Ключови фрази
Иск за изпълнение или обезщетение /неизпълнение/ * задължения на въззивния съд * възражения * доказателства * обсъждане на доказателства от въззивния съд

Р Е Ш Е Н И Е
№ 36
София, 07.08.2015 година

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в открито съдебно заседание 17.03.2015 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ

при участието на секретаря Л.Златкова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 465 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:


Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 552 от 11.11. 2013 год., по т.д.№ 1077/2013 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 322 от 11. 07.2013 год., по т.д.№ 20/2013 год. за уважаване на предявените от [фирма], със седалище [населено място] срещу касатора, като ответник, обективно кумулативно съединени искове: по чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата - 57 461.71 лв., неплатено възнаграждение по договор от 21. 11.2007 год. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 17 830.96лв., обезщетение за забава в плащането на паричен дълг.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на материалния закон – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и.
С определение № 728 от 16.12.2014 год. на второ т.о. на ВКС е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на възприетото от въззивния съд разрешение по отношение на поставения от касатора процесуалноправен въпрос – „Следва ли въззивният съд да обсъди всички приети по делото писмени доказателства и възражения на жалбоподателя – ответник ?” със задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираните с касационната жалба съдебни решения, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК.
За да потвърди първоинстанционния съдебен акт на Пловдивския окръжен съд, с който предявените срещу [община] осъдителни искови претенции са уважени до размера на присъдените суми, въззивният съд е приел за доказано договорното неизпълнение на основното задължение на ответника - настоящ касатор, поето със сключения, въз основа на проведена обществена поръчка, договор за сметосъбиране, сметоизвозване и депониране на битови, растителни и строителни отпадъци от 21.11.2007 год. - да заплати уговореното възнаграждение. Изложени са съображения, че при липсата на възникнал в хода на делото спор между страните както относно валидността на облигационната връзка помежду им, така и относно произхода на претендираното вземане, материализирано в двустранно подписана за исковия период данъчна фактура, чиято автентичност е не е била оспорена в процеса, съществуването на твърдяното в исковата молба задължение на ответника е доказано и неизпълнението му обуславя ангажиране договорната отговорност на последния, съобразно общото законово правило на чл.79, ал.1 ЗЗД.
С оглед изхода на спора по главния иск, като основателен е преценен и акцесорния иск, основан на чл.86, ал.1 ЗЗД.
Допълнителен аргумент в подкрепа на приетата основателност на главния иск, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е извънсъдебното поведение на ответното ЮЛ - счетоводно отразяване на процесната фактура с № 201118282820 . 12. 2008 год. в неговото счетоводство и използван по същата данъчен кредит, което само по себе си сочи на признаване вземането на ищеца в претендирания и стойностно изразен в издадения счетоводен документ размер.
Позовавайки се на спорния характер на вземането, произтичащо от „техническа грешка при предходно плащане на изпълнителя”, заявено от [община] в уведомително писмо, изх. № 14. 00. 3948/ 06.11.2008 год. до ищцовото търговско дружество решаващият състав на въззивния съд е отрекъл основателността на въведеното от длъжника защитно възражение за погасяване на дълга му чрез надлежно извършено извънсъдебно прихващане. Посочил е, че изявлението за прихващане не е породило целеното правно действие, поради отсъствие на законовите изисквания на чл.103 ЗЗД , а единственият път за защита в настоящето производство, при установената неликвидност на насрещното вземане, е чрез предявена насрещна искова претенция, каквато по делото отсъства. Поради това е оставил необсъдени представените в тази вр. писмени доказателства.
По въпроса по който е допуснато касационното обжалване е формирана задължителна съдебна практика по см. на т.2 на ТР № 1/ 19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав. Според същата, изразена в № 94 от 28. 03. 2012 год., по гр.д.№ 701/2011 год. на І г.о.; № 460 от 27.05.2010 год., по гр.д.№ 768/2009 год. на І г.о.; №589 от 29.06.2010 год., по гр.д.№ 1359 / 2009 год. на І г. о. ; № 217 от 09.06.2011 год., по гр.д.№ 761/2010 год. на ІV г.о. въззивният съд, като съд по съществото на правния спор и с оглед въведеното с чл.235, ал.2 ГПК изискване, е длъжен всякога да направи свои самостоятелни фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички ангажирани допустими и относими доказателства, както възражения и доводи на страните
Цитираната практика е в пълно съгласие и със задължителните постановки в ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК, с което са възпроизведени разясненията за правомощията и задълженията на въззивния съд, дадени с ТР № 1/17.07.2001 год. на ОСГК на ВС.
Същите са в смисъл, че обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, поради което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност, а основната е въззивната инстанция да реши спора по същество. Ето защо съобразно собственото си становище относно крайния му изход въззивният съд може да потвърди или да отмени решението на първостепенния съд и уредбата на второинстанционното производство, като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, не води до промяна на тази му характеристика.
В случая Пловдивският апелативен съд е процедирал в несъответствие с тази задължителна практика на касационната инстанция.
Видно от съдържанието на отговора на исковата молба ответникът се е позовал не само на извършено от него извънсъдебно прихващане със сумата заплатена на ищцовото търговско дружество за предходен период над дължимата такава, поради несъобразяване размера на престацията с началния момент на влизане в сила на актуализираните цените на извършваните от изпълнителя дейности, изрично уговорен с договорната клауза на т.В в допълнително споразумение от 29.02.2008 год., но макар и непрецизно, както е отчел в мотивите си и въззивният съд, е въвел в процеса и съдебно възражение за прихващане със същото това вземане, но по него липсва произнасяне.
Следователно, освен че е принципно неправилно и в несъответствие с процесуалния закон изразеното от Пловдивския апелативен съд становище, че „поради спорния и неликвиден характер на вземането, претендирано от възложителя – ответник, пътят за неговата защита и доказване в рамките на висящото производство е само чрез насрещен иск”, лишен от основание в процесуалния закон и данните по делото е изграденият правен извод, че позицията на [община], своевременно заявена пред първоинстанционния съд, е само за осъществено извънсъдебно прихващане, т.е., че липсва заявено възражение за прихващане.
В тази вр. решаващият състав на въззивната инстанция не е взел предвид, че позовавайки се именно на процесуалното поведение на [община] и заявеното от нея възражение за прихващане, наред с възражението за погасяване на дълга и чрез направено извънсъдебно прихващане, Пловдивският окръжен съд, с доклада си по чл.146 ГПК е дал и изрични указания, че в тежест на ответника по делото, е да докаже възраженията си. Други възражения, извън горепосочените, ответната страна не е въвела в процеса. Или, употребявайки множествено число по отношение предприетите форми на защита на ответната Община, първостепенният съд всъщност е включил и двете възражения в предмета на делото. Въпреки това в съобразителната част на постановения съдебен акт е приел,че по тях не дължи произнасяне, оставяйки без обсъждане и събраните в тази вр. доказателства, които е приел за относими към спора и процесуално допустими. Като не е съобразил горното и сам не се е произнесъл по редовно и своевременно заявеното от ответника и поддържано в производството по делото възражение за прихващане, наред с другото защитно възражение на същия, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалното правило на чл.12 ГПК и е постановил процесуално незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено. Отделен в тази вр. е въпросът, че приемайки за непрецизно заявеното, като защитна позиция, прихващане въззивната инстанция е следвало да изясни каква е била действителната воля на ответника, обективирана в отговора на исковата му молба.
Според формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС, израз на която е и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 609/15.01.2009 год., по т. д.№ 323/2008 год. на І т.о., споделяща се от настоящия съдебен състав , защитата на ответника срещу иска би могла да се изразява както в оспорване на претендираното от ищеца право относно фактите, обуславящи възникването на основанието и досежно подвеждането им под елементите на фактическия състав на приложимата правна норма, така също и чрез заявяването на правопогасяващи съществуващото право възражения. От вида на правопогасяващите възражения е и позоваването на последиците на настъпила компенсация – извънсъдебна, респ. съдебна, както е в разглеждания случай и по тях, съобразно заявената поредност решаващият съд е длъжен да се произнесе.
С оглед изложеното обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено. На осн. чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане на въззивния съд, който след като си изясни защитната позиция на ответника, обективирана в отговора на исковата му молба, да се произнесе по евентуално заявеното в хода на делото съдебно възражение за прихващане. При необходимост за установяване на предпоставките за извършване на съдебна компенсация е необходимо въззивният съд да изслуша и заключение на вещо лице. На осн. чл.294, ал.2 ГПК при новото разглеждане на делото Пловдивският апелативен съд дължи произнасяне и по отговорността за деловодните разноски, направени пред касационната инстанция.
Водим от горните съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 552 от 11.11. 2013 год., по т.д.№ 1077/2013 год..
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: