Р Е Ш Е Н И Е № 19 София 24.03.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЛЮБКА ИЛИЕВА ЧЛЕНОВЕ : Р. КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА при участието на секретаря М. М., като изслуша докладваното от съдията Костова т.д. №314 по описа за 2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК . Образувано е по касационна жалба на Г. Т. П. от[населено място], чрез адв. Е. Х. – ПАК, срещу решение №1602 от 22.12.2009г., постановено по в.гр.дело № 1109/2009г. на Софийския апелативен съд, с което е оставено в сила решение на СГС от 26.02.2009г., по т.дело № 304/2006г. Касаторът излага доводи за недопустимост на иска, поради това, че не е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск, с оглед на изменението на чл.213, ал.1 КЗ с параграф143 ПЗР на З.. Искането му е за обезсилване на въззивното решение и прекратяване на производството по делото, поддържано и в съдебно заседание. Жалбоподателят претендира за направените по делото разноски. В писмен отговор ЗД [фирма] счита касационната жалба за неоснователна и поддържа изложените от САС мотиви за основателност на иска. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК. С определение № 684 от 15.10.2010г., постановено по делото, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по въпроса за суброгирането на застрахователя в правата на застрахованото лице и приложима ли е разпоредбата на § 143 ПЗР на З., във вр. с чл. 213, ал. 1, изр. четвърто КЗ към заварени застрахователни правоотношения. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Разгледана по същество касационната жалба е основателна, но по следните съображения: С решение №120 от 26.02.2009г., постановено по т.дело № 304/2006г. СГС е уважил суброгационният иск на застрахователя ЗД [фирма] срещу деликвента Г. Т. П. за сумата от 15 817.43 лв., представляваща изплатено обезщетение по договор за застраховка “А.” на [фирма], за причинени щети на лек автомобил “Н. Т.” от ПТП по вина на П.. САС е приел за доказани всички факти отнасящи до вината на жалбоподателя за настъпване на застрахователното събитие на 22.02.2001г., причинната връзка между поведението му като водач на МПС “Ф. Пробе” и причинените вреди на лек автомобил “Н. Т.”, изплащане на обезщетението по застрахователната полица от застрахователя [фирма] на собственика на пострадалия автомобил, съществуване на застрахователно правоотношение по договор “Гражданска отговорност” между касатора и М. “Е.” – в несъстоятелност към момента на събитието. САС не е уважил възражението на ответника, поддържано и пред първата инстанция, за прилагане на параграф 143 от ПЗР на З., като е изложил доводи, че разпоредбата на чл.231, ал.1, изр. 4 КЗ се прилага за всички случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане към деня на обнародване на този закон в ДВ и тъй като в случая плащането на обезщетението е станало през 2001г., разпоредбите на КЗ са неприложими. Направен е извод, че суброгиралия се в правата на увредения застраховател не е длъжен да предяви вземането си единствено и само към застрахователя на причинителя на вредата. Решението е неправилно. То противоречи на материалния закон – чл.213, ал.1, изр. 4 КЗ във връзка с параграф 143 от ПЗР на З. / ДВ бр. 97 от 23.11.2007г./, поради което ще следва да бъде отменено и отхвърлен искът на застрахователя - ищец като неоснователен. Съгласно чл.402 ТЗ/отм/ във връзка с чл.45 ЗЗД, с плащане на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата. За ищеца това право е възникнало на 24.04.2001г., когато е изплатено обезщетението на правоимащото лице по застраховка “А.” и е съществувало към датата на предявяване на иска 21.02.2006г., към която дата деликвентът П. не е платил обезщетението в размер на исковата сума. Управляваният от ответника- жалбоподател, автомобил е бил застрахован с полица 286238 на М. [фирма] по застраховка “Гражданска отговорност”, със срок на действие към датата на ПТП 1.01.2001г.- 31.12.2001г. С параграф 143 от ПЗР на З. /ДВ бр.97 от 23.11.2007г./ е предвидено нормата на чл.213, ал.1 изр.4 КЗ да се прилага за всички случаи на встъпване в право, по които не е извършено плащане към датата на обнародване на закона – 23.11.2007г. Чл.213,л.1, изр.4 КЗ повелява застрахователят по имуществена застраховка, който е встъпил в правата на увреденото лице, да предяви претенцията си към причинителя, който има валидна застраховка “Гражданска отговорност” само до размера на причинените вреди, които надхвърлят размера на застрахователната сума по договора за задължителна застраховка, както и за вредите, причинени от водача на МПС, за които застрахователят по същата застраховка е отказал да заплати обезщетение на основание чл.268 КЗ. Следователно, с изменението на закона, регламента на чл.213, ал.1, изр. четвърто КЗ се разпростира за всички случай на встъпване в право, независимо от това, дали то е възникнало за застрахователно правоотношение създадено по КЗ или при действието на актове преди този закон, с единственото условие деликвентът да не е заплатил обезщетението към 23.11.2007г. на застрахователя. Към датата на постановяване на въззивното решение – 22.12.2009г. нормата е в сила и е било задължително съобразяването й от въззивния съд. От изложеното следва, че съдът като решаваща инстанция е бил длъжен да прецени, че при данните за притежавана задължителна застраховка “Гражданска отговорност” за управлявания от П. автомобил, че размерът на изплатеното обезщетение не надхвърля размера на застрахователната сума от 37 428 лв., че по делото няма данни застрахователят на ответника да е отказал плащане на някое от основанията по чл. 268 КЗ, предявения от ищеца иск е лишен от основание. Ирелевантен за изхода на делото по предявения срещу прекия причинител иск за вреди, е факта на оттегляне на иска от ищеца към застрахователя на ответника в хода на процеса. С оглед на изложеното обжалваното въззивно решение ще следва да бъде отменено като незаконосъобразно / чл.293, ал.2 във връзка с чл.281, т.3, пр. първо ГПК/, а предявеният главен иск отхвърлен като неоснователен. Неоснователно е искането за прекратяване на делото поради недопусимост на производството, мотивирано с параграф 143 ЗИД КЗ във връзка с чл.213, ал.1, изр.четвърто КЗ. Цитираната преходна разпоредба на закона не е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл.402 ТЗ отм. във връзка с чл.45 ЗЗД, доколкото препраща към разпоредбата на 213, ал.1, изр. четвърто КЗ и последната обусловя основателността на иска на встъпващия в правата на застрахования застраховател срещу деликвента със съществуването на конкретни факти, които могат да бъдат установени само в хода на исковото производство. На касатора ще следва да се присъдят документираните в хода на процеса разноски в размер на 5277.75лв. Водим от горното и на основание чл.290 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №1602 от 22.12.2009г., постановено по в.гр.дело № 1109/2009г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, четвърти състав, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска на ЗД [фирма], [населено място] срещу Г. Т. П. от[населено място], Е. [ЕГН] за заплащане на сумата от 15817.43 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение за причинени на лек автомобил м.”Н. Т.”, рег. № РВ7700 РВ щети при настъпило на 22.02.2001г. застрахователно събитие, като неоснователен. ОСЪЖДА ЗД [фирма], [населено място] да заплати на Г. Т. П. от[населено място], Е. [ЕГН] разноски в размер на 5277.75лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: