2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 558 София, 19.11.2013 г. Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА разгледа докладваното от съдията Д. Ценева ч.гр.д. № 4468/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Т. И. Н. чрез неговия пълномощник адв. Ст. С., против определение № 1848 от 18.06.2013 г. по в.ч.гр.д. № 1392/2013 г. на Пловдивския окръжен съд. В жалбата са наведени доводи за неправилност на определението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и се иска неговата отмяна. Жалбоподателят поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който е разрешил в противоречие със съдебната практика. Според жалбоподателят този въпрос е : дали когато прецени, че е налице фигурата на необходимото другарство и един от другарите не е посочен като страна, съдът е длъжен да даде указания на ищеца, че следва да посочи този ответник, като при това го предупреди, че непосочването му ще представлява нередовност на исковата молба; може ли в този случай съдът направо да прекрати производството по делото, без да даде на ищеца напътствия и указания. Позовава се на т.17 от ТР № 18 04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС. На следващо място сочи, че определението на въззивния съд следва да се допусне до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК по същия въпрос, като се позовава на решение № 3902/ 1995 г. на ВС, ІV г.о. Третият въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към частната касационна жалба е за това може ли съдът служебно да се десезира от спор за собственост, като игнорира искането на ищеца да изиска служебно от Поземлената комисия преписката за имота. Според касатора този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и налага допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 192 от 03.04.2013 г. по гр.д. № 44/2013 г. на Районен съд - Първомай, с което е прекратено производството по делото. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че с исковата молба ищецът е предявил два иска, единият от които с правно основание чл. 108 ЗС, заявен като главен, и другият - с правно основание чл. 53, ал.2 ЗКИР, заявен като евентуален. По отношение на първия иск съдът е приел, че е недопустим поради това, че ищецът не е представил доказателства за приключила административна процедура по възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на имота, предмет на иска. За да обоснове претенцията си, ищецът се е позовал на решение № 27 от 10.04.2002 гр.д. № 321/2001 г. на Районен съд - Първомай, постановено в производство по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, с което тази процедура не приключва. Не е представил и дори не твърди въз основа на съдебното решение да е било издадено решение по чл. 18ж ППЗСПЗЗ, придружено с актуална скица. Тези съображения са мотивирали въззивния съд да направи извод, че при липса на доказателства за правото на собственост, ищецът не е процесуално легитимиран да предяви ревандикационния иск. По отношение на вторият иск, заявен като евентуален, съдът е приел, че в определения срок ищецът не е отстранил нередовностите в исковата молба, като не е конкретизирал обстоятелствата за твърдяната непълнота, респ. грешка, в кадастралния план, а също и поради това, че не е представил доказателства както за своето право на собственост, така и за правото на собственост на ищците. От поставените от жалбоподателя правни въпроси настоящият състав преценява като обуславящ формулирания в т.3 от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, който се свежда до това дали съдът може да се произнесе по реда на чл. 130 ГПК по допустимостта на иск за собственост, ищецът по който основава претенцията си на реституция по ЗСПЗЗ, само въз основа на приложените към исковата молба доказателства. По този въпрос въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК в частта относно предявения иск по чл. 108 ЗС. Проверката за допустимост на предявения иск, която съгласно чл. 130 ГПК съдът извършва едновременно с проверката за редовност на исковата молба, се основава на изложените в нея обстоятелства и петитум. На този етап съдът проверява процесуалната правоспособност и дееспособност на страните, надлежната им процесуална легитимация, подведомствен ли е спорът на съда, а в случаите, когато предявяването на иска е обусловено от преклузивен срок – спазен ли е този срок. По реда на чл. 130 ГПК съдът може да направи извод за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес от търсената защита, когато този извод следва непосредствено от съдържанието на исковата молба. При тази предварителна проверка за допустимост не се проверява дали приложените към исковата молба доказателства подкрепят фактическите и правните твърдения на ищеца относно съществуването на спорното материално право. Когато наведените в исковата молба обстоятелства, релевантни за наличието на правен интерес от търсената с иска защита /или за друга процесуална предпоставка за допустимост на иска, за която съдът също е длъжен да следи служебно/, са непълни или неясни и тази неяснота не може да бъде преодоляна от представените с молбата доказателства, съдът следва да остави исковата молба без движение и да укаже на ищеца да уточни тези обстоятелства, като представи и съответните доказателства за тях, тъй като по силата на чл. 7 и чл. 10 ГПК той има задължение да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните и да им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд неточно е приложил разпоредбата на чл. 130 ГПК, като е приел, че предявеният от Т. И. Н. иск с правно основание чл. 108 ЗС е недопустим поради липса на правен интерес поради това, че представеното с исковата молба решение по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ не сочи да е приключила административната процедура по възстановяване на собствеността върху процесния имот. Действително това решение няма правното значение, което му придава ищецът, но в такъв случай съдът е следвало да му укаже, предвид наведените в исковата молба твърдения за завършена процедура по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ относно спорния имот, да представи доказателства за това - решение ОСЗ/ ПК/, в което възстановеният имот е описан по начина, посочен в чл. 18ж ППЗСПЗЗ, придружено със скица на имота, заверена от общинската служба по земеделие, а за имоти в границите на урбанизираните територии - и от техническата служба на общината. Като не е сторил това, съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, което налага въззивното определение и потвърденото с него определение № 192 от 03.04.2013 г. по гр.д. № 44/2013 г. на Районен съд - Първомай, с което е прекратено производството по делото по иска с правно основание чл. 108 ЗС, да бъдат отменени и в тази част делото върнато на Районен съд – Първомай, който да даде на ищеца срок за представяне на доказателства за завършена процедура по възстановяване на собствеността върху имота, предмет на иска. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в частта, с която е потвърдено определението за прекратяване на производството по делото по заявения като евентуален иск по чл. 53, ал.2 ЗКИР. Поставеният от жалбоподателя правен въпрос относно за задължението на съда да напъти ищеца да извърши съответните процесуални действия, когато констатира, че необходим другар не е бил конституиран като страна в процеса, няма връзка с изложените от въззивния съд съображения за недопустимост на този иск. Съдът е приел, че в тази част исковата молба е останала нередовна, въпреки дадените на ищеца указания да отстрани противоречието между обстоятелствената част и петитума на иска по чл. 53, ал.2 ЗКИР предвид твърденията му, че ответниците не са собственици на имота, а само са подали заявление като собственици на построените в него сгради да закупят образуваните 11 нови парцела. Без наличие на основание за допускане на касационно обжалване на определението в тази част, касационната инстанция не може да проверява правилността на същото. Водим от гореизложеното съдът О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1848 от 18.06.2013 г. по в.ч.гр.д. № 1392/2013 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено определение № 192 от 03.04.2013 г. по гр.д. № 44/2013 г. на Районен съд - Първомай, в частта, с която е прекратено производството по делото по иска по чл. 108 ЗС. ОТМЕНЯ определение № 1848 от 18.06.2013 г. по в.ч.гр.д. № 1392/2013 г. на Пловдивския окръжен съд и потвърденото с него определение № 192 от 03.04.2013 г. по гр.д. № 44/2013 г. на Районен съд - Първомай, в частта, с която е прекратено производството по делото по иска по чл. 108 ЗС. ВРЪЩА делото в тази част на Районен съд - Първомай за проверка на допустимостта на предявения иск по реда на чл. 130 ГПК съобразно дадените по- горе указания. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1848 от 18.06.2013 г. по в.ч.гр.д. № 1392/2013 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено определение № 192 от 03.04.2013 г. по гр.д. № 44/2013 г. на Районен съд - Първомай, в частта, с която е прекратено производството по делото по иска по чл. 53, ал.2 ЗКИР. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: