване на отделно ефективно изпълнение на общото наказание по реда на чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК, наказанието от четири месеца лишаване от свобода няма как да не бъде изтърпяно ефективно. Грешката на първоинстанционния съд е, че изобщо е постановил „условно“ изпълнение на общото наказание по НОХД № 218/2011 г. на РС – гр. Карнобат и по НОХД № 12171/2011 г. на СРС. В хипотезите, при които в изпитателния срок на някоя или на всички от включените в съвкупността отделни условни присъди е извършено ново престъпление, поначало представляващо основание за активиране на отложеното наказание (отложените наказания), отлагането на общото наказание за съвкупността е незаконосъобразно. Ефективното изтърпяване на общото наказание се налага от изискването за еднакво приложение на закона при наличието на едни и същи предпоставки, обусловено от факта на извършване на ново престъпление в изпитателния срок на някоя или на всички от включените в съвкупността условни присъди. Правната логика изключва възможността задължително да се активира наказанието при една условна присъда, ако в изпитателния й срок е извършено друго умишлено престъпление от общ характер, а при съвкупност от условни присъди – да се допусне възможността да не се приложи чл. 68, ал. 1 от НК на формалното основание, че при кумулацията изпитателният срок, определен по отделните съдебни актове, е загубил самостоятелното си значение, следва да се определи нов изпитателен срок и, следователно, новото престъпление всякога се явява извършено преди определянето му. Пропускът да се кумулират своевременно наказанията по няколко условни присъди не е основание за по-благоприятно третиране на подсъдимия в сравнение във случаите, при които осъденият дори само с една условна присъда всякога изтърпява ефективно на основание чл. 68, ал. 1 от НК наложеното му наказание, когато до изтичане на определения изпитателен срок е извършил друго умишлено престъпление от общ характер. Затова хипотеза като разглежданата е била предмет на изрично обсъждане в мотивите по т. 3 на ТР № 3/2009 г. на ОСНК, като е прието, че изпълнявайки задължението си по чл. 301, ал. 1, т. 8 от НПК, съдът, постановяващ последната присъда, трябва да извърши групирането на наказанията по предходните осъждания, за да е в състояние да посочи какво наказание привежда в изпълнение. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 138 от 03.04.2018 г., постановено по ВНОХД № 21/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, VІ състав, като на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК НАМАЛЯВА наложените на подсъдимия Г. С. Ц. за извършеното престъпление по чл. 248а, ал. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1 от НК наказания една година лишаване от свобода и 2 000 (две хиляди) лева глоба на шест месеца лишаване от свобода и 1 000 (хиляда) лева глоба. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.