Р Е Ш Е Н И Е № 296 гр. София, 04 януари 2017 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1198 по описа за 2016 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Н. Х. Н. срещу нова въззивна присъда на Бургаски окръжен съд № 205 от 7.10.2016 г, по ВНОХД № 816/16, с която е отменена оправдателна присъда на Районен съд, Несебър, № 36 от 6.07.2016 г, по НОХД № 549/16, и жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 1.07.2014 г в курортен комплекс „С. б.”, общ. Н., без съгласието на притежателите на изключителното право е използвал в търговска дейност марки, обект на това изключително право, с оглед на което и на основание чл. 172 б, ал. 1 вр. чл. 58 а, ал. 1 НК, е осъден на четири месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и глоба от 500 лв, като, съгласно чл. 172 б, ал. 3 НК, предметът на престъплението е отнет в полза на държавата и е постановено неговото унищожаване. С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Твърди се, че престъплението по чл. 172 б, ал. 1 НК не е доказано / от обективна и субективна страна /, че материалният закон е приложен неправилно / липсва престъпление /, че не следва да се реализира и по-лека отговорност / административно-наказателна /, което произтича от правилото „не два пъти за същото” / ТР № 3 от 22.12.2015 г, ОСНК ВКС /, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивния акт и оправдаване на жалбоподателя. В съдебно заседание на ВКС жалбоподателят и неговата защита, в писмен вид, пледират за уважаване на жалбата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Производството пред първата инстанция е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. Подсъдимият е заявил, че признава фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласява да не се събират доказателства за тези факти, а да се ползват събраните от досъдебното производство. В този случай, съдът решава делото в рамките на фактическите обстоятелства, обхванати от признанието, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, като не е допустимо да бъдат приемани други факти, несъвместими с тези по обвинителния акт. Когато преценката, че признанието кореспондира на събраните доказателства, е правилна, това означава, че проведената процедура на съкратено съдебно следствие е законосъобразна. В посочената хипотеза, възражението на подсъдимия или неговата защита относно доказателствената обезпеченост на признанието, по своя процесуален ефект е равносилна на „оттегляне” на признанието, което е недопустимо. Друг е въпросът дали фактите, предмет на признанието, покриват признаците на състава на престъплението, залегнало в обвинителния акт. В настоящия случай, не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че липсва необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. Неоснователно е и оплакването за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Инкриминираното деяние съставлява престъпление по чл. 172 б, ал. 1 НК, каквато квалификация е възприел въззивният съд. Този съд е изложил обстойни съображения относно наличието на признаците от състава на посоченото престъпление, които са правилни и се възприемат от настоящата инстанция. Първата инстанция невярно е интерпретирала ТР № 3 от 2015 г, ОСНК ВКС, но въззивната такава е отстранила това нарушение и правилно е приложила закона. Верен е изводът, че подсъдимият е годен субект на наказателната отговорност по чл. 172 б, ал. 1 НК. Той е доставил стоката и я е изложил за продажба в търговския обект, стопанисван от неговата съпруга: св. Н., [фирма]. Изяснено е, че е липсвало съгласие на притежателите на изключителното право върху търговските марки, чиито знаци са имитирани: „Н.”, „А.”, „Т. Х.”, „П.”, „Ю Д. Д.”. Сходството в изображението / словесно и фигуративно / е създавало обективна възможност за объркване у потребителите, а, както е известно, използването на знаци, сходни с чужди търговски марки, е съставомерен признак по чл. 172 б, ал. 1 НК. Следователно, съвкупността от елементи, имащи значение за обективната страна на състава по чл. 172 б, ал. 1 НК, е налице. Деянието е съставомерно и от субективна страна. В тази насока, е взето предвид, че жалбоподателят лично е закупил стоката, имитираща оригинална такава. Съзнавал е, че не притежава съгласие на маркопритежателите, но това не го е възпряло да я въведе в търговския оборот. Ниската цена на стоката също е сочела на действителния й произход и това е било видно за купувача, заплатил 26 455 лв, при близо четири пъти по-висока стойност за оригинална стока: 93 670 лв. Освен това, към момента на деянието, св. Н. вече е била осъждана за същото престъпление, който факт е бил известен на подсъдимия. На следващо място, верен е изводът, че, в случая, разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ЗМГО не може да намери приложение, тъй като принципът за „общностно изчерпване” на марката се отнася единствено до оригинална стока. С оглед на изложеното, настоящата инстанция счита, че наказателната отговорност на жалбоподателя е ангажирана правилно. При това положение е безпредметно да бъде обсъждан довода на защитата относно ангажиране на друга, по-лека отговорност, каквато е административно-наказателната, за същото деяние спрямо същото лице. Вярно е, че правилото „не два пъти за същото” се прилага, когато за едно и също деяние, спрямо едно и също лице, бъде реализирана паралелно наказателна отговорност и административно-наказателна такава, но по делото липсват данни за нарушение в такава насока. Не може да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя за отмяна на въззивната присъда и оправдаването му от настоящата инстанция, което е възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която не е налице / деецът не е осъден за деяние, което не съставлява престъпление /. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наказателната отговорност на подсъдимия е реализирана при условията на чл. 58 а, ал. 1 вр. чл. 54 НК. Отчетен е превес на смекчаващите обстоятелства: чисто съдебно минало на жалбоподателя, оказаното от него съдействие за разкриване на обективната истина, самопризнанието от досъдебното производство. Определеното наказание шест месеца „лишаване от свобода” е редуцирано с една трета, съгласно чл. 58 а, ал. 1 НК, при което е получено наказанието четири месеца „лишаване от свобода”. То е отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, като е съобразено, че целите на наказанието по чл. 36 НК, и преди всичко поправянето на осъдения, биха могли да бъдат постигнати чрез приложение на института на условното осъждане. Определеното кумулативно наказание глоба също е съобразено с превеса на смекчаващите обстоятелства и затова е близо до минималния размер / глоба от 500 лв /. Правилен е изводът на въззивната инстанция, че наказателната отговорност не следва да се реализира при хипотезата на 58 а, ал. 4 вр. чл. 55 НК. Това е така, защото липсват предпоставките на чл. 55 НК. От една страна, смекчаващите обстоятелства, макар и да формират превес, не са „многобройни”, респективно, нито едно от тях не е „изключително”. От друга страна, най-лекото, предвидено в закона наказание / три месеца „лишаване от свобода” /, не е несъразмерно тежко на извършеното. В тази насока е взето предвид, че деянието се отличава със завишена степен на обществена опасност, която произтича от обстоятелството, че са били засегнати правата на немалък брой маркопритежатели. При това положение, определеното наказание, гравитиращо с минималното възможно, за извършеното престъпление, се явява справедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 НПК, поради което не възникват основания за неговото по-нататъшно смекчаване. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА нова въззивна присъда на Бургаски окръжен съд № 205 от 7.10.2016 г, по ВНОХД № 816/16. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: