Р Е Ш Е Н И Е
№ 368
гр.София, 06 юли 2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,
Второ наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и пети юни две
хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕЛЕНА АВДЕВА
ТАТЯНА КЪНЧЕВА
със секретар Надя Цекова
при участието на прокурора СТЕФКА
БУМБАЛОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ СТОЯНОВА
наказателно дело под № 300/2010 година, за да се произнесе,
взе предвид:
Производството е образувано по реда на чл.420, ал.2 НПК-осъденият К. С. Н. е направил искане за възобновяване на нохд № 41/2010 год. на Габровския окръжен съд и отмяна на въззивно решение № 48/06.04.2010 год. на основанията по чл.422, ал.1, т.5 НПК. Поддържа, че делото следва да бъде върнато за ново разглеждане, защото е нарушен закона, а наказанието е необосновано. Необходимо е отстраняване на допуснатите нарушения във връзка с отказа за нови доказателства и за правилна оценка на доказателствения материал за фактическите обстоятелства и справедливостта на наказанието или да бъде признат за невинен на основанието по чл.12, ал.1 НК.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура оспорва основателността на искането. Поддържа, че не са допуснати нарушения, които да имат характер на касационни основания по смисъла на чл.348 НПК.
Частният обвинител и граждански ищец Е. А. Е. не взема становище по искането на осъдения.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение извърши проверка по доводите и намира:
Габровският окръжен съд с решението по въззивно нохд № 41/2010 год. потвърдил присъда № 13/10.02.2010 год. по нохд № 135/2009 год. на Тревненския районен съд, с която признал подсъдимия Н за виновен в това, че на 28.09.2009 год. в гр. Т. извършил непристойни действия/нанесъл побой на Е. Е. и му причинил лека телесна повреда/, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото. На основание чл.325, ал.1 вр.чл.54 НК го осъдил на една година и три месеца лишаване от свобода, което наказание да изтърпи в затвор от закрит тип при първоначален строг режим, и обществено порицание, което да се изпълни с прочитане на присъдата по местната кабелна телевизия.
Предявеният граждански иск за неимуществени вреди, претърпени от престъплението, уважил в размер на хиляда лева със законните последици и осъдил подсъдимия да заплати държавна такса върху уважената част от иска и направените по делото разноски.
Въззивният съд изложил в мотивите си възприетата от него фактическа обстановка, като направил извод, че не се различава от установеното при разглеждане на делото от първоинстанционния съд. Приел, че на посочената дата подсъдимият стоял на уличното платно, с което затруднявал движението на автомобила на пострадалия Е. , който първо подал сигнал с клаксона, а след това и гласно поискал подсъдимия да се отстрани. Вместо това последният ударил предното дясно стъкло на автомобила, а пострадалият слязъл и отишъл при него, за да изрази недоволството си от действията му. Подсъдимият се нахвърлил яростно върху него, свалил блузите му през главата, а след намесата на св. П като се възползвал от положението на пострадалия, който се навел да събира вещите си, го ритнал силно в лицето-в областта на носа и очите. Пострадалият паднал по гръб, потекла кръв, а при извършения преглед било констатирано увреждане на носните костици без разместване с травма на меките тъкани на носа – лека телесна повреда по смисъла на чл.130, ал.1 НК. Тези действия на подсъдимия и последвалите ги ругатни и заплахи били забелязани и чути от намиращите се наоколо граждани и наложило задържането му от полицейски служители.
В искането се поддържа, че са допуснати нарушения пи оценката на доказателствения материал в нарушение на чл.107, ал.3 НПК като са предпочетени показанията на свидетелите и медицинските заключения, а не неговите обяснения. Такива възражения са поддържани и пред въззивния съд, в мотивите на които се съдържат съображения в подкрепа на оценката им като неоснователни, които и настоящият състав изцяло споделя.
