Р Е Ш Е Н И Е № 277 София, 08 юни 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на единадесети май две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 839/2012 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимата Ц. Д. Б., против въззивно решение № 30/14.03.2012 г., постановено по ВНОХД № 1331/2011 г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдена осъдителната присъда на Софийски градски съд. Касационната жалба се позовава на основанията по чл. 348, ал.1, т. 2 и т. 3 от НПК. Отправени са алтернативни искания за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимата или изменение на същото и намаляване на наложеното наказание. В съдебното заседание подсъдимата Б. и процесуалният й представител поддържат жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С присъда № 294/18.10.2011 г. по НОХД № 97/2011 г. Софийският градски съд признал подсъдимата Ц. Д. Б. за виновна в това, че за времето от 17.05.2008 г. до 18.05.2008 г. при условията на продължавано престъпление си е служила с подправена карта, съдържаща данни от дебитна карта „М.” с № ........., издадена от [фирма] на името на В. П. А., като е знаела, че е подправена, изтеглила сумата от 800 лева – престъпление по чл. 244, ал.1, пр. 3 (ред., ДВ, бр. 24 от 2005 г.), във вр. с 243, ал.2, т. 3 (ред., ДВ, бр. 62 от 1997 г.), във вр. с чл. 26, ал.1, във вр. с чл. 2 от НК. Наложеното наказание е две години и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години на основание чл. 66, ал. 1 от НК. С атакувания сега съдебен акт присъдата е потвърдена. ІІ. В жалбата се твърди, че осъждането на подсъдимата е постановено в нарушение на чл. 303, ал.2 и чл. 14 от НПК – на основата на едно веществено доказателство за всяко от деянията, без да е анализиран вида на тези доказателства и ролята им в процеса на доказване. Поддържа се още, че наличието на противоречиви данни относно времеизвършване на престъпните посегателства не е обсъдено от предходната инстанция. Основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК се обосновава с доводи за нарушаване принципа на индивидуализация на наказанието. Възраженията са неоснователни. Основното оплакване на подсъдимата Б., насочено срещу изводите на съда за безспорно установяване на авторството на инкриминираната дейност, е неоснователно. Доказателствената съвкупност, която противно на поддържаното в жалбата не е съдържала само едно веществено доказателство, е безупречно оценена от въззивния съд и след надлежния й анализ е достигнато до крайното заключение за авторството на деянието, признато в лицето на подсъдимата. Вярно е, че съществен дял от обсъждането е посветен на веществените доказателства – два броя дискове, а основните аргументи в подкрепа на изводите за авторството се съдържат в заключението на комплексната видеотехническа и лицевоидентификационна експертиза. Това обаче не означава, че така направените изводи са в отклонение от принципната норма на чл. 303, ал.2 от НПК. Съдът не е пропуснал да проследи процедурата по намиране, снемане, изследване на веществените доказателства и не е установил данни за допуснати нарушения, които биха могли да внесат съмнение в тяхната достоверност. Правилно въззивният съд е интерпретирал експертното мнение на комплексната експертиза, установила че снимковите файлове са цифров презапис от оригиналните файлове, записани върху твърдия диск на компютърните видео охранителни системи на съответните банкоматни устройства, като върху записите не са открити признаци от манипулация/намеса. В мотивите на решението присъстват подробни съображения какво е естеството на коментираните доказателства, тяхната връзка и принос към установяване на основния факт – извършеното престъпление и неговия автор. Точно е оценено значението на извършеното лицево идентификационно изследване, установило, че на снимковите файлове, записани в двата диска, и на снимките на Б., е заснето едно и също лице. Тези констатации на експертното заключение, разгледани заедно с останалите данни, съдържащи се в показанията на В. А. и писмените доказателства, предоставен от съответните банкови институции, по несъмнен начин са подкрепили изводите, че именно подсъдимата е извършила двете транзакции чрез използване на подправена карта с данни от дебитна карта с титуляр, посочената свидетелка. Твърденията на защитата, че подсъдимата би могла да е само случаен клиент на банките, се опровергава напълно от доказателствата и тяхната експертна интерпретация и с основание са били отхвърлени от втората инстанция – виж мотиви, л. 35 от делото. Въззивният съд не може да бъде упрекнат, че не е дал отговор на възраженията, поддържани от подсъдимата, относно „противоречивите данни за времеизвършване на деянията”. В мотивите на атакувания съдебен акт тези доводи са обсъдени, като съдът ясно е посочил основанията, поради които ги отхвърля. Аргументацията, изложена в тази връзка, не се отклонява от изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК и затова претенцията за „формалност” на отговора са неоснователни. Обобщено, вътрешното убеждение на съда по фактите е изградено при спазване на процесуалните изисквания за събиране, оценка и проверка на доказателствата и доказателствените средства. Изводите за авторството на деянията не са опорочени, подкрепят се от доказателствения материал, поради което не е допуснато нарушение на чл. 303 от НПК. С оглед на казаното, настоящият съдебен състав не установява наличие на претендираното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, с което подсъдимата Б. свързва искането си за отмяна на решението и оправдаване по повдигнатото обвинение. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Предходните инстанции са оценили всички обстоятелства по чл. 54 от НК, които имат значение за определяне обема на наказателната принуда. Правилно съдът не е преминал към механизма, уреден в чл. 55 от НК, тъй като установените смекчаващи отговорността обстоятелства не разкриват характеристиките на изключителност и/или многобройност. Възражението, че е налице „разминаване между заявената позиция на съда и определения размер на наказанието” не намира подкрепа в данните по делото. Санкцията е определена в законоустановените рамки значително под средния размер и при приет превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Внимателният прочит на съображенията, изложени от въззивния съд, не дават основание да се приеме, че е налице разминаване в позицията му относно отмерената санкция, защото изрично е отхвърлена тезата на защитата тя (санкцията) да бъде определена в законоустановения минимум – три месеца лишаване от свобода, съобразно действащия закон и във връзка с чл. 39, ал.1 от НК. Ето защо наложеното наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода, с приложение на института на условното осъждане, не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал.5 от НПК и не дава основание за изменение на решението в исканата от подсъдимата насока. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 30/14.03.2012 г., постановено по ВНОХД № 1331/2011 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.