6 Р Е Ш Е Н И Е № 152 София, 02 юни 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 269/2015 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Н. С. К. срещу нова въззивна присъда № 5/15.01.2015 г., постановена по ВНОХД № 1431/2014 г. от Окръжен съд – Варна. В касационната жалба се релевират основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Част от доводите, представени в подкрепа на първото от основанията, по съществото си разкриват съдържанието на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, поради което и следва да се разгледат на тази основа. Конкретно в жалбата се изтъкват недостатъци на обвинителния акт, съдържат се твърдения, че въззивният съд е утвърдил изводите на първата инстанция, без да отговори на поставените въпроси от защитата за това дали подсъдимият има качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1 от НК и дали съставените от него приемо-предавателни протоколи са официални документи по смисъла на чл. 93, т. 5 от НК. Оспорени са и съображенията на въззивния съд относно неприложимостта на чл. 9, ал. 2 от НК. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, подсъдимият Н. С. К. и неговият процесуален представител не се явяват, редовно призовани. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 296/08.10.2014 г., постановена по НОХД № 1783/2014 г. от Районен съд – Варна, подсъдимият Н. С. К. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 311, ал.1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. Със същата присъда е осъден и подсъдимият А. К. Ц. за извършено престъпление по чл. 212, ал.4,пр. 1 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК. По протест на прокурора срещу оправдаването на подсъдимия К. и жалба на подсъдимия Ц. е образувано ВНОХД № 1431/2014 г. по описа на Окръжен съд – Варна. С атакувания сега съдебен акт оправдателната присъда на районния съд по отношение на подсъдимия К. е отменена и вместо нея на основание чл. 336, ал.1, т. 2 от НПК той е признат за виновен в това, че на 14.01.2009 г. при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице, в кръга на службата си, съставил три официални документа (приемо-предавателни протоколи), в които удостоверил неверни обстоятелства, с цел да бъдат използвани тези документи като доказателство за тия обстоятелства, поради което и на основание чл. 311, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал.1 и чл. 54 от НК е осъден на три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК. Присъдата относно осъждането на другия подсъдим Ц. е потвърдена. Жалбата е основателна. Предмет на касационен контрол е частта на съдебния акт, който представлява нова присъда. Въззивният съд е приел, че са налице условията да упражни правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК във вр. с чл. 334, т. 2 от НПК, да отмени първоинстанционната присъда и да постанови нова, като осъди оправдания подсъдим К.. В мотивите към така постановения съдебен акт е изложена фактическата обстановка, установена от първата инстанция, последвана от обобщението, че същата съответства на събраните доказателства по делото. По отношение на оправдателната част на присъдата, постановена по отношение на подсъдимия К., въззивният съд е приел, че протестът е основателен. В тази връзка, се е задоволил бланкетно да отрази, че районният съд е изяснил всички елементи на престъпния състав на чл. 311, ал.1 от НК и е отговорил на възраженията на защитата. Това съдържание на мотивите на новата присъда не отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 3 във вр. с чл. 305, ал. 3 от НПК. Препращането към мотивите на първата инстанция за „елементите на престъпния състав по чл. 311 от НК” е било недопустимо. Първо, когато постановява нова присъда, съдът трябва да изложи кои обстоятелства е приел за установени, въз основа на кои доказателства, както и подробни съображения за приложимия материален закон. Второ, защитата на подсъдимия и пред въззивния съд е излагала своите доводи срещу изводите на първата инстанция - че К. е длъжностно лице и че инкриминираните документи са официални по смисъла на чл. 93, т. 5 от НК. Трето, мотивите на първата инстанция, към които въззивният съд се е присъединил, съвсем не дават отговор на поставените и сега с жалбата въпроси. Районният съд се е позовал на ТР № 73/74 г. по н.д. № 66/ 74 г. на ОСНК, но очевидно избирателно. Неясни са мотивите на първоинстанционната присъда по съществения за изхода на делото въпрос. От една страна, е заявено съгласие с доводите на защитата, че обикновеното пълномощно не обосновава качеството на „длъжностно лице”. Същевременно, от друга, е посочено, че конкретният случай е по различен, защото подсъдимият К. не само е представлявал [фирма] (по силата на даденото му пълномощно от управителя на дружеството, бел. ВКС), но бил длъжен да го управлява по силата на длъжността си в [фирма]. Последно посоченият извод обаче е останал неубедително аргументиран. Изложените съображения за собственика на капитал на първопосоченото дружество, съдържанието на пълномощното, както и на длъжностната характеристика на К. в [фирма], съвсем не са достатъчни, за направеното заключение. В диспозитива на новата въззивна присъда отсъства разкриване на длъжностното качество на подсъдимия. Разбира се, това не би имало съществено значение за правилността на съдебния акт, ако съдът бе изложил своите съображения, довели до взетото решение, отразено в диспозитива. В мотивите на въззивния съдебен акт при предприетия от окръжния съд процесуален подход при проверката на присъдата изобщо липсва аргументация за обективните и субективни признаци на престъпния състав. Прието е, че подсъдимият К. е назначен на работа с договор в [фирма] – клон В. и по силата на този договор му е възложено да ръководи дейността на клона на дружеството в областта на покупко-продажбите, включително и да управлява имуществото на търговското дружество в тази връзка. Въззивният съд се е въздържал обаче да посочи защо и при подписването на инкриминираните документи, действащ по силата на пълномощното, дадено му от управителя на [фирма], той е бил длъжностно лице и е съставил същите в кръга на службата си. Накрая за изчерпателност на касационната проверка и с оглед наведените доводи от подсъдимия, свързани с отказа на въззивния съд да потвърди приложената от първата инстанция разпоредба на чл. 9, ал. 2 от НК, е необходимо да се посочи и следното : Съгласно посочената разпоредба, приемането на едно деяние за непрестъпно е възможно при две хипотези – липса на обществена опасност поради малозначителност на деянието или извеждане на обществена опасност на деянието, но с характеристиката на явна нейна незначителност. Независимо от известната непрецизност при излагането на аргументите за приложението на чл. 9, ал. 2 от НК, районният съд е обосновавал наличието на втората алтернатива на цитираната норма, приемайки, че обществената опасност на извършеното от подсъдимия К. деяние е явно незначителна. Въззивният съд, намирайки за незаконосъобразно приложението на чл. 9, ал. 2 от НК, е посочил, че осъщественото от подсъдимия не може да се приеме като „малозначително деяние”, но без да отграничи двете хипотези и без да разсъждава конкретно върху приетото с присъдата присъствие на условията по втората алтернатива на чл. 9, ал. 2 от НК – обществената опасност е явно незначителна. Този пропуск очевидно е в основата както на заключението, че преценката за личността на дееца във всички случаи няма „практическо значение” за приложението на чл. 9, ал. 2 от НК, така и на критиката, отправена към районния съд в тази връзка (за приложението на съответните хипотези по чл. 9, ал. 2 от НК виж : решение № 194/2013 г. на ВКС по н.д. № 512/2013 г., ІІ н.о.; решение № 26/2009 г. на ВКС по н.д. № 633/2008 г., ІІІ н.о.; решение № 26/2011 г. на ВКС по н.д. № 644/2010 г., ІІ н.о.). Иначе казано, въззивният съд не е аргументирал ясно своето становище за отсъствието на визираните в чл. 9, ал.2 от НК предпоставки, конкретно за приложената от районния съд хипотеза. В този смисъл, възраженията в касационната жалба имат своето основание, доколкото позицията на въззивния съд по поставения въпрос е останала без точни и убедителни съображения. Обсъдените процесуални пороци, от които страда въззивната присъда, са съществени по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Това налага отмяна на съдебния акт в атакуваната му част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По тези съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 5/15.01.2015 г., постановена по ВНОХД № 1431/2014 г. от Окръжен съд – Варна, в ЧАСТТА, с която подсъдимият Н. С. К. е признат за виновен и осъден по чл. 311, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК. ВРЪЩА ДЕЛОТО в отменената част за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.