2 Р Е Ш Е Н И Е № 426 гр. София, 07 януари 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Спас Иванчев при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1183 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се извършва по жалба на частния тъжител и граждански ищец К. И. К., чрез повереника му адвокат Й. Д. от АК – [населено място] и по жалба на подсъдимата Д. С. Ф., чрез защитника й адвокат Д. И. от АК – [населено място], срещу постановената от Бургаския окръжен съд нова присъда № 152 от 26 юни 2015 година, по внчхд № 248 / 2015 година, след отмяна на присъда № 31 от 25 февруари 2015 година на Бургаския районен съд, по нчхд № 1634 / 2014 година, в частта, с която подсъдимата Ф. е оправдана по обвинението по чл. 148, ал. 2, във вр. ал. 1, т. 2 и т. 3 във вр. чл. 147 от НК. Подадена е допълнително и касационна жалба от защитника на подсъдимата Ф. срещу определение № 34 от 17 юли 2015 година на Бургаския окръжен съд, постановено по внчхд № 248 / 2015 година, по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК, с което са възложени в тежест на подсъдимата направени от частния тъжител пред въззивния съд и поискани за присъждане разноски по делото. Касационната жалба на частния тъжител и граждански ищец К. К. съдържа оспорване на новата въззивна присъда единствено в частта й относно отхвърляне на предявените граждански искове до пълния им размер и претенция за тяхното уважаване в този размер. В жалбата си подсъдимата Ф. твърди неправилно приложение на материалния закон по отношение на установените по делото факти, както и явна несправедливост на наложените й наказания, а това ангажира отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. В жалбата на два пъти е заявено „… грубо ограничаване на процесуалните права на подсъдимата в един изцяло несправедлив процес…”, без ясно и несъмнено да са конкретизирани допуснати от съда нарушения на тези правила, на които контролната инстанция да отговори. Претендира се отмяна на постановената от въззивния съд нова присъда, без да се сочи кое от правомощията си по чл. 354 от НПК касационната инстанция следва да упражни. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят – частен тъжител и граждански ищец К. К. участва лично. Повереникът му адвокат Д. не се явява, редовно призован. Постъпила е писмена молба от същия със становище за разглеждане на делото в негово отсъствие поради служебна ангажираност. Жалбоподателят поддържа касационната жалба при направените в нея възражения и изложени доводи в тяхна подкрепа. Изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимата Ф. и оставяне в сила на присъдата на въззивния съд. Представя писмени бележки с подробни съображения по доводите и възраженията в двете жалби. Жалбоподателката – подсъдима Д. Ф. и защитникът й адвокат Д. И. не участват лично в съдебното заседание, редовно призовани. В писмена молба на защитника от 23. 10. 2015 година се иска отлагане на делото поради неизчерпани възможности за постигане на споразумение между страните по делото. Гражданският ответник [фирма], редовно призован, не изпраща процесуален представител. Не е представил писмено становище по касационните жалби на страните. Представителят на Върховната касационна прокуратура участва в наказателното производство от частен характер и изразява становище за неоснователност на жалбите и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимата Д. С. Ф. за невинна в това, на 07. 02. 2014 година, в [населено място], чрез печатно произведение – бр. 5 /244/, год. VІ на вестник „Д.”, да е разгласила позорно обстоятелство по отношение на К. И. К., в качеството му на представител на обществеността – председател на Б. х. к. (БХК), поради което я оправдал по обвинението по чл. 148, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 2 и т. 3 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК. Отхвърлил е предявения срещу подсъдимата Ф. и [фирма], солидарно, граждански иск за обезвреда на причинени с това деяние неимуществени вреди на гражданския ищец К. в размер на 5000 лева. Със същата присъда подсъдимата Д. Ф. е призната за виновна в това, че на същата дата и същото място, чрез същото печатно произведение, е казала по отношение на К. К., в качеството му на представител на обществеността, унизителни за честта и достойнството му думи и изрази – „дегенерат”, „воняща на антибългарщина, нечистоплътна персона” и „извратен индивид” – престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 2 и т. 3 във вр. чл. 146, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 78а от НК е освободена от наказателна