ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1312 Гр. София, 20.05.2024 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова ч.т.д. № 788 по описа за 2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Захарен комбинат - Пловдив“ АД срещу определение № 110 от 15.03.2024 г. по ч.т.д. № 135/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 126 от 31.01.2024 г. по т.д. 724/2021г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на „Захарен комбинат - Пловдив“ АД за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса по подадената от същата страна въззивна жалба вх. № 35993/23.11.2023 г. в размер на сумата 26 297,95 лв. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с процесуалния закон, практиката на ВКС, практиката на Съда на ЕС и практиката на Европейския съд по правата на човека, като със съдебния си акт е ограничил правото му на достъп до правосъдие. Излага, че не разполага със средства за заплащане на определената от съда държавна такса предвид наложените обезпечителни мерки върху собственото му имущество. Добавя, че само притежаването на парични средства би било от значение при преценка обективната възможност да заплати държавната такса, а не притежаването на други дълготрайни или краткотрайни активи. Изтъква, че е налице образувано по молба на Национална агенция за приходите производство по молба по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на дружеството предвид неговата неплатежоспособност. Сочи, че са налице фактически и правни пречки да се разпореди с евентуално невъзбранено или незапорирано имущество, изразяващи се в малката вероятност да се намери купувач с оглед висящото производство по молбата на НАП, както и опасността евентуалните сделки в последствие да бъдат атакувани по реда на чл. 216 ДОПК. По тези доводи моли за отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друг, с който молбата му за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса по подадената от него въззивна жалба да бъде уважена. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси: 1. Възможно ли е освобождаване от държавна такса на юридически лица, въпреки отсъствието на разпоредба в националното законодателство на държава членка, признаваща на юридическите лица правото на освобождаване от държавна такса за производството пред съда? 2. Когато внасянето на държавна такса представлява за юридическото лице непреодолимо препятствие за достъп до съд и изискването ѝ е несъвместимо с принципа на ефективна съдебна защита, закрепен в чл. 47 ХОПЕС, възможно ли е изключение от законовото задължение за внасяне на такса? 3. При произнасяне по искане за освобождаване от държавни такси на юридическо лице, като изключение от законовото задължение, какви факти и обстоятелства следва да съобрази съда? 4. Следва ли при изрично искане от юридическо лице за освобождаване от държавна такса, съдът да съобрази, че по този начин се ограничава правото му на достъп до съдилища? Излага, че обжалваното определение е очевидно неправилно, с което обосновава допускане до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че хипотезите на освобождаване от задължение за внасяне на държавни такси са уредени в чл. 83 ГПК и чл. 84 ГПК. Посочил е, че с последните законови разпоредби не е уредено освобождаването от задължение за внасяне на държавна такса на търговците юридически лица, поради което е счел, че не са налице предпоставките за освобождаване на молителя „Захарен комбинат – Пловдив“ АД от задължението му за внасяне на дължимата държавна такса по подадената от него въззивна жалба. Допълнил е, че не е нарушено правото на защита на молителя с оглед преценката на законодателя, че от задължение за заплащане на държавна такса могат да бъдат освободени само физически лица и то при уредените в закона конкретни предпоставки. По тези доводи и предвид съвпадението в крайните изводи на двете инстанции е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение, с което молбата на „Захарен комбинат – Пловдив“ АД за освобождаването му от задължение за внасяне на държавна такса по подадената въззивна жалба е оставена без уважение. Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. Поставените от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси са обусловили изводите на въззивния съд. По тях е налице утвърдена съдебна практика по постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 170 от 15.04.2020г. по ч.т.д. 209/2020г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, определение № 60431 от 01.12.2021г. по ч.т.д. 1786/2021г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, определение № 522 от 29.12.2020г. по ч.т.д. 2438/2020г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и определение № 96 от 20.02.2020г. по ч.т.д. 2616/2019г. по описа на ВКС, ТК, II ТО. Съгласно тази практика, гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл. 6 ЕКПЧОС и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите - членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Прието е, че когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 4, чл. 84 ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл. 620, ал. 1 и, ал. 5, чл. 649, ал. 6, чл. 694, ал. 2 ТЗ), то внасяне на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл. 71, ал. 1, изр.1 вр. чл. 73, ал. 3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето ѝ, само ако тя е физическо лице. Констатирано е, че в практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса (решение от 24.12.2009 г. по дело "Агромодел" ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша (жалба № 39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic - CATV срещу Полша (жалба № 48140/99), като е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в това число и финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл. 6 