1 6 Р Е Ш Е Н И Е № 6 гр.София, 11.02.2022г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на РБ, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети януари през две хиляди и двадесет и втора година в състав: Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря Даниела Цветкова като разгледа докладваното от съдията Андонова гр.д. № 1555/21 описа на ВКС за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Обжалвано е въззивно решение № 30 от 11.1.2021 г, постановено по гр.дело № 2446/20 гна АС-София, Първи граждански състав, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. С определение № 60692 от 25.10.21 г, постановено по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса : кои са обстоятелствата (критериите), които съдът следва да вземе предвид при преценката си дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права смисъла на чл.6, пар.1 КЗПЧОС по отношение на лице, което е пострадало от престъпление, предмет на разследване. По отговора на поставения въпрос : Разпоредбата на чл.6 , пар.1 следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията.При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата на чл.76 НПК има частният обвинител ( чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното “гражданско право” - виж пар.65 от делото Перез срещу Франция, пар.66 от делото Морейра де Азеведо срещу Португалия и пар. 29 от делото Хелмърс с/у Швеция -Европейски съд по правата на човека). Нормата на чл.2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6, пар.1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека. Решаващия фактор за приложимостта на чл.6, пар. 1, КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от престъплението.Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл.6, пар.1 КЗПЧОС трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат пред вид предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право.При преценката дали е налице гражданско "право" отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия национален закон и тълкуването им от вътрешните съдилища (Мейсън и Ван Зон с/у Холандия, пар. 49). Разпоредбата на чл.6, пар.1 не гарантира обаче каквото и да било съдържание на тези граждански "права" в материалното право на договарящата държава и по пътя на тълкуването съдът не може да създаде материално право, което няма законово основание в конкретната държава (Файед с/у Обединеното кралство, пар 65). С оглед отговора на поставения въпрос, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че оплакванията в касационната жалба са основателни. Предявеният иск е с правно основание чл.2б ЗОДОВ. С обжалваното въззивно решение е прието, че е образувано наказателното производство по сл.д. №1/1991г. по описа на Прокуратура на въоръжените сили, преобразувано в сл.№780-ІІ от 1998г. и в досъдебно производство VІІ-048/99г. на СВСП за разледване на извършени през време на възродителния процес престъпления от петима души - по чл.162 НК - Т. Ж., Д. С., П. М., П. К. и Г. А., като е продължило само спрямо обвиняемия Г. А., с инкриминиран период от 08.05.1984г. до 13.02.1985г., за престъпление по чл.387, ал.2 НК, за това че са злоупотребата с власт и служебно положение са предизвикали настъпване на тежки вредни последици.Установено е, че наказателното производство множество пъти е било преобразувано и прекратявано, а с постановление от 08.10.2018г. е спряно от прокурор на ВОП.С молба по чл.368, ал.1 НПК от 27.8.2018г. до ВОП София ищецът е заявил желание да участвува като пострадал в досъдебната фаза, във връзка с досъдебното производство през 2018г.Установено е, че в СГС са образувани 22 дела по чл.244 НПК срещу постановлението за спиране, включително и по жалба на ищеца, като по повод на обжалванията съдът се е произнесъл, че дава едномесечен срок на следствените органи да извършат преценка за необходимостта от прекратяване на делото поради изтекла даност, каквото действие не е последвало. Съдът е установил, че в случая продължителността на наказателното производство е около 28г. от 31.01.1991г. до февруари 2019г., когато е предявен настоящия иск, поради което е счел, че същото не продължава в разумен срок. Съдът е приел, че не може да намери приложение чл.6 ЕКЗПЧОС, тъй като срещу ищеца не се води наказателно дело, а правото да участвува в наказателното дело като частен обвинител или граждански ищец е в предметния обхват, но това може да стане в съдебната фаза на производството.Прието е , че в случая възможността да потърси обезщетение за неимуществмени вреди срещу виновните според ищеца лица за насилствена смяна на името му не е обвързана от наличието на влязла в сила присъда срещу тях. Съдът е приел, че по делото не са представени доказателства ищецът да е проявил активност по наказателното дело след 2017г. и доколкото ищецът търпи вреди от репресиите срещу него през 1985г.-1989г., то същите не са във връзка с неприключилото в разумен срок наказателно дело. Прието е, че ищцът живее повече от 30 години в Турция, реализирал се е професионално, а и няма пречка да се върне да живее в България, поради което негативните преживявания от възродителния процес не са във връзка с неприключилия наказателен процес.Предвид така установените обстоятелства съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ е неоснователен. Касаторът С. Х. И., чрез процесуалния си представител адв.Ф. поддържа, че решението е неправилно. Моли да бъде отменено и да бъде уважен предявения от него иск. Ответникът - Прокуратура на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е законосъобразно и моли да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното : Конкретното наказателното производство обуславя съдебната защита на гражданско право с титуляр жертва на престъпление по смисъла на чл.6, пар.1 КЗПЧОС, поради което обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени, а настоящата инстанция следва да постанови решение по същество. Ищецът претендира обезщетение въз основа на твърдения както за вреди, настъпили от самото престъпление (страх и тревожност, засягане на честта и достойнството му и др., които е изпитвал след преживяното) , така и от бавното производство довело до ненаказване на извършителите. По реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Съгласно чл.6, пар.1 КЗПЧОС всяко лице „при определянето на неговите граждански права и задължения” , има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. В случая продължителността на наказателното производство значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, а фактическата сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. Разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, и по-специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи ( пар.82 по делото Смирнова срещу Русия и решението по делото Кемаш с/у Франция пар 60). В редица свои решения ЕСПЧ приема, че относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото ––(в т. см. Скордино срещу Италия пар. 203-204; Смирнова срещу Русия, пар.100 и др. решения на ЕСПЧ, а също и решение № 306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017г., решение № 272 от 27.01.2020г. по гр.д. № 924/2019г. и решение № 48/06.04.2020г. по гр.д. №1610/2019г., и трите на IV г.о. на ВКС). С оглед на това и доколкото не са ангажирани доказателства, опровергаващи твърденията на ищеца, съдът намира, че същият е претърпял претендираните от него неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да бъдат наказани. По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. Не се установява по делото продължителността на воденото производство пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, вън от обичайните, тъй като липсват доказателстав той да се е интересувал от движението на делото след 2018г. В конкретния случай всички факти от значение за правото му на обезщетение за вреди от престъплението - страх, тревожност, засягане на честта и достойноството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното правораздаване (в този смисъл решение от 27.12.2016г. по гр.д.№2403/2016г., четвърто г.о. на ВКС). ЕСПЧ е имал възможност да се произнесе, че член 6 от конвенцията не гарантира правото да се преследват или осъдят за извършване на наказателно престъпление трети лица ( Перез с/у Франция, пар.70). За преките вреди от престъплението ищецът, който е получил своята гражданска реабилитация по Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ), като пострадал по време на възродителния процес - за което са представени доказателства по делото, е имал право да търси обезщетение и по този закон, без да е необходимо установяване на прекия извършител на увреждането с присъда. По изложените съображения настоящият състав приема, че предявеният иск с правна квалификация чл.2б ЗОДОВ, е частично основателен и че справедливото обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правато за разглеждане на делото в разумен срок е в размер на 12 000 лева, до който размер следва бъде уважен, като за горницата над тази сума до претендираните 100 000 лева правилно е отхвърлен с обжалваното решение, което в тази му част следвада се остави в сила. Предвид изхода на спора ответникът дължи на касатора сторените от него разноски, съобразно уважената част от иска в размер на 5, 40 от общо сторени такива в размер на 45 лв. Предвид изложението съображения, съдът Р Е Ш И : о т м е н я въззивно решение № 30 от 11.1.2021 г, постановено по гр.дело № 2446/20 гна АС-София, Първи граждански състав, с което е отхвърлен предявения от С. Х. И. иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ до размера на сумата 12 000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правато за разглеждане на делото в разумен срок, както и в частта, с която И. е осъден да заплати по сметка на съда разноски за вещо лице за разликата над сумата 20 лв до сумата 200 лв и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Прокуратура на РБ за заплати на С. Х. И. сумата 12 000 (дванадесет хиляди ) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правато за разглеждане на следствено дело в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.2.2019 г до окончателното плащане, както и разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК в размер на 5, 40 лв. ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в останалата му отхвърлителна част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.