отговорност и й е наложено административно наказание глоба в полза на държавата в размер на 1500 (хиляда и петстотин) лева. Подсъдимата и гражданския ответник са осъдени да заплатят солидарно на гражданския ищец К. сумата 3000 (три хиляди лева), представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, заедно със законните последици, а гражданската претенция до пълния й размер от 5000 лева е отхвърлена като неоснователна. Присъдени са направените по делото разноски и дължима държавна такса върху уважената част на гражданския иск, като са възложени в тежест на подсъдимата и на гражданския ответник. В производство, инициирано по съответни жалби на частния тъжител и граждански ищец К. и на подсъдимата Д. Ф., съвместно с гражданския ответник, е извършена въззивна проверка и е постановена атакуваната сега по касационен ред нова присъда на въззивния съд, с която: - първоинстанционната присъда е отменена в частта й, с която подсъдимата Ф. е оправдана по обвинението за извършено престъпление по чл. 148, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 2 и т. 3 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК, като - подсъдимата е призната за виновна по това обвинение и при условията на чл. 54 от НК, е осъдена на глоба в полза на държавата в размер на 5000 (пет хиляди) лева, - осъдена е, солидарно със [фирма], да заплатят на К. К. сумата 1000 (хиляда) лева, представляваща обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди, заедно със законните последици, а до пълния му размер от 5000 лева искът е отхвърлен като неоснователен, - изменена е присъдата в частта й относно осъждането на Ф. за престъплението по чл. 148, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НК във вр. чл. 146, ал. 1 от НК, като е отменено освобождаването й от наказателна отговорност на основание чл. 78а от НК и са й наложени наказания глоба в полза на държавата в размер на 3000 (три хиляди) лева и обществено порицание, - определено е, на основание чл. 23, ал. 1 от НК, общо наказание за двете престъпления – глоба в полза на държавата в размер на 5000 (пет хиляди) лева и обществено порицание чрез прочитане на присъдата по Общинско радио Б., - присъдена е допълнителна държавна такса и - присъдата е потвърдена в останалата й част. По искане на защитника на частния тъжител и граждански ищец К. К. – адв. Д., по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК, съдът е постановил определение от 17. 07. 2015 година, с което е присъдил в полза на частния обвинител направените от него пред въззивната инстанция разноски в размер на 610 лева, като ги е възложил в тежест на подсъдимата Ф.. Процесуалното развитие на делото изисква няколко предварителни бележки във връзка с рамката на касационната проверка и нейното същество. Първо, въззивният съдебен акт е постановен при условията на чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК. Въззивният съд упражнява това свое правомощие, когато решава по нов и различен начин въпросите за вината и отговорността на подсъдимия, като хипотезите са изчерпателно посочени в т. 1 - т. 3 на нормата. В случая, присъдата на въззивния съд решава по различен начин тези въпроси относно обвинението по чл. 148, ал. 1 във вр. чл. 147 от НК и свързаната с него гражданска отговорност на подсъдимата, но съдържа и потвърждаване на част от първоинстанционната присъда и в тази си част несъмнено има характеристиките на решение (напр. относно присъденото обезщетение за престъплението „обида” и последиците от това осъждане, за отхвърлянето на претендираното обезщетение до пълния му размер, но също и относно признаването на подсъдимата за виновна по обвинението по чл. 148, ал. 1 във вр. чл. 146 от НК). Второ, касационната проверка на атакувания съдебен акт, при условията на чл. 346, т. 2 от НПК, е възможна единствено поради обстоятелството, че въпросите за вината и отговорността на подсъдимата по обвинението по чл. 148, ал. 1 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК, са решени по различен начин от въззивния съд и затова е постановена нова присъда. Отмяната на освобождаването от наказателна отговорност на подсъдимата при условията на чл. 78а от НК е безусловна законова последица от възникването на съвкупност от престъпления при новото решаване на въпросите относно обвинението за „клевета”. Трето, определението на въззивния съд от 17. 07. 2015 година, постановено по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК, поначало подлежи на проверка по реда на Глава двадесет и втора от НПК, а не по реда на Глава двадесет и първа от НПК, както това изрично е предвидено в разпоредбите на чл. 341, ал. 2 във вр. чл. 306, ал. 3 от НПК. Дали и доколко в рамките на настоящата проверка по съществото на делото са налице основания за решаване по различен начин на въпросите за възлагане на разноските по делото, зависи изцяло от изхода на тази проверка, както ще бъде обсъдено по-долу. Четвърто, доколкото жалбата на частния тъжител и граждански ищец К. не съдържа оспорване на наказателно-осъдителната част на присъдата, а единствено възражения срещу размера на присъдените обезщетения, които ищецът намира за несправедливи, тя ще бъде обсъдена след жалбата на подсъдимата Ф., съдържаща формално позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. По жалбата на подсъдимата Ф.: Внимателният прочит на жалбата дава основание за извода, че акцентът в нея е поставен върху оспорването на справедливостта на наложените й отделни и определеното общо наказание за двете престъпления, както това е сторено с новата въззивна присъда. Твърди се, че индивидуализацията им не е извършена въз основа на обоснована преценка на обществената опасност на деянията и на наличните по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и че няма да изпълнят визираните в чл. 36 от НК цели, напротив – ще обезкуражат журналиста да публикува свободно свои оценки и коментари срещу публични фигури и ще възпрепятстват като цяло свободното изразяване и размяна на противоположни мнения, без страх от репресии и санкции. В жалбата е развита тезата за несъставомерност на деянието по нормите на закона, по които то е подведено, застъпена и пред въззивния съд. Обобщено, твърди се, че съдът е обсъждал произволно подбраните от тъжителя думи, откъснати от изреченията и поради това – преиначени, както и че статията не е нищо друго, освен излагане на различна от тази на тъжителя позиция по конкретен въпрос с обществено значение, при това чрез използване на литературни похвати като алегории, хиперболи и др. Прочитът на жалбата дава основание да се приеме също така, че тя не съдържа оспорване на инкриминираните по делото и приети за установени факти, вкл. на доказателствената дейност на съда, в резултат на която са формирани изводите за тези факти. Извършената от ВКС проверка не установява наличие на релевираните в жалбата нарушения в дейността на съда и при постановяване на атакувания съдебен акт. При констатацията за надлежно процесуално провеждане на въззивното разглеждане на делото и за съдържание на мотивите на въззивната присъда, позволяващо на страните и на контролната инстанция да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите, каквато констатация ВКС прави, касационната проверка се свежда до правилното приложение на закона към надлежно установените по делото факти и до справедливостта на наложените наказания. При съобразяване на изложеното по-горе относно рамката на касационната проверка, която все пак не позволява различно решаване на общите въпроси по делото, ВКС намира за необходимо да отбележи, че материалният закон, вкл. по отношение на обвинението за нанесена обида, е приложен правилно. В тази връзка въззивният съд е изложил подробни съображения (л. 57 – л. 59 от внох дело), които няма причини да не бъдат споделени като съответни на данните по делото и на закона. Би могло да се добави единствено следното: Преди всичко, неоснователно е възражението в касационната жалба за осъждане на подсъдимата Ф. за избирателно подбрани от самия тъжител изрази, представляващи части от изречения, които са откъснати от общия контекст на изложението. Тези изрази – „…дегенерат … воняща на антибългарщина нечистоплътна персона … извратен индивид …”, са възприети от тъжителя К. като унизителни за честта и достойнството му, т. е. като обидни и поради това са инкриминирани в подадената от него тъжба, а в наказателното производство от частен характер тя именно очертава рамката на производството и предмета на доказване, както прави това обвинителният акт в наказателните производства от общ характер. Съдържанието на инкриминираната и приложена по делото статия не поставя под съмнение обстоятелството, че именно тези изрази са употребени в нея и именно по отношение на тъжителя К.. Неоснователно е и възражението, че изразите не са казани в присъствие на тъжителя, а са разпространени чрез печатно произведение. Този квалифициран състав на обидата (по чл. 148, ал. 1, т. 2 от НК) в случая несъмнено е осъществен и е относим към основния текст на престъплението по чл. 146, ал. 1 от НК, към който препраща. Обидата е престъпление, което засяга чувството за лично достойнство на другиго чрез дадена от дееца