Фактическите обстоятелства са установени въз основа на вярната и с оглед действителния смисъл оценка на показанията на свидетелите Е, П. , К. , Г. и П. Правилно са приети като достоверни и последователни за относими към предмета на доказване обстоятелства-отнасящи се до поведението на подсъдимия и пострадалия, за резултата и последиците. Не са пренебрегнати обясненията на подсъдимия, който не оспорва, че е нанесъл удар с ритник в лицето на пострадалия и последният е паднал, че е отправил обидни думи и изрази към него, които са били чути от намиращите се наблизо хора. На възражението, че е проявил това поведение след като пострадалият го е блъснал с управлявания от него автомобил поради нарушаване на правилата за движение и след това заедно със св. П се е нахвърлил върху него въззивният съд е противопоставил показанията на свидетелите за мястото, където се е намирал - извън очертанията на знаци и маркировки, на данните, че по него не е имало никакви следи от увреждания за конкретното му поведение преди инцидента - движение напред-назад „в района, ядосан, говорил по мобилен телефон”, „сам си говореше и псуваше”. Всички доказателства, за които е направил извод, че са достатъчно и възможните, е оценил според процесуалните си задължения като е посочил кои приема за достоверни и на кои, вкл. на обясненията, не се доверява изцяло или частично.
Вярна е оценката и на съдебномедицинската експертиза за състоянието на пострадалия. Заключението е изготвено от специалист в съответната област и съобразно данните от личния преглед и всички доказателствени материали по делото, в които са се съдържали данни за състоянието, вида на увреждането, механизма на причиняване и последиците. Обстоятелството, че по делото не е приложено оригиналното, а ксерокопие от съдебномедицинското удостоверение № 249/2009 год., издадено от д-р К началник на отделение по Съдебна медицина, не е основание за съмнение, че не съответства на действителните констатации и че не се отнася за конкретния резултат и лице. Този извод следва от цялостното му съдържание и липсата на каквито и да било противоречия с останалия събран, проверен и оценен доказателствен материал за конкретните фактически обстоятелства.
Правилно въззивният съд е възприел решението да се оцени съдебнопсихиатричната експертиза, изготвена от лекар психиатър за психическото състояние на подсъдимия. Заключението не е оспорено от подсъдимия макар и да е направил възражение, че не са взети предвид данните от медицинския му картон. Констатациите, които въззивният съд е направил на представените във въззивното производство лична амбулаторна карта № 33/23.05.1978 год. на името на Н. , наборна книжка, издадена от РВУ под. 28040 1975 год., имунизационен паспорт и осигурителна книжка не са могли да обосноват извод, че са налице основания за назначаване на повторна или допълнителна съдебнопсихиатрична експертиза, тъй като в тях са отразени данни за периоди от преди повече от 15 години и не са относими към настоящото състояние на подсъдимия.
Няма нарушение на права от предвидените в чл.55, ал.1 НПК „да представя доказателства, да прави искания”. Отказът да се събират доказателства за обстоятелства, които не са относими към предмета на доказване-справка за пътни знаци към момента на инцидента, е направен по начин, предвиден в НПК – с мотивирано определение. Преценката дали са допустими или не искани доказателствени средства се прави от съда с оглед на обстоятелствата, за които е направено искането. Когато счете, че нямат значение за правилното решаване на делото, той е длъжен да откаже събирането им, както е в конкретния случай, с което не са нарушени процесуалните права на подсъдимия.
Не е нарушено правото на подсъдимия да участва в наказателното производство със защитник. Видно от данните по делото това право му е било разяснено още на досъдебното производство. Преценката кога, по какъв начин и в какъв обем да го упражни при положение, че с оглед предявеното обвинение участието на защитник в наказателното производство не е задължително, може да направи сам. Неучастие на защитник във въззивното производство е резултат от негово решение, а не от допуснато процесуално нарушение от съда, което да бъде оценявано като основание за отмяна на въззивния съдебен акт.
Неоснователни са доводите, че делото е разгледано от съдия, който е бил заинтересован от изхода на делото, поради което е следвало да се отведе. Твърдението за упражнен натиск да признае или заплаха от районния съдия не се подкрепя от данните по делото. От съдържанието на протоколите за поведените съдебни заседания за начина на провеждане на разпитите и събирането на останалия доказателствения материал, както и от съдържанието на постановения съдебен акт въззивният съд правилно не е приел наличие на предпоставки за отвод по смисъла на чл.29, ал.2 НПК.