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка факторите, които се преценяват са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено. Съобразена е и практиката на СЕС, обективирана в определение от 13.06.2012 г. по дело С -156/12 GREP/FreistatBayern, според което принципът на ефективна правна защита, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. В тази връзка националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата. Въззивният съд се е отклонил от горецитираната практика на ВКС, като е обосновал извода си за неоснователност на молбата на „Захарен комбинат – Пловдив“ АД само с доводи, че в националния закон – ГПК, липсва правна уредба за възможността да бъде освободена от задължение за внасяне на държавна такса страна, която е търговско дружество, без да провери дали последното не накърнява самата същност на правото на достъп до съдилищата за тази страна, поради което обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество обжалваният съдебен акт е правилен като краен резултат, независимо от отклоняването му от горецитираната практика на ВКС, по следните мотиви: Настоящият състав на съда споделя служебно известната му практика на ВКС по постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 60431 от 01.12.2021 г. по ч.т.д. 1786/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и определение № 170 от 15.04.2020г. по ч.т.д. 209/2020г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с която е прието, че юридическо лице, подало молба за освобождаване от задължение за внасяне на държавна такса, следва да докаже твърденията си досежно имущественото му състояние, а за съда не съществува задължение да събира доказателства за установяване на последното, а само правна възможност да извърши проверка за верността на декларираното чрез проверка в публично достъпните регистри досежно вписаните обстоятелства относно търговеца. Видно от преписката по делото молителят „Захарен комбинат – Пловдив“ АД в подкрепа на твърденията си за невъзможност да заплати определената от съда държавна такса и след дадени му указания от сезирания с молбата първоинстанционен съд е представил: постановления за налагане на обезпечителни мерки по реда на ДОПК, опис на ДМА на „Захарен комбинат – Пловдив“ АД, счетоводен баланс към 31.12.2022 г. и към 24.10.2023 г., молба по чл. 625 ТЗ от НАП за откриване на производство по несъстоятелност срещу „Захарен комбинат – Пловдив“ АД и решение № 14 от 03.01.2024 г. по т.д. 1497/2023 г. по описа на СГС по тази молба, обсъдени с първоинстанционния акт, като не е изпълнил указанията на съда да представи доказателства за пазарна стойност на активите на дружеството и за финансовото състояние на акционерите физически лица, както и декларация за имотно състояние на членовете на съвета на директорите на дружеството молител. При дължимата проверка за защитимата легитимна цел и разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел, настоящият състав на съда съобразява предмет на делото да са предявени срещу молителя субективно и обективно съединени осъдителни искове за сума от по 1 021 500лв. от всеки един от тримата ищци, представляваща получена цена на отпаднало основание по развален предварителен договор от 14.08.2018 г., сключен между страните, ведно със законна лихва върху главницата в размер на 89 097,50 лв., считано от датата на връчване на нотариалната покана за разваляне на договора 03.12.2020 г. до сезиране на съда на 12.10.2021 г., ведно със законна лихва върху главницата от сезиране на съда на 13.10.2021 г. до изплащане на сумата, и по 204 300 лв. от всеки един ищец, представляваща неустойка поради разваляне на предварителния договор от 14.08.2021 г., сключен между страните. Делото пред първоинстанционния съд е приключило с постановено решение, с което исковете са уважени, с подробно изложени мотиви към съдебния акт, което обосновава изводът, че молителят е получил право на достъп до правосъдие за една инстанция. Дължимата за разглеждане жалбата на страната държавна такса за втората инстанция по подадената от „Захарен комбинат – Пловдив“ АД въззивна жалба е определена на 26 297,95 лв., като при доказателствена тежест за молителя последният не установява, че му е невъзможно заплащането на тази сума и че е налице непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. В тази насока настоящият състав на съда съобразява, че молителят е търговско дружество, което е учредено за извършване на търговска дейност, преследва стопанска цел, разполага с ДМА с балансова стойност 5 912 397,88 лв., като не доказва всички да са възбранени, има по баланс вземания за над 178 милиона лева, като не представя доказателства за финансовите възможности на неговите акционери и невъзможността да набавят необходимите средства за заплащане на дължимата държавна такса, а молбата по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност срещу молителя е отхвърлена от разгледалия я първоинстанционен съд с мотиви, че не е налице твърдяното състояние на неплатежоспособност по отношение на последното дружество. Гореустановеното при указаната на молителя тежест да установи твърденията си, че му е невъзможно да заплати дължимата по въззивната му жалба държавна такса, според настоящия състав на съда не обоснова извод за основателност на подадената от „Захарен комбинат – Пловдив“ АД молба за освобождаването му от задължение за внасяне на държавна такса в размер на сумата 26 297,95 лв. и обжалваното въззивно определение, с което е потвърдено постановеното първоинстанционно определение за отхвърляне на молбата, като правилно като краен резултат следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 110 от 15.03.2024 г. по ч.т.д. № 135/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. ПОТВЪРЖДАВА определение № 110 от 15.03.2024 г. по ч.т.д. № 135/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.