негативна оценка за личността му, в негово присъствие или опосредено и с цел тя да достигне до него. Това може да бъде направено чрез епитети, квалификации, сравнения, жестове (когато е чрез такова действие), обективирани именно с цел да засегнат честта и достойнството на адресата. Когато това е сторено чрез печатно произведение престъплението е по-тежко наказуемо, поради неограничения на практика кръг от лица, до които може да достигне. Съдебната практика в тази насока е безпротиворечива и постоянна, като напр. решенията на ВКС №№ 22/1995 година, ІІІ НО, 251/2010 година, І НО, 93/2013 година, ІІІ НО, са само малка част от нея. Основното възражение в жалбата на подсъдимата Ф. касае изводите на съда относно естеството на инкриминираните изрази и дефинирането им именно като засягащи честта и достойнството, т. е. като обидни. В тази връзка въззивният съд е изложил подробни съображения в мотивите на присъдата (л. 57-л. 58 от внох дело), които няма причини да не бъдат споделени изцяло. Би могло да се акцентира единствено върху това, че употребените по отношение на тъжителя инкриминирани думи и изрази са извън свободното изразяване на мнение за обществено значимите действия и позиции на една известна личност. Те не са израз само на несъгласие с нейните публични изяви и позиции, а заедно с това и преди всичко – на желание да бъдат уязвени самочувствието и достойнството на личността. В тази насока е налице обилна практика и на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), която ще бъде маркирана по-долу. Що се касае до постановеното от въззивния съд осъждане на подсъдимата Ф. по обвинението за „клевета”, настоящата инстанция и тук не съзира заявените в жалбата нарушения по приложението на закона. От фактическа страна е несъмнено установено, че при включване в инкриминираната статия на части от предварително записаното телефонно интервю на тъжителя, дадено в предаване на телевизия „С.” от 2011 година, в рубриката „З. ф.”, същият не е казал в това интервю приписаните му в статията на подсъдимата изрази по отношение на писателя Н. Х. (показанията на свид. Т.). Това обстоятелство е потвърдено и от самата подсъдима по съществото на делото пред въззивния съд (протокол от съдебно заседание от 26. 06. 2015 година, л. 54 от внох дело). За да е съставомерно деянието по основния текст на чл. 147, ал. 1 от НК, е необходимо да е разгласено позорно обстоятелство за другиго (или да му е приписано престъпление), като твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, поднесена от автора като сигурно и несъмнено негово знание за съдържащите се в нея факти. „Разгласяването” като форма на изпълнителното деяние изисква деецът да е съобщил свои твърдения, зад които застава, като претендира, че тези обстоятелства са обективен факт. А настоящият случай е именно такъв Позорящият характер на приписаните на тъжителя изрази за Н. Х. е несъмнен, защото съдържащите се в тях квалификации са отнесени към такъв писател, общественик и учен. Отправянето им, без съмнение, дискредитира пред обществото автора на тези изрази. Употребата им в статията цели да засегне не личността и паметта на Х., а именно автора на такива квалификации, засягащи несправедливо писателя. В инкриминирания по делото израз „… К. К. изсъска, че Н. Х. бил „фашист” и „пещерен националист”.” не се съдържа оценъчно съждение на журналист, както се твърди в жалбата, а твърдение за конкретно обстоятелство, свързано и косвено позорящо личността на тъжителя. Затова не става въпрос за лична оценка на подсъдимата относно действия и качества на тъжителя, предадени чрез различни литературни похвати, а за разгласяване на позорящ го факт. Безспорно е, че правото свободно да се изразява и разпространява мнение е сред основните права на личността и то е прогласено в Конституцията на РБ (чл. 39, ал. 1). Наред с това основно право, в чл. 40, ал. 1 от КРБ е утвърден принципът, че печатът и другите средства за масова информация са свободни. Пак там е прокламирана изрично забрана на цензурата. Ограничаването на тези права (вкл. на правото на получаване и разпространяване на информация) обаче е допустимо с цел охраняване на други, също конституционно защитени права и интереси, при това само на основанията, предвидени в КРБ. Сред тези основания е възможността да се осъществява намеса от страна на държавата в правото свободно да се изразява мнение, когато то се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, защото по този начин се охраняват честта и доброто име на личността, прогласени в чл. 4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1 от КРБ. Това конституционно ограничение съвсем не означава, че не може да бъде осъществявана публична критика, особено на публични фигури (вж. Решение на КСРБ № 7 от 04. 06. 1996 година). Идентично разбиране относно свободата на изразяване на мнение се съдържа и в чл. 10 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). В ал. 2 на нормата изчерпателно са посочени основанията, при които ползването на това право, „… доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона и са необходими в едно демократично общество…”, като едно от тези основания е „… в интерес … на репутацията или на правата на другите…”. В решението си от 25. 06. 1992 година по делото Торгейр Торгейрсон срещу Исландия, ЕСПЧ припомня трайно прогласения в практиката на Съда принцип, че „…свободата на словото е една от основите на демократичното общество … и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават. Свободата на изразяване … е подчинена на редица изключения, които обаче следва да се тълкуват ограничително и необходимостта от всяко ограничение трябва да бъде убедително установена. … Пресата не трябва да престъпва границите, установени inter alia за защита на репутацията на другите, но неин дълг е да разпространява информация и идеи по въпроси от обществен интерес.” (в същия смисъл и Решение от 08. 07. 1986 година по делото Лингенс срещу Австрия). Балансът между тази защита и правото на свободно изразяване според Съда е в наличието или липсата на добросъвестност от страна на журналиста. Няма съмнение, че границите на допустимата критика по отношение на публични личности са по-широки, отколкото за частните лица, стига тази критика да е отправена именно в това им качество (пак там, както и в Решение от 23. 05. 1991 година по делото Обершлик срещу Австрия). Така че, между факти и оценъчни съждения трябва да се прави разграничение. Съществуването на фактите може да бъде доказано, докато истинността на оценъчните съждения не се поддава на доказване и самото изискване за доказването им би нарушило свободата на изразяване на мнение. В конкретния случай, разпространеното от подсъдимата несъмнено представлява факт, а не оценъчно съждение, както това бе обсъдено и обосновано по-горе. При индивидуализацията на наложените на подсъдимата наказания съдът е съобразил всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Наказанията са определени при превес на смекчаващи отговорността такива, в предвидения от закона минимум на глобата от 3000 лева за „обидата” и от 5000 лева – за „клеветата”. Правилно е определено общото наказание за съвкупността от престъпления, като е наложено по-тежкото от двете наказания, както и предвиденото обществено порицание. Съдът не е установил наличие на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимата обстоятелства по смисъла на чл. 55 от НК. Известно е, че правилата на чл. 55 от НК се прилагат по изключение, когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. Процесният случай не попада в посочената хипотеза и изводите за това намират опора в данните по делото за обстоятелствата, относими по чл. 36 и чл. 54 от НК, които са съобразени и оценени обективно. По жалбата на частния тъжител К. К., като граждански ищец: При изложените по-горе съображения относно предмета на касационната проверка, ВКС съобрази размера на присъдените на гражданския ищец обезщетения за причинени му от деянията неимуществени вреди, съобразно правните критерии и принципи за справедливост, вложени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Гражданската отговорност е функция от наказателната, защото инкриминираното деяние нарушава и законовото предписание да не се вреди другиму. Затова именно възмездяването на болките и страданията се ръководи от посочените принципи и критерии, както и от разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД, които предходните съдебни инстанции са съблюдавали при определяне на размера на обезщетенията, присъдени в полза на гражданския ищец К. (л. 58 и л. 59 от внох дело). Присъдените обезщетения не са занижени, защото са съобразени с обстоятелствата по делото, чрез които е конкретизиран общият принцип за справедливост. Настоящата инстанция не намира основания за намеса в тази насока. С оглед изхода на касационната проверка, не са налице основания и за промяна при решаването на въпроса за присъждането и възлагането на направените по делото разноски. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Бургаския окръжен съд нова присъда № 152 от 26 юни 2015 година, по внчхд № 248 / 2015 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.