2 Р Е Ш Е Н И Е № 59 гр. София, 14.04.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4190 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото [фирма] срещу решение № 564/11.04.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 3610/2013 г. на Варненския окръжен съд. С определение № 1242/11.11.2014 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в подлежащата на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК, негова част – по иска за заплащане на сумата 10 000 лв. – обезщетение на неимуществени вреди, претърпени от ищцата Д. П. А., произтекли от счупване на лява бедрена кост и ляво рамо на 02.02.2012 г., при падане, причинено от обледяване на стълбище към търговски обект с адрес: [населено място],[жк], [улица], стопанисван от дружеството-жалбоподател, със законната лихва върху тази сума за периода от 02.02.2012 г. до окончателното й изплащане, при променена от въззивния съд квалификация на иска – от чл. 50 от ЗЗД на чл. 49 от ЗЗД; и относно разноските и държавната такса по делото. В касационната жалба се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваното решение (включително – относно допуснатата до касационно обжалване негова част), като постановено по непредявен иск, както и за неправилност, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в последваща молба на жалбоподателя. Ответницата по касационната жалба – ищцата Д. П. А., в отговора си излага становище и съображения за неоснователност на жалбата. С посоченото определение № 1242/11.11.2014 г. по чл. 288 от ГПК, касационното обжалване е допуснато по следните два процесуалноправни въпроса: 1) когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, следва ли той да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като след като преквалифицира спора, укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти; и 2) задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като тези въпроси са разрешени от окръжния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, както следва: първият въпрос – в противоречие с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а вторият въпрос – в противоречие с решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. С т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени следните задължителни за съдилищата указания: Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено, че по този начин въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада по делото – обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон. Окръжният съд е разрешил първия процесуалноправен въпрос в противоречие с тези задължителни указания и разяснения по приложението на процесуалния закон, като не е съобщил на страните – преди да приключи съдебното дирене във въззивното производство, че дадената от първата инстанция квалификация на иска по чл. 50 от ЗЗД е неправилна, и не им е дал указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, с оглед правилната правна квалификация по чл. 49 от ЗЗД, а е приел същата едва с крайния си акт по делото – обжалваното решение. В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС (също съставляващо задължителна практика на ВКС за първоинстанционните и въззивните съдилища) е възприето следното разрешение на втория процесуалноправен въпрос: Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С приетия през 2007 г. ГПК, правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В противоречие с това разрешение, по отношение направеното от дружеството-жалбоподател възражение за съпричиняване на процесните неимуществени вреди от страна на ищцата – чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е посочил лаконично в мотивите към обжалваното решение единствено, че не са доказани обстоятелства в поведението на ищцата в деня на инцидента, които да могат да обосноват изводи за съпричиняване на вредоносния резултат. По наведените с касационната жалба оплаквания за недопустимост и за неправилност на подлежащата и допусната до касационно обжалване част от въззивното решение, съдът намира следното: За да промени правната квалификация на предявения иск, въззивният съд е намерил за основателно възражението на дружеството-жалбоподател срещу дадената от първоинстанционния съд такава по чл. 50 от ЗЗД. В тази връзка окръжният съд правилно е взел предвид, изрично твърдяните от ищцата в исковата й молба и в уточняващите й молби от 12.09.2012 г. от 17.01.2013 г. обстоятелства, че падането й и причинените й при него процесни увреждания на здравето й са в резултат от бездействието от страна на ответното дружество (респ. – на неговите работници и служители, тъй като то е юридическо лице и не може самостоятелно да осъществява деяния – действия или бездействия) за поддържане и трайно обезопасяване на стълбището и подхода към стопанисвания от него търговски обект, при несъобразяване със свойството на покритието (настилката) им и с тяхната топлопроводимост при ниски температури, – че те са били заледени, имало разрушено стъпало и без парапет. При определянето на правната квалификация, въззивният съд се е съобразил и със задължителните указания, дадени с т. 3 от ППВС № 4/30.10.1975 г., съгласно които, когато при ползуване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, отговорността за поправяне на вредите е по чл. 45 или чл. 49 от ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са произлезли вреди от същностните свойства на вещта, отговорността е по чл. 50 от ЗЗД. С оглед на това, искът правилно е квалифициран в обжалваното решение, като такъв с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД. За да уважи иска за обезщетение на процесните неимуществени вреди, окръжният съд е приел за установени по делото обстоятелствата, че процесното увреждане е резултат от падането на ищцата непосредствено до