Законът е приложен правилно. От приетите за установени фактически положения, които не подлежат на касационен контрол, не се установява подсъдимият да е действал в състояние на неизбежна отбрана по смисъла на чл.12, ал.1 НК. От обективираното му поведение, което е установено по несъмнен начин, законосъобразно инстанциите по същество са приели, че е осъществил състава на престъплението по чл.325, ал.1 НК, защото е извършил непристойни действия на обществено място, изразяващи се в буйстване, в посегателство и безпричинно нанасяне на удар на непознато за него лице и без личен мотив, на закани, с което е скандализирал обществото и е нарушен обществения ред и спокойствие. Извършеното е умишлено престъпление по смисъла на чл.11, ал.2 НК. Неизбежна отбрана по смисъла на чл.12, ал.1 НК може да има в случаите, когато има вредоносен резултат, но с оглед конкретно установената фактическа обстановка действията се явяват като общественополезни, защото от тях е последвала полза. Нанасянето на телесна повреда на пострадалия Е. е една от формите на хулиганските действия на подсъдимия и не е израз на упражнявано от подсъдимия право – да защити живота, честа, достойнството си от нападение и реална опасност, без значение от това какви вреди ще причини, а на демонстрирано явно неуважение към обществото и грубо нарушаване на обществения ред, поради което деянието му не може да се определи като правомерна дейност по смисъла на чл.12 НК.
Основателно е възражението, че наложеното наказание по размер е необосновано завишено, защото не са отчетени всички установени по делото индивидуализиращи обстоятелства. Въззивният съд е изложил съображения, с които е подкрепил решението на първоинстанционният съд да приеме наличието на предпоставките по чл.54 НК. Отчел е данните за предходни осъждания по чл.195 и по чл.343Б НК, както и тези за съставени актове и предупреждения от полицейски служители за нарушаване на обществения ред на територията на град Т., с което е мотивирал и оценката си за висока степен на обществена опасност на личността.
Неправилно е възприел като верен извода, че няма смекчаващи обстоятелства като е пренебрегнал данните за трудовата му ангажираност и за здравословното състояние, отнасящо се до психическото му здраве (данни за което се съдържат в заключението на съдебнопсихиатричната експертиза), указващо на емоционално нестабилна личност-личностово разстройство, както и последиците за поведението му в обществото-тенденция да действа импулсивно без оглед на последствията в съчетание с неустойчиво настроение, намалена способност за планиране и предвиждане и лесно провокиране на „поведенчески избухвания” и изблици на интензивен гняв, които често могат да доведат до насилие – т.е. обстоятелство, което не може да бъде пренебрегнато, а оценено като улесняващо извършването на престъплението. Не без значение при определяне на обществената опасност е и правилната и пълна оценка на данните за предходните осъждания, отдалечеността във времето на извършване и вида на престъпленията (чл.195, 343Б НК), подбудите, повлияни в конкретния случай от психическото му здраве. Цялостната оценка на всички индивидуализиращи обстоятелства води до извода, че наложеното наказание лишаване от свобода в размер на 1 година и 3 месеца при превес на отегчаващите обстоятелства е явно несправедливо. За постигане на целите по чл.36 и изискването за съответствие с извършеното съгласно чл.35, ал.3 НК наказание лишаване от свобода в размер на осем месеца при определения тип затворническо заведение и първоначален строг режим е достатъчно, за да може подсъдимия да преосмисли поведението си и начина си на живот. В посочения смисъл искането е основателно и решението в тази му част следва да бъде изменено.
Предвид изложеното и на основание чл.425, ал.1, т.3 вр.чл.348, ал.3 вр.ал.1, т.3 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ВЪЗОБНОВЯВА въззивно нохд № 41/2010 год. на Габровския окръжен съд;
ИЗМЕНЯ решение № 48/06.04.2010 год. в частта относно наложеното на осъдения К. С. Н. наказание лишаване от свобода, което намалява на ОСЕМ МЕСЕЦА.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: