1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 89
София, 02.10.2019
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ГАЛИНА ИВАНОВА при участието на секретаря София Симеонова
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 1214 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
М. К. С. обжалва решение № 297 от 21.12.2017 г. по в.т.д. 443/17 г., Апелативен съд – [населено място], с което на основание чл. 79, ал.1 пр. 1 вр. чл. 92, ал.1 и чл. 86, ал.1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД вр. чл. 430 от ТЗ е осъдена да заплати посочените суми. Оспорва изводите на съда, че Анексите и погасителните планове към тях означават признанието й за дължимостта на лихвите. Излага съображения, че клаузата на т. 5.3 от договора за кредит, е постановена в нарушение на материалния закон, разяснен от ВКС, като е прието че компенсаторна лихва за забава над трикратния размер на законната лихва и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва е нищожен като постановен в противоречие на добрите нрави. В случая уговорената лихва в т. 5.3. от договора, както и самият въззивен съд посочил била достигнала до 24,15 % годишно. По отношение на клаузата в т.5.4. от договора това била уговорка, равна на дължими 19,15 % годишно. Излага съображения, че изводите са неправилни. Иска да се отмени решението. Счита, че не може да е правно и житейски логично да търпи санкция на крайно завишена неустойка поради това, че е подала възражение в заповедното производство. В нарушение на принципа на равнопоставеност на страните съдът възприел, че следвало да бъдат обременени с прекомерни неустойки, а кредиторът заслужавал специална закрила. Следвало съдът да установи неравнопоставеността на клаузите на чл. 143. 3 от ЗПП и чл. 3 пар. 3 от Директива 93/13. Оспорва изводите, че не е налице неправилност.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, съобразно правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното :
Касационната жалба е подадена в срок и от страна, легитимирана да обжалва въззивното решение.
С определение № 36 от 18.01.2018 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – [населено място] в частта, с която М. К. С. е осъдена да заплати на „Алианц Банк България“ АД следните суми по договор за ипотечен кредит № 32270/21.08.2008г., анекс № 1/23.09.2010г., анекс № 2/23.03.2012г., анекс № 3/13.11.2012г. и анекс № 4/16.05.2013г.: 91 306,63 евро – наказателна лихва за просрочена главница за периода 22.10.2013г. – 29.09.2016г., начислена върху просрочената сума за дължима главница в размер на 15 пункта годишно над уговорения размер на възнаградителната лихва; 43 137,56 евро – неустойка за периода 22.10.2013г. – 29.09.2016г., начислена върху просрочената сума за дължима договорна лихва в размер на 15 % месечно; 8 123,12 евро – просрочена лихва върху преструктуриран кредит за периода 29.09.2010г. – 29.06.2016г., включваща по анекси №№ 1, 2, 3 и 4 непогасени плащания на неустойка и годишна възнаградителна лихва, погасяването на които е уговорено в самостоятелен погасителен план; на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 430 ТЗ връзка със ЗКИ, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 12 324,02 лв. /част от присъдените 25 362,81 лв./ – разноски за първоинстанционното производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер 140 лв.
С обжалваното решение Апелативен съд [населено място] е потвърдил изцяло решението на Окръжен съд [населено място], с което са осъдени М. К. С. и В. Д. С. да заплатят на „Алианц Банк България“ АД сумата от 141 763,22 евро, главница, сумата от 9 072,77 евро - просрочена договорна лихва от 22.10.2013 г. до 29.09.2016 г., сумата 91 306,63 евро – наказателна лихва за просрочена главница за периода 22.10.2013 г. до 29.09.2016 г., начислена върху просрочена сума за дължима главница в размер на 15 пункта годишно над уговорения размер на възнаградителната лихва и 43 137,56 евро - неустойка за периода 22.10.2013 г. до 29.09.2016 г., начислена върху просрочената сума за дължима договорна лихва в размер на 15 % месечно и 8 123,12 евро – просрочена лихва върху преструктуриран кредит за периода от 29.09.2010 г. до 29.06.2016 г. Предмет на касационното производство е касационната жалба на М. К. С. срещу въззивното решение в частта, с която е уважен искът на „Алианц банк България“ АД срещу нея за заплащане на посочените суми.
Въззивният съд е приел, по въведеното с отговора на исковата молба възражение за нищожност на клаузите по т. 5.3. и 5.4 по договора поради неравноправност, както и възражението за нищожност поради противоречието с добрите нрави, че въпреки, че не е приета Методика към момента на сключване на договора, в договора бил посочен „методът за изчисляване размера на лихвата както и това, че клаузата е формулирана на ясен и разбираем език, даващ възможност на нормално осведомения и средно съобразителен потребител да изчисли цената на заема си.“ Прието е, че БЛП може да се промени при промяна на пазарните условия. Промяната в тези условия можела да се установи от кредитополучателя. По отношение на клаузата от договора - т. 5.4. е прието, че наказателната лихва е достигнала 24,15%, годишно, по-късно 24,45 % годишно и не била извън присъщата функция на наказателна лихва. Приел е, че липсва нарушение на добрите нрави при сключените клаузи за неустойка като е приел, че те не излизат извън присъщите им функции – обезпечителна, обезщетителна. Позовал се е на константната съдебна практика, че неустойка без краен предел не е изначално нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Установено е по делото сключването на договор за универсален ипотечен кредит № 32 270 от 21.08.2008 г. между „Алианц Банк България“ АД и М. К. С. – 150 000 евро, от които 147 000 евро за текущи нужди и 3000 евро за административна такса. С договора са уговорени лихви и комисионни – т. 5.1. годишна лихва – сбор от БЛП, определен от УС на Банката плюс 1,55 пункта. Към момента на сключване на договора размерът на годишната лихва е 9,15 %. Връщането е уговорено на погасителни вноски, които се издължават на 25 число на месеца съгласно погасителен план, неразделна част от договора.
В т. 5.3. страните са приели, че „при просрочие от страна на кредитополучателя на изплащане на главницата, банката начислява и събира допълнение към лихвата по т. 5.1. и наказателна надбавка над нея в размер на 15 пункта годишно, начисляван върху просрочената сума.“
По т. 5.4. страните са се съгласили, че „начислените, но неплатени в срок лихви се отнасят за отчитане по отделна сметка като в този случай кредитополучтелят дължи на банката неустойка от 15 % месечно върху начислената, но неплатена лихва до окончателното й издължаване.“
С оглед на тези уговорки е установено, че страните са имали за цел да предвидят обезщетение в случай на неизпълнение на задължението за връщане на главница и за заплащане на възнаградителни лихви, и по този начин с клаузите в т. 5.3 и т. 5.4 страните са формирали съгласие за заплащане на неустойки, съответно за неизпълнение на задължението за връщане на главницата в срок и за неизпълнение в срок на задължението за заплащане на лихви.
Като обезпечение по така сключения договор за универсален ипотечен кредит е сключен договор за поръчителство от 23.03.2012 г. между банката „Алианц банк България“ АД и В. Д. С.. Физическото лице е поело задължение в съответствие с чл. 147 от ЗЗД да отговаря като поръчител пред банката солидарно и по начин, идентичен с М. К. С., кредитополучател, за изпълнение на задълженията й към банката, произтичащи от посочения по-горе, сключен между банката и кредитополучателя, договор за универсален ипотечен кредит, с който е отпуснат кредит в размер на 150 000 евро, крайният срок на погасяване, по който е 25.08.2023 г. и начинът на връщане на заетата сума е на погасителни вноски, платими ежемесечно.
По същия договор за кредит между банката и кредитополучателя М. К. С. е сключен договор за учредяване на ипотека върху недвижим имот, оформен с нотариален акт № 101 том IV рег. 3897 дело 701 от 21.08.2008 г., с който като обезпечение на така предоставения кредит се учредява ипотека върху един недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ 45 кв.м. идеални части от дворно място от 200 кв.м. и апартамент № 7 на 6 етаж на построената върху това място жилищна сграда с площ 105,57 кв.м.
