Р Е Ш Е Н И Е № 626 София, 21 декември 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на девети декември 2010 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:Саша Раданова ЧЛЕНОВЕ: Павлина Панова Севдалин Мавров при секретаря ............Ив.ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП ........Д. Генчев................, като изслуша докладваното от съдия П.Панова наказателно дело № 651/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимия Б. З. Г. срещу въззивно решение № 238 от 01.07.2010 г., постановено от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 355/2010 г. , с което е била изменена първоинстанционна присъда № 230 от 16.06.2009 г., постановена от СГС, като подсъдимият е признат за виновен по обвинението да е извършил престъплението при квалифициращото обстоятелство „след деянието е избягал от местопроизшествието” и същото е било преквалифицирано по чл. 343 ал.4 вр. ал.3 пр.3 и пр.4 б. Б пр.1 вр. чл. 342 ал.1 пр.3 от НК. С първоинстанционната присъда № 230/16.06.2009 г., постановена по НОХД № 1246/2009 г., подс. Б. Г. e бил признат за виновен по обвинението по чл. 343 ал.4 пр.1 вр. ал.3 б.Б пр.1 вр. чл. 342 ал.1 пр.3 от НК за това, че на 15.03.2008 г. в гр. С. при управление на л.а. Шкода „Фабия” с рег. № СА 92 70 ВТ нарушил правилото за движение по чл. 21 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. Р. В. и тежка телесна повреда на Р. П. И., поради което на осн. чл. 54 от НК му било наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, като бил определен първоначален общ режим за изтърпяването му в затворническо общежитие от открит тип., както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години. Бил е оправдан както по обвинението да е избягал от местопроизшествието. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира касационни доводи по чл. 348 ал.1 т.1 - т.3 от НПК - нарушение на материалния и на процесуалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се визира нарушеното право на защита на подсъдимия, изразяващо се в неправилна оценъчна дейност на въззивния съд на доказателствата по делото и неправилно обсъждане на заключението на А., работещо с параметър „спокоен ход” на придвижване на пострадалите пешеходци, както и липса на отчитане на съпричиняване от страна на същите, предвид обстоятелството, че не са пресичали на пешеходна пътека. По отношение на твърдението за нарушение на материалния закон се излагат съображения за липса на квалифициращото обстоятелство „деецът да е избягал от местопроизшествието”, а с довода за явна несправедливост се изтъква, че отказът да се приложи разпоредбата на чл. 66 от НК не съответства на обществената опасност на подсъдимия и на целите на наказанието. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция защитата на подс. Г. поддържа жалбата с всички изложени съображения в нея, като поставя акцент върху липсата на квалифициращото обстоятелство „бягство от местопрестъплението”. Модифицира искането си в такова за изменение на въззивното решение, оправдаването на подсъдимия по това квалифициращо обстоятелство и отлагане на изпълнението на наказанието лишаване от свобода на осн. чл. 66 от НК. Представителят на В. касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия, като счита, че материалният закон е приложен правилно, не са допуснати съществени процесуални нарушения, а наложените наказания са съответни на престъплението и затова са и справедливи. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. При постановяване на въззивното решение не са били допуснати процесуалните нарушения, твърдени в касационната жалба. По същество се твърди от защитата че това нарушение е налице с оглед приемане на спокоен ход като начин на пресичане на пешеходците по съображения на въззивния съд, които не се базират на доказателствата по делото, а на предположенията на съда. ВКС намира за необходимо да посочи на жалбоподателя, че изтъкнатите доводи изцяло сочат на твърдение за необоснованост на въззивния акт, а не на допуснати от съда, който го е постановил, съществени процесуални нарушения. Необосноваността на акта не може да бъде предмет на касационен контрол, доколкото настоящата инстанция няма правомощие да контролира фактите, установени от предходните, а само начина за тяхното установяване в процеса на доказване. С оглед на това ВКС, извършвайки собствена проверка на този процес с оглед разпоредбите на чл. 14 ал.1 и чл. 339 ал.2 и ал.3 от НПК, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Мотивите към въззивния акт са напълно съобразени с изискванията на закона и от тях е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства. Съдът в никакъв случай не е направил изводи относно механизма на ПТП въз основа на предположения, а на доказателства, събрани по надлежния процесуален ред. В този смисъл аргументацията на съда е обоснована именно със заключението на цитираната от защитата А.. Видно от поддържаното в съдебно заседание пред първоинстанционния съд заключение, налице са били достатъчно обективни находки, които са дали основание на експертите да приемат, че пострадалите са се движили със спокоен ход при пресичането на пътното платно. В тази насока са оценени възрастта на пешеходците, теглото им, фактът, че пострадалият В. е бил употреби алкохол /концентрация 1,7 на хиляда/, вследствие на което походката му е била колеблива и е имал разстроена координация на движенията, а пострадалата И. е имала дългогодишно хронично заболяване – епилепсия, което е налагало ежедневно медикаментозно лечение. В писменото заключение на вещите лица е даден отговор на онези въпроси от техническо естество, които са релевантни към установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване, вкл. и за начина на движение на пешеходците. Освен това, изводите на автотехническата експертиза са били в пълно съответствие с данните от други доказателствени материали - протокол за оглед на местопроизшествие и албум към него, протокол за оглед на превозното средство, съдебно-медицински експертизи на пострадалите.Вярно е, че по делото липсват гласни доказателствени средства, които да установяват този факт от предмета на доказване, но са били използвани достатъчно други, които са били налични и в чиято достоверност съдебните инстанции не са имали основание да се усъмнят. По този начин принципът на чл. 13 от НПК за разкриване на обективната истина е реализиран в пълна степен и на подс. Г. е бил осигурен справедлив наказателен процес. В рамките на фактическите констатации по обжалвания съдебен акт материалният наказателен закон е приложен правилно. Установено е, че непосредствено след злополуката деецът е избягал от местопроизшествието, като е увеличил скоростта и е продължил движението си, без да спре, паркирал автомобила между блоковете в кв. С., взел със себе си табелката с името на водача на таксиметровия автомобил и служебния стикер, обадил се на приятеля си Н. Б., разказал му случилото се и по негово настояване бил закаран в І Р.. Към този момент вече на тел. 166 имало подаден сигнал за станалото ПТП и на мястото му били пристигнали КАТ и бърза помощ. Всеки водач на ППС, предизвикал пътно–транспортно произшествие, има конкретни задължения, нормативно уредени в чл. 123 ал.1 т.2 б. А-Е от ЗДвП и чл. 200 т.1 – 4 от ППЗДвП, основното от които е да уведоми контролните органи и да не напуска мястото на произшествието. Задължението на водача да не напуска мястото на местопроизшествието безусловно е налице при хипотезата на причинени уврежданията на пострадалите, независимо от тяхната тежест и характер. В този смисъл е неоснователно възражението на подс. Г., че е усетил удар, но не е разбрал какво е ударил, като помислил, че може и да е куче. Точка 30 от § 6 на Допълнителните разпоредби на ЗДвП съдържа легална дефиниция на „пътнотранспортно произшествие” – събитие, възникнало в процеса на движението на ППС и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на ППС, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети. За съставомерността на деянието не е необходимо водачът да бъде наясно какъв е характерът на причиненото увреждане като съставомерен резултат - достатъчно е да възприема факта, че в резултат на предизвиканото от него пътно-транспортно произшествие е вероятно да е пострадало лице, какъвто е и настоящият случай. Налице е престъпния състав на бягство от местопроизшествието, щом като деецът по неизвинителни причини е напуснал местопроизшествие, при което има вероятност да са пострадали лица. Такова е било поведението на подс. Г.. Непосредствено след като блъснал пострадалите с управлявания лек автомобил, той извършил цяла поредица от действия, насочени към отдалечаването от мястото на произшествието, укриване на автомобила и заличаване на следите по този автомобил от неговия водач. Вместо да се обади на бърза помощ и на КАТ, той се е свързал с приятеля си, изчакал го е двадесет и минути и по негово настояване бил закаран в полицейското управление. Налице са целенасочени, осмислени и координирани действия на подсъдимия, с които той е целял да укрие превозното средство и неговото състояние и авторството на произшествието, поне в началния период след настъпването му. Тези действия не са резултат от обърканост, притесненост или изпадане в особено психофизическо състояние, поради което не са извинителни. Изслушаната и приета в хода на въззивното следствие съдебно психолого-психиатрична експертиза е дала заключение, че непосредствено след деянието подсъдимият е развил нормална психологическа реакция на уплаха, но е бил в състояние правилно да възприема фактите преди, по време и след ПТП. Напускането и незавръщането на мястото на произшествието е несъставомерно само при наличието на доказана извинителна причина. Такава е налице, когато след напускане на местопроизшествието подсъдимият незабавно се е явил пред контролните органи или постъпи в медицинско заведение, защото е получил увреждания, които поставят в опасност неговото здраве и живот. В конкретния случай по отношение на подсъдимия в решението не са направени констатации за такива извинителни причини. В полицейското управление му е била поставена инжекция диазепам, но това не влияе на извода на експертите, че подс. Г. е бил в нормално психологическо състояние и е могъл да разбира и ръководи действията си. Ето защо, като е възприел на основата на установените фактически положения, че след като е предизвикал пътно-транспортно произшествие със съставомерни последици, подсъдимият е избягал от местопроизшествието, въззивният съд не е допуснал нарушение на закона. Не са налице основанията за оправдаване на подсъдимия от настоящата инстанция, приемайки за несъставомерно деянието по отношение квалифициращия признак, свързан с бягство от местопроизшествието. Напълно правилно въззивният съд е отхвърлил искането на подсъдимия за отлагане на изпълнението на наказанието "лишаване от свобода" на основание чл. 66, ал. 1 от НК. Деянието съчетава два обективни признака, обуславящи по-тежката му наказуемост – смърт на едно лице и тежка телесна повреда на друго, както и бягство от местопроизшествието, а самият деец представлява висока обществена опасност като водач, защото трикратно е санкциониран по административен ред за нарушения на правилата за движение. За престъплението е наложено минималното възможно по размер наказание „лишаване от свобода”, предвидено в санкционната част на нормата на чл. 343 ал.4 вр. ал.3 пр.3 и пр.4 б. Б пр.1 вр. чл. 342 ал.1 пр.3 от НК - три години, поради което отчетените обстоятелства от въззивния съд, дали му основание да откаже приложението на чл. 66 от НК /стр.17 от решението/, не са такива, които да са част от квалификацията на деянието. Затова правилен и обоснован е изводът, че само реалното изтърпяване на санкцията може да доведе до постигане на посочения в чл. 36 НК възпитателен и възпиращ ефект, както спрямо извършителя на престъплението, така и по отношение на другите членове на обществото. Намира опора в доказателствената съвкупност доводът за това, че пострадалите не са пресичали на предвиденото за това място – пешеходна пътека. Видно от огледния проткоол и от заключението на КМАТЕ те са предприели пресичане на ул. С. река на около 36 метра от пешеходната пътека и на около 13 метра след пътен знак А 18. С това си поведение те са нарушили разпоредбата на чл. 113 т.1 от ЗДвП, тъй като не са използвали пешеходната пътека. Това обстоятелство обаче, макар и да сочи на тяхно неправомерно поведение, не е в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат. Подсъдимият отрича да е видял въобще на мястото наличие на знак А18, поради което и не е съобразил изобщо поведението си с него. Дали пешеходците са били върху пешеходната пътека или както е в случая – на 36 метра от нея, не е от значение за наказателната отговорност на Г., тъй като той очевидно не е съобразил поведението си и скоростта си на пътното платно с предупредителния пътен знак А18. С оглед на това не е налице явна несправедливост на наложеното наказание в контекста на чл. 348 ал.5 т.2 от НПК, поради което касационният съд не намира основания за намеса с оглед разпоредбата на чл. 348 ал.1 т.3 от НПК и не коригира начина на изпълнение на наказанието в посоката, желана от жалбоподателя. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на правомощията на касационната инстанция и с оглед предоставените й процесуални възможности не се налага ВКС да упражни правомощията си за отмяна или изменение на постановения въззивен съдебен акт. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 238/01.07.2010 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 355/2010 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.