стълбите към търговския обект, стопанисван от ответното дружество; че при доказано ниските температури през нощта и в деня на инцидента, повърхността е била заледена и посипана със сняг; че не е оспорено обстоятелството, че стълбите не са били обезопасени с парапет или с друго приспособление, улесняващо ползването им при зимни условия; както и че за почистване на стълбището и прилежащата площ по делото не са представени убедителни доказателства. От правна страна, въззивният съд е приел, че като наемател на търговски обект, ответникът е бил длъжен да спазва задължителните предписания, дадени с чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата на Общинския съвет за действия при ликвидиране на последствията от бедствия, аварии или усложнени метеорологични условия на територията на [община], като предприеме необходимите действия за обезопасяване и разчистване от сняг, лед, кал, наноси и др...., за осигуряване на свободен достъп на превозни средства и граждани до местата за снабдяване и търговия с хранителни стоки. Приел е и че отговорността на ответното дружество произтича от бездействие на негови служители при изпълнение на посочените предписания, в резултат на което е настъпило процесното увреждане на ищцата. С горното въззивният съд се е произнесъл изцяло в рамките на правния спор, очертан с исковата молба и уточненията на същата, т.е. – при спазване на диспозитивното начало в процеса, като съгласно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, той не е обвързан от квалификацията на иска, сочена от страните (ищеца и ответника) по делото. С оглед това, въззивното решение не е постановено по непредявен иск, както неоснователно се поддържа в касационната жалба, респ. – същото е процесуално допустимо в допуснатата до касационно обжалване негова част. Основателни са обаче оплакванията на касатора за неправилност на тази част, поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. При посоченото по-горе разрешаване на поставените по делото процесуалноправни въпроси, възприето от въззивния съд – в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС, той е допуснал и процесуални нарушения, като е променил правната квалификация на предявения иск едва с обжалваното решение – без да даде на страните указания относно подлежащите на доказване факти и възможност да ангажират доказателства с оглед правилната правна квалификация по чл. 49 от ЗЗД; както и като не е обсъдил конкретните обстоятелства, на които се основава възражението на ответника по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, и не е изложил мотиви в тази насока към обжалваното решение. Тези нарушения на съдопроизводствените правила по събирането и обсъждането на доказателствата по делото са съществени, тъй като ако не бяха допуснати, би могло да се стигне до краен резултат по делото, различен от постановения от въззивния съд. По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК въззивното решение – в допуснатата до касационно обжалване негова част, като неправилно, следва да бъде отменено и съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане в тази част от друг въззивен състав на окръжния съд. При повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва най-напред да даде указания и на двете страни в процеса (с оглед принципа за равнопоставеност) относно подлежащите на доказване факти, както и възможност да ангажират доказателства, с оглед правилно изменената правна квалификация на иска – от чл. 50 на чл. 49 от ЗЗД. В тази връзка, в тежест на ищцата е да докаже, че падането й е в резултат на това, че стълбището и подхода към стопанисвания от ответника търговски обект са били заледени (непочистени), като е имало и разрушено (неизправно) стъпало (липсата на парапет не е спорна по делото); а в тежест на ответното дружество е да докаже, че от негова страна са били спазени общоприетите правила и задължителните предписания, дадени с цитираната наредба на общинския съвет, като са били предприети и извършени от неговите служители и работници всички необходими действия за обезопасяване, поддържане в изправност и разчистване от сняг и лед на стълбището и подхода към търговския обект, където е паднала ищцата – към момента на инцидента. След посочването от страните и събирането на такива доказателства, при постановяването на новото въззивно решение, същите следва да се обсъдят поотделно и в съвкупност с вече събраните по делото доказателства, като се изложат надлежни мотиви в тази връзка, включително – относно възражението по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД на ответното дружество за съпричиняване от страна на ищцата на процесните неимуществени вреди, основано на твърденията, че тя не се съобразила с метеорологичните условия, своята възраст и заболявания, с пътната настилка и покритието на стълбите, като не предприела обичайните в такива случаи мерки за своята безопасност. Съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход на материалноправния спор по предявените по делото искове, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски, включително за настоящото касационно производство, както и относно държавната такса, от внасянето на която ищцата е освободена в хипотезата на чл. 83, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 564/11.04.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 3610/2013 г. на Варненския окръжен съд, – в подлежащата и допусната до касационно обжалване негова част – по иска по чл. 49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер 10 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, както и относно разноските и държавната такса по делото; ВРЪЩА делото на Варненския окръжен съд за ново разглеждане в посочената част от друг негов въззивен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.