Р Е Ш Е Н И Е № 368 гр. София, 19.01.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора П. Маринова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 988 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Т. С. Т., както и по жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци Ц. П. С., К. К. С. и Т. К. С., и двете против въззивно решение № 60/13.05.2015 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 348/2014 г., с което е била потвърдена присъда № 67/02.12.2014 г. на Плевенския окръжен съд по НОХД № 939/2014 г. С първоинстанционната присъда Плевенският окръжен съд е признал подсъдимия Т. С. Т. за виновен в извършването на две престъпления, както следва: - за това, че на 05.09.2013 г., в м. „В.” в землището на [населено място] бряг, област П., при превишаване пределите на неизбежна отбрана, умишлено умъртвил рождения си син К. Т. С., поради което и на основание чл. 119, вр. чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115, вр. чл. 54, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК му е наложил наказание 2 години лишаване от свобода, което е редуцирал с 1/3 до размера от 1 година и 4 месеца лишаване от свобода и е отложил изтърпяването му за срок от 4 години. - за това, че на същата дата и място е държал огнестрелно оръжие (самоделна ловна пушка) и боеприпаси (подробно индивидуализирани) без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339, ал. 1, вр. чл. 54 и вр. чл. 58а, ал. 1 от НК му е наложил наказание 2 години лишаване от свобода, което е редуцирал с 1/3 до размера от 1 година и 4 месеца лишаване от свобода и е отложил изтърпяването му за срок от 4 години. На основание чл. 23, ал. 1 от НК е определил на подсъдимия общо най –тежко наказание в размер на 1 година и 4 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 4 години. Осъдил е подсъдимия да заплати на гражданските ищци обезщетение за неимуществени вреди – на Ц. С. в размер на 30 000 лв., а на К. С. и Т. С. по 60 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 05.09.2012 г., като е отхвърлил гражданските искове за разликата над уважените размери. Първоинстанционният съд се е разпоредил с веществените доказателства, както и е присъдил в тежест на подсъдимия да заплати направените по делото разноски. В касационната жалба на подсъдимия се изтъква довод за допуснато нарушение на материалния закон, изразило се в потвърждаване на осъждането му за престъпление по чл. 119, вр. чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115 от НК. Твърди се, че деянието е било извършено без да е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана, поради което се иска оправдаване на подсъдимия и отхвърляне на предявените граждански искове. В жалбата на гражданските ищци и частни обвинители се изтъква довод за явна несправедливост на наказанието за престъплението по чл. 119, вр. чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115 от НК поради ниския му размер и прилагането на чл. 66, ал. 1 от НК. Оспорва се и справедливостта на присъдените в полза на гражданските ищци обезщетения за неимуществени вреди. Претендира се отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане на Великотърновския апелативен съд за увеличаване на наказанието. Алтернативно се иска увеличаване на гражданските искове до пълните им предявени размери. В с. з. пред ВКС изложените в жалбите оплаквания и направени искания се поддържат от съответните процесуалните представители на страните. В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан. Прокурорът от ВКП изразява устно и писмено становище за основателност на жалбата на подсъдимия, намирайки деянието за извършено при неизбежна отбрана без превишаване на пределите й, поради което предлага същият да бъде оправдан или алтернативно да се приложи чл. 12, ал. 4 от НК. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК (наказателно и гражданско осъдителната част за престъплението по чл. 119, вр. чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115 от НК) и намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е основателна. Деянието, за което подсъдимият Т. е бил предаден на съд и което с оглед процедурата, по която се е развило съдебното производство (по реда на глава 27 - чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371 , т. 2 от НПК) е било основано върху изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, надлежно признати от него и доказателствено подкрепени от събраните на ДП материали, представлява класически пример за неизбежна отбрана без да е налице превишаване на нейните предели. За да приеме, че подсъдимият следва да носи отговорност по чл. 119, вр. чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115 от НК, въззивният съд е счел, че защитата не съответства на характера и интензитета на нападението – защото пострадалият му е нанасял удари с голи ръце, а той е отговорил с произвеждане на единичен изстрел със самоделна пушка, при това насочвайки я към жизнено важни органи и причинявайки му увреждания, несъвместими с живота. Това становище е построено върху повърхностен преглед на фактите по обвинителния акт, признати от подсъдимия и подкрепени от доказателствената съвкупност. То напълно се отклонява и от задължителните предписания на т. 6 и 7 от Постановление № 12/29.11.2973 г. по н. д. № 11/73 г. на Пленума на ВС, съобразно които „съответствието между защитата и нападението се определя от съвкупността на всички елементи, отнасящи се до силата и интензивността на нападението и на защитата, значимостта на защитавания и увреден обект, степента на опасността, застрашаваща нападнатия, неговите сили