Р Е Ш Е Н И Е № 383 София, 13 октомври 2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на петнадесети септември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Саша Раданова ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева Кети Маркова при секретар Л. Гаврилова и с участието на прокурор от ВКП – Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева наказателно дело № 1859/2011 г. Касационното производство е образувано по жалба на адвокат В. П. от АК-Монтана, в качеството му на повереник на частните обвинители и граждански ищци Д. И., И. И., Е. Г. и Г. И., срещу наказателната и гражданско-осъдителна част на въззивно решение № 167/2.05.2011 година на Софийски апелативен съд, постановено по в н о х д № 359/2011 година по описа на същия съд. В жалбата е въведено касационното основание за явна несправедливост на наказанието по чл. 348 ал. 1, т. 3 от НПК и е направено искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане с указания за увеличаване размера на наказанието наложено на подсъдимия В. И., както и за увеличаване размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди предявени от гражданските ищци. Пред касационната инстанция от жалбоподателите се явяват Д. И. и И. И., с повереника П., който поддържа жалбата изцяло, по изложените в нея съображения. Гражданските ищци и частни обвинители – Е. Г. и Г. И., редовно призовани не се явяват. Подсъдимият В. И. се явява лично и със служебно назначения защитник адвокат К. от АК-Монтана. Последният пледира жалбата да се остави без уважение, а въззивното решение – в сила. Прокурорът дава заключение за основателност на жалбата. Подсъдимият в последната си дума иска потвърждаване на въззивното решение. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Жалбата е неоснователна. С присъда от 15.02.2011 година, постановена по н о х д № 1/2011 година от Монтанския окръжен съд, по реда на глава двадесет и седма „Съкратено съдебно следствие” от НПК, в хипотезата на чл. 371 ал. 1, т. 2 от НПК, подсъдимият В. И. е признат за виновен в това, че на 11.05.2010 година в [населено място], обл. Монтана е отнел чужди движими вещи – пари и златен пръстен на обща стойност 425 лева, от владението на собственика им М. Г., с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът е придружен с убийството на пострадалия Г. – прест. по чл. 199 ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 198 от НК. На основание чл. 58а ал. 1 от НК, му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 12 години, при строг първоначален режим на изтърпяване. С присъдата е зачетено и предварителното му задържане, считано от 12.05.2010 година. Подсъдимият е осъден да заплати обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди на наследниците на пострадалия Г., както следва: на Е. Г. сумата от 50 000 лева, ведно със законната лихва считано от 11.05.2010 година, както и сумата от 250 лева разноски за адвокатско възнаграждение; на Д. И. и И. И. – по 40 000 лева, ведно със законната лихва от деня на увреждането и на Г. И. – 30 000 лева, при същите условия, както и на последните трима сумата от 750 лева разноски за адвокатско възнаграждение. Подсъдимият е осъден да заплати държавна такса в размер на 6 400 лева и разноските по делото. По жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци, Софийският апелативен съд извършил цялостна проверка по делото и потвърдил описаната присъда. Настоящият състав на касационната инстанция намира, че видът и размерът на определеното наказание не е явно несправедливо, тъй като не са налице предпоставките за това очертани от чл. 348 ал. 5, т. 1 от НПК – когато същото очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства /подробно описани и анализирани от въззивния съд на л. 9 и 10 от обжалваното решение/, както и на целите по чл. 36 от НК. Освен това, съгласно чл. 38 ал. 2 от НК, наказанието лишаване от свобода без замяна не се налага на лица ненавършили двадесет години, а подсъдимият към момента на деянието е бил на 18 години. Въззивният съд е изложил подробни аргументи защо намира, че в случая деянието извършено от подсъдимия не може да се квалифицира като „изключително тежко” по смисъла на чл. 38а ал. 2 от НК, за да се приеме за справедливо приложението на по-тежката алтернатива за наказанието – доживотен затвор, с оглед приложението на чл. 58а ал. 2 във вр. с чл. 57 ал. 1от НК. По принцип касационната инстанция има правомощието за измени въззивния съдебен акт /в хипотезата на намаление на наказанието/ или да го отмени и върне делото с указания за увеличаване на наказанието, само ако установи, че са налице изискванията посочени по-горе и очертани в чл. 348 ал. 5, т. 1 от НПК. Тъй като поради изложеното в съобразителната част на въззивното решение и допълнителните съображения до тук не се налага извод за наличие на очевидно несъответствие между вида и размера на наказанието с обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства, искането на повереника на частните обвинители за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, с указания за увеличаване на наказанието, следва остави без уважение, а решението в наказателната част се остави в сила. При проверката на далото не се установиха основания по различни от тези, въз основа на които въззивният съд е потвърдил размера на присъдените обезщетения за причинени неимуществени вреди. Изводите на състава на въззивния съд, относно размера на присъдените обезщетения са съобразени изцяло с утвърдените от практиката критерии за справедливост, въведено като изискване съгласно чл. 52 от ЗЗД. Инстанционните съдилища са изпълнили задължението си в пълен обем, тъй като освен изложеното, са диференцирали посочените критерии по отделно за всеки един от наследниците на пострадалия от престъплението, с оглед роднинските връзки, степента на привързаност и пр. Поради това, напълно правилно и законосъобразно се явява проверяваното решение и в гражданската му част, което налага настоящата инстанция да остави решението в сила и в тази част. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 167/2.05.2011 година на Софийски апелативен съд, постановено по в н о х д № 359/2011 година по описа на същия съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: