Р Е Ш Е Н И Е № 128 София, 28 септември 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети септември две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Галина Стоянова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 476/2020 година Производството е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на С. А. К. и касационна жалба, подадена от повереника на частните обвинители Д. Х. Б., В. А. Б., Д. Т. Ц. и Х. В. Б., против въззивно решение № 66/23.04.2020 г., постановено по ВНОХД № 601/2019 г. от Апелативен съд – Пловдив. В жалбата на подсъдимия К. се оспорва единствено размерът на наложеното наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство (МПС), поради неговата явна несправедливост. Изтъкват се доводи, че предходните инстанции при определяне на това наказание не са съобразили наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водача на другото МПС и са надценили тежестта на допуснатите нарушения по ЗДП. Отправеното искане е за намаляване размера на наложеното наказание по чл. 343г във вр. с чл. 37, т. 7 от НК. Касационната жалба на частните обвинители се позовава на основанията по чл. 348, ал.1, т. 2 и т. 3 от НПК. Пространно се развиват аргументи във връзка с провеждането на производството пред първата инстанция по реда на глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК. Възражението за явна несправедливост на наказанието се подкрепя с доводи, с които се атакува отмяната на чл. 67, ал.3 от НК. Към Върховния касационен съд са отправени в условията на алтернативност искания да отмени въззивното решение и върне делото за ново разглеждане на първостепенния съд или да върне делото в предходната инстанция, която да потвърди наложената с присъдата пробационна мярка, изпълнима през изпитателния срок. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият К. не се явява, редовно призован. Защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Частните обвинители Д. Х. Б., В. А. Б., Д. Т. Ц.и Х. В. Б. не се явяват, редовно призовани. Жалбата се поддържа от повереник. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд – Смолян с присъда № 7/03.10.2019 г., постановена по НОХД № 59/2019 г., признал подсъдимия С. А. К. за виновен в това, че 07.06.2018 г. в [населено място], обл. Смолян, при управление на МПС, нарушил правилата за движение (чл. 20, ал.1 и чл. 77 от ЗДП) и по непредпазливост причинил смъртта на А. В. Б., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 във вр. с чл. 58а, ал. 1 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на основание чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от четири години. На основание чл. 67, ал. 3 от НК съдът постановил през изпитателния срок на условното осъждане подсъдимият К. да изпълнява и пробационната мярка по чл. 42а, ал.2, т. 2 от НК – „задължителни периодични срещи с пробационен служител“. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, т. 7 от НК съдът лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от три години. Срещу така постановената присъда е подадена въззивна жалба само от подсъдимия К., по която е образувано ВНОХД № 601/2019 г. С въззивното решение първоинстанционната присъда е изменена, като е отменена в частта по приложението на чл. 67, ал. 3 от НК. І. Жалбата на подсъдимия К. е неоснователна. Единственото оплакване е свързано с размера на наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС, но то не може да бъде удовлетворено, защото претенцията остава извън рамките на действащото законодателство. Въпросът за срока на лишаването от права по чл. 37, т. 7 от НК, когато това наказание се прилага като кумулативна санкция заедно с лишаването от свобода, е разрешен безпротиворечиво, включително и със задължителните за съдилищата указания, дадени с ППВС № 1/83 г., т. 6, б. „б“ от същото, важими и сега при непроменен закон в тази насока. По конкретното дело определеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода е три години, поради което и срокът на наказанието лишаване от право да управлява МПС не може да бъде в по-нисък размер. Затова, утвърждавайки първоинстанционната присъда в тази й част, апелативният съд не е допуснал нито нарушение на закона, нито явна несправедливост на наложеното наказание, в какъвто смисъл са сега поддържаните претенции за недооценени смекчаващи обстоятелства. ІІ. Жалбата на частните обвинители също е неоснователна. С първото оплакване се изразява несъгласие с проведената диференцирана процедура по глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК. Изтъкнатите доводи за допуснати процесуални нарушения в тази връзка не могат да бъдат обсъждани по същество. В съдебната практика последователно е утвърждавано разбирането, че правото на касационно обжалване е допустимо само ако страната е упражнила надлежно правото си на въззивно обжалване, освен в случаите, когато въззивният съдебен акт засяга интересите на необжалвалите. В случая, извършената въззивна проверка и резултатите от нея, са предизвикани от жалбата на подсъдимия К.. Частните обвинители не са атакували присъдата, защото исканията им са били удовлетворени, както се признава и в самата жалба. Ето защо, след като за първи път в касационното производство се изтъкват доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка с проведеното съкратено съдебно следствие, произнасяне в тази част на жалбата е недопустимо. Доколкото обаче атакуваният съдебен акт засяга правата и законните интереси на необжалвалите по въззивен ред частни обвинители, то предмет на касационна проверка може да бъде само оплакването им относно постановеното изменение на първоинстанционната присъда, с което е отменено приложението на чл. 67, ал. 3 от НК. Наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК е мотивирано с доводи, че при транспортните престъпления определянето на условни наказания са недостатъчни за постигане на целите, визирани в чл. 36 от НК. В тази връзка се счита, че приложението на чл. 67, ал. 3 от НК би било едно „добро начало“, защото с изтичането на срока на условното осъждане подсъдимият ще бъде реабилитиран по право и по никакъв начин няма да усети каквато и да е мярка на наказателна репресия. Според жалбоподателите изводите на втората инстанция за прекомерност на санкцията с приложението на чл. 67, ал. 3 от НК не държи сметка за извършеното от подсъдимия – причинената смърт на Б.. Апелативният съд е извършил проверка на присъдата и е констатирал необходимост от корекция в частта й относно наложената на подсъдимия К. на основание чл. 67, ал. 3 от НК пробационна мярка по чл. чл. 42а, ал.2, т. 2 от НК – „задължителни периодични срещи с пробационен служител“. Вярно е заключението на въззивния съд, че в проверявания от него съдебен акт не са изтъкнати конкретни съображения за обстоятелствата, обосноваващи налагането на съпътстващата мярка за пробационен надзор. Както в доктрината, така и в съдебната практика е застъпено становището, че пробационните мерки, налагани от съда на основание чл. 67, ал. 3 от НК, не са наказание по смисъла на чл. 37, т. 2 от НК. Определянето на мярка за пробационен надзор през изпитателния срок съставлява мярка за въздействие върху осъденото лице с цел да се засили превантивният и възпитателен ефект на основното наказание за извършеното престъпление. Необходимостта конкретният деец да търпи някоя от пробационните мерки, предвидени в чл. 42а, ал. 2, т. 1-4 от НК, следва да бъде съобразено с обществената опасност на деянието и дееца, със спецификата на извършеното престъпление, характеристичните данни на подсъдимия, оценка на общественоопасните последици и другите обстоятелства, влияещи върху отговорността му. Известно е също, че пробационната мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 2 от НК има подчертано възпитателен характер, а основната й задача се насочва към консултация на осъдения с пробационния служител, целяща корекция в отрицателните модели на поведение, обвързани с престъпното му деяние. Данните по делото разкриват, че извършеното деяние не се отличава с по-висока степен на обществена опасност от обичайната за този вид престъпления. Чистото съдебно минало на подсъдимия и положителните характеристични данни обосновават извода на предходните инстанции, че той не е личност със завишена степен на обществена опасност. Прегледът на материалите по делото сочи, че подсъдимият е санкциониран по административен ред четири пъти (с две наказателни постановления и два пъти с фиш), но съотнесени към продължителния му шофьорски стаж, не очертават профил на упорит нарушител на правилата за движение. В контекста на тези данни, правилно е заключението на въззивния съд, че спрямо подсъдимия не е наложително допълнително въздействие чрез изтърпяване на пробационната мярка по чл. 42а, ал.2, т. 2 от НК, за да се коригира отношението му към правилата за движение. Продължителният изпитателен срок позволява да се реализира предупредителния потенциал на условното осъждане както върху подсъдимия, така и спрямо останалите членове на обществото, защото през този период е налице реална заплаха да изтърпи наложеното наказание, ако не мотивира поведение към стриктно спазване на закона. В този смисъл несподелимо е възражението, че с отмяната на чл. 67, ал.3 от НК той няма да усети каквато и да е мярка на наказателна репресия. Изтъкнатите аргументи за обществената нетърпимост към извършителите на транспортните престъпления, съответно високата степен на обществена опасност на тези деяния, по принцип са верни, но това не би могло само по себе си да обуслови извод за прилагане на чл. 67, ал. 3 от НК, като се игнорират всички останали обстоятелства, имащи отношение към индивидуализацията на наказанието. Настъпилият вредоносен резултат е тежък и болката на частните обвинители от загубата на техния близък е неизлечима. Преценката за личната обществена опасност на дееца не може да се основава единствено върху тежестта на съставомерния резултат. С оглед изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице претендираното от частните обвинители касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, поради което атакуваното решение следва да се остави в сила. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 66/23.04.2020 г., постановено по ВНОХД № 601/2019 г. от Апелативен съд - Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.