и възможности за отбрана, средствата за нападението и защита, мястото и времето на нападението и др.”, както и че „при отблъскване на нападението нападнатият може да използва и по-интензивни средства и начини на отбрана от тези, използвани от нападателя” и „при неизбежна отбрана не е длъжен да избира и засяга само неуязвими части от тялото на нападателя”. По делото е било фактически установено, че нападателят е бил 43-годишен мъж, а подсъдимият – на 78 години. Макар и действайки с голи ръце, нападателят е упражнил продължително и интензивно насилие върху баща си както в двора, така и в стопанската постройка, нанасяйки му множество удари по главата и тялото, което е довело до счупване на четири ребра вляво и ограничен излив на кръв в гръдната кухина, както и множество други по-леки увреждания по главата и стъпалото на левия крак. Той е нанесъл удари и е съборил на земята и фактическата съпруга на подсъдимия, опитала се да попречи на нападателя да продължи побоя върху баща му. Едва тогава подсъдимият се е пресегнал към пушката, която е държал под купа дърва, върху които все още е лежал по гръб, заредил я е и в момента, когато синът отново е посегнал да го удари, е натиснал спусъка, произвеждайки изстрела и поразявайки нападателя в областта на шията и горната половина на тялото. Тези факти недвусмислено определят, че при проявената сила и интензивност на нападението, реализирано от далеч по-младия и силен нападател, в състоянието, в което е бил приведен в резултат на това нападение и опасността то да бъде продължено, подсъдимият не е имал нито сили, нито други възможности за отблъскването му и съхраняване на собствения си живот, освен да използва пушката, което и е сторил. При конкретните обстоятелства използваното средство за защита е било единствено възможното и необходимо за промяна на реалното съотношение между силите на нападателя и нападнатия, поради което и липсва явно несъответствие между нападение и защита, респ. няма превишаване пределите на неизбежната отбрана. Текстът на чл. 12, ал. 2 от НК не поставя изискване средствата за защита да са съразмерни и еднакви с тези, използвани от нападателя, нито, че за отбраняващия се съществува задължение при отблъскване на нападението да се насочва само към неуязвими за живота и здравето на нападателя зони, което би довело до намаляване ефективността на неизбежната отбрана Вж. в този смисъл Решение № 114/20.03.1978 г. по н. д. № 70/1978 г., ІІ н. о. на ВС, Решение № 295/26.07.1983 г. по н. д. № 308/1983 г., ІІ н.о. на ВС.. Приемайки обратното без да съобрази и останалите данни, очертаващи фактологията на деянието, въззивният съд е допуснал нарушение на закона с осъждане на подсъдимия за престъпление по чл. 119, вр. чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115 от НК. Налице е хипотезата на чл. 12, ал. 1 от НК, като извършеното от подсъдимия не е обществено опасно и поради това не представлява престъпление. Констатираното нарушение на материалния закон следва да бъде поправено от ВКС по реда на чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, като съответно се отмени въззивното решение, с което е била потвърдена първоинстанционната присъда в частта й относно осъждането на подсъдимия за горепосоченото престъпление, респ. и относно определеното общо наказание по чл. 23, ал. 1 от НК, и същият бъде оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 119, вр. чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115 от НК.. Разрешението относно наказателното обвинение повлиява необходимост от отмяна на въззивното решение и в гражданско осъдителната му част, касаещо уважените граждански искове за неимуществени вреди, които следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. В конкретния случай (и в различие от този, при който е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана по чл. 12, ал. 2 от НК, вкл. поради уплаха или смущение по чл. 12, ал. 4 от НК) липсва деликт, оправдаващ предприемането на мерки за възмездяване на причинените от него вреди. Въззивното решение следва да се отмени и в частта относно осъждането на подсъдимия да заплати държавна такса съобразно уважените граждански искове, както и съдебни разноски над размера от 144. 93 лв., които касаят обвинението по чл. 339, ал. 1 от НК (вж. сметки за ФХЕ, балистична и дактилоскопна експертизи за пушката и боеприпасите на л. 189, 202 и 210, т. 1 от ДП). Основателността на жалбата на подсъдимия и оправдаването му по повдигнатото обвинение, респ. отхвърлянето на гражданските претенции, не позволява разглеждане на жалбата на частните обвинители и граждански ищци, които са оспорвали справедливостта на наложеното наказание и присъдените обезщетения за неимуществени вреди. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 60/13.05.2015 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 348/2014 г., с което е потвърдена присъда № 67/02.12.2014 г. на Плевенския окръжен съд по НОХД № 939/2014 г., в наказателно осъдителната част за престъпление по чл. 119, вр. чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115 от НК, както и в гражданско осъдителната част, КАТО ОПРАВДАВА подсъдимия Т. С. Т. по обвинението за престъпление по чл. 119, вр. чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115 от НК. ОТХВЪРЛЯ предявените от Ц. П. С., К. К. С. и Т. К. С. граждански искове за неимуществени вреди като неоснователни. ОТМЕНЯ приложението на чл. 23, ал. 1 от НК, както и осъждането на подсъдимия да заплати държавна такса в размер на 6000 лв. и съдебни разноски над сумата от 144. 93 лв. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.