Установено е неизпълнение на задълженията за връщане на главницата и заплащане на уговорената годишна лихва с характера на възнаградителна в срок, като е потвърдено първоинстанционното решение, с което е осъдена М. К. С., да заплати на банката дължимите суми 29.09.2013 г.: дължима главница е 141 763,22 евро, 9 072,77 евро просрочена лихва за периода 16.5.2013 г. до 30.1.2014 г., 91 306,63 евро наказателна лихва за просрочена главница, начислена за периода 22.09.2013 г. до 29.09.2016 г., неустойка от 43 137,56 евро – неустойка за периода 22.10.2013 г. до 29.09.2016 г., начислена върху просрочена сума за дължима договорна лихва в размер на 15 % месечно и 8 123,12 евро, представляваща просрочена лихва върху преструктуриран кредит за периода 29.09.2010 г. до 29.06.2016 г. 660,47 евро, начислена върху просрочени лихви за периода 22.10.2013 г. до 29.09.2016 г. и 28 123,12 евро лихва по преструктуриран кредит за периода 22.5.2010 г. Изцяло е потвърдено решението на първоинстанционния съд като изцяло е потвърдено решението в обжалваната част съобразно решението на първоинстанционния съд.
С оглед уговорките между страните по сключения договор за универсален ипотечен кредит от 21.08.2008 г. въззивният съд в съответствие с чл. 430, ал. 1 от ТЗ е приел, че между страните е възникнало договорно правоотношение по предоставен договор за банков кредит. Към този договор банката не е оспорила, че физическото лице кредитополучател има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП, обстоятелство, което въззивният съд е възприел и е обсъждал във връзка с възражението за неравнопоставеност на договорните клаузи. Въззивният съд е преценил, че клаузата относно промяна на годишния лихвен процент едностранно от банката, без възможност кредитополучателят, да има право да прекрати или да се откаже от договора за кредит, ако установи, че цената на заема е завишена в значителна степен спрямо цената към момента на сключване на договора, е в нарушение на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП и правата на М. С. в качеството й на потребител са накърнени. Изводите на въззивния съд са, че договорът е консенсуален, със сключването му възниква задължение за връщане на получените от банката суми – главница и заплащане на възнаградителна лихва съобразно уговореното и същността на банковия кредит, предвиждащ предоставяне на парични средства срещу заплащане на възнаградителна лихва, но е ограничил размера на възнаградителната лихва до размера, към момента на сключване на договора 9,15 %.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК само в частта, с която е осъдена М. К. С. да заплати на „Алианц банк България“ АД посочените суми, като въпросът, по който е допуснато касационното обжалване е относно съответствието на разрешените въпроси, включени в предмета на спора и обусловили решението по делото относно съответствието на уговорките по т. 5.3 и 5.4 от договора за универсален ипотечен кредит с добрите нрави и съответствие на решението със задължителната практика на Върховния касационен съд, Търговска колегия, изразена в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и поетото задължение от М. К. С. за заплащане на сумата от 8 123,12 евро – просрочена лихва върху преструктуриран кредит за периода 29.09.2010г. – 29.06.2016г., неустойка и годишна възнаградителна лихва и в частта относно дължимите от М. С. 91 306,63 евро наказателна лихва за просрочена главница, начислена за периода 22.10.2013 г. до 29.09.2016 г., начислена върху просрочена главница в размер на 15 пункта над уговорения размер на възнаградителната лихва, 43 137,56 евро – неустойка за периода 22.10.2013 г. до 29.09.2016 г., начислена върху просрочена сума за дължима договорна лихва в размер на 15 % месечно.
Клаузите относно наказателната надбавка т.5.3. към годишната лихва върху главницата и неустойка по т.5.4. относно уговорената неустойка върху неизпълнените задължения за погасяване на лихва, следва да се разгледат с оглед на уговорените последици от неизпълнение на задължението и уредбата на отношенията по повод вредите, които банката като кредитополучател може да претърпи. С оглед чл. 79 от ЗЗД законодателят е предвидил, че кредитор, който не получи изпълнение в отклонение, от сключения договор по време, обем, качество, има право на обезщетение за вреди, когато тези вреди са в пряка и непосредствена последица от неизпълнението. При паричното задължение на основание чл. 81, ал. 2 от ЗЗД длъжникът не може да се освободи от отговорност за неизпълнението. Паричното задължение е винаги възможно. Законодателят е предвидил, че при неизпълнение на парично задължение винаги се дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата – чл. 86 от ЗЗД, като кредиторът не доказва вредите си, а законодателят е приел, че задължително при неизпълнение на парично задължение е налице намаляване на имуществото на кредитора с поне стойността на законната лихва. За действително претърпените вреди в по-висок размер, кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила. С оглед нормите на чл. 9 и чл. 92 от ЗЗД следва да се приеме, че страните са свободни да уговорят обезщетение за вида неизпълнение, който са приели, че може да настъпи. Неустойката, предвидена за неизпълнение на парично задължение има за цел да обезпечи изпълнение на задължението и да служи като обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Свободата на договаряне на основание чл. 9 и чл. 92 от ЗЗД може да се упражни като страните със сключените помежду си уговорки за неустойки не нарушават забранителни императивни норми и нормите на добрите нрави, както и други основания, които да са предвидени от законодателя. Добрите нрави са неписани етични правила, приети в обществото, които целят да създадат равнопоставеност, добросъвестно упражняване на правата и взаимно зачитане на правата на гражданите. Те са граница, въведена от законодателя при зачитане на договорната свобода съгласно разясненията в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
С въведените критерии в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС при определяне на основанието за накърняване на добрите нрави се взема предвид – какъв е видът на неизпълнението, има ли други обезпечения за този вид предвидено неизпълнение, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваното неизпълнение на задължението за вреди. Въззивният съд е посочил, че така формираните клаузи между страните не накърняват добрите нрави, тъй като уговорката за неустойка без краен предел не е изначално накърняваща добрите нрави.
Според разясненията в посоченото тълкувателно решение, преценката за това дали страните при сключване на договора, са нарушили добрите нрави, се прави към момента на сключване на договора. В съдебната практика решение № 181 от 26.02.2015 г. по т. д. № 4386/2013 г., II ТО на ВКС, решение № 99 от 08.07.2010 г. по т. д. № 984/2009 Г., Т. К., І Т.О. на ВКС е разяснено, че преценка за нищожност, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се извършва към момента на сключване на клаузата за неустойка като тази преценка се прави за всеки конкретен случай в зависимост от специфичните за случая факти и обстоятелства, при съобразяване посочените в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. критерии. С решение № 776 от 05.01.2011 г. по гр.д. № 969/2009 г., ІV Г.О. на ВКС е посочено, че автономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при използването на критерии като естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и други. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Съгласно установените факти по делото, в т. 5.3 от договора страните са се съгласили, че при просрочие от страна на кредитополучателя на изплащането на главницата, в предвидените в погасителния план срокове, банката начислява и събира в допълнение към лихвата по т. 5.1 (а това е уговорената възнаградителна годишна лихва) и наказателна надбавка от 15 пункта годишно. Редовната възнаградителна лихва върху главницата за ползване на заетата сума по договора за кредит към момента на сключване е 9,15 % годишно. Следователно страните са се съгласили, че при неизпълнение на задължението за връщане на главницата разсрочено съгласно погасителния план върху просрочената част от главницата се начислява лихва, съдържаща възнаградителната лихва по т.5.1 и посочената наказателна надбавка. Към момента на сключване на договора размерът на лихвата по т.5.1 е посочен в договора от 9,15 %. Надбавката по т.5.3 е 15 пункта годишно, т.е. общо 24,15 % годишно към сключване на договора. Това означава, че дневно при просрочие на задължението за заплащане на главница съгласно погасителния план, неразделна част от договора размерът на уговорената лихва с наказателна надбавка по т.5.3 е 0,06 % на ден.
В конкретния случай, настоящият съдебен състав намира, че видът на уговорените неустойки е за забава изпълнението на задължения за връщане на главница и за забава изпълнението на задължението за заплащане на възнаградителна лихва с настъпил падеж съгласно погасителен план, неразделна част от договора като целта е да се обезщетят вредите от неизпълнение на паричното задължение в срок.
Уговорката в т. 5.3 от договора , предвиждаща заплащане на неустойка в посочения размер от 15 пункта годишно над уговорената лихва в т. 5.1 от договора, настоящият съдебен състав намира, че законосъобразно въззивният съд е посочил, че липсва накърняване на добрите нрави като основание за нищожност на тази уговорка между страните. Функциите на неустойката са обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Тези функции се определят по договаряне между страните с оглед естеството на престацията, предвиденото неизпълнение на задължението, както и предвидените последици от неизпълнението. В случая няма накърняване на добрите нрави като основание за нищожност на тази клауза в т.5.3. от договора. Клаузата предвижда, че при забава изпълнението за връщане на главница по реда и сроковете, посочени в погасителния план се дължи неустойка. Размерът, който е формиран при сключване на договора действително е над действащия размер на законната лихва. Размерът на законната лихва, която за задължения в конвертируема валута е равна на тримесечният ЛИБОР плюс 10 пункта, съгласно действащото към момента на сключване на договора ПМС 72 от 8.4.2014 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута към момента на сключване на договора е 14,30 %. Но както бе посочено този размер е действителният размер на вредите, търпени от неизпълнение на парично задължение. Неустойката освен обезщетителна функция има и други функции – обезпечителна и санкционна, като целта е да се стимулира изпълнението и превенира допускане на неизпълнение. В случая уговорената неустойка не излиза извън присъщите й функции и уговорката не е в разрез с тези функции. Уговореният размер на неустойката не накърнява принципа на справедливостта, с което да води до накърняване на добрите нрави. Уговореният размер на неустойката като определен процент над възнаградителната лихва изпълнява предвидените в чл. 92 от ЗЗД цели. Но не предвижда неоснователно разместване на блага. Видно е от договора, че лихвеният процент е 9,15 % към момента на сключване на договора. С оглед приетото между страните, че последващите изменения на възнаградителната лихва не следва да се прилагат, лихвеният процент, който е включен в уговорката по т.5.3. от договора се формира от уговорената лихва в т.5.1. , която към момента на сключване на договора е 9,15 %. към нея се добавя наказателна надбавка от 15 пункта годишно или 24,15 % годишна лихва с наказателна надбавка, което на ден е 0,06%. Приложен е този процент, който е уговорен между страните към момента на сключване на договора и следва да се отчете и неприлагането на възможността едностранно банката да променя базовия лихвен процент. Тълкувана по този начин клаузата на т.5.3 от договора, дава основание на съда да приеме, че не е налице нищожност на тази уговорка поради накърняване на добрите нрави. Не може да се приеме, че липсата на уговорен краен срок на начисляване на неустойката изключва присъщите й функции. Този извод се налага от действието на чл. 92 от ЗЗД, предвиждащ, че страните могат да уговорят неустойка за неизпълнение на задължението с цел да репарират вредите и да стимулират изпълнението. В този смисъл уговорката за неустойка без краен предел, не нарушава изискването за справедливост. Неизпълнението, осъществявано от длъжника на паричното задължение за връщане на главницата в срок, води до начисляване на неустойка. Липсата на краен срок на начисляване сам по себе си не означава придаване на неустойката на различни от предвидените в закона цели. Достигайки до тези изводи, въззивният съд е съобразил действителния смисъл на разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД и е следвал разясненията в трайната практика на Върховния касационен съд на Р България. Ето защо в тази част относно иска с правно основание чл. 92 от ЗЗД съобразно уговореното в т.5.3. от договора следва да се остави в сила решението на въззивния съд.
Клаузата в т. 5.4 от договора предвижда задължение за кредитополучателя за заплащане на неустойка върху начислените, но неплатени лихви по т. 5.1. Размерът на неустойката е 15 % месечно, това преизчислено на дневна база означава, че неустойката е в размер на 0,5 % на ден върху лихвите, неплатени на падежа, предвиден в погасителния план. А с оглед просрочие от една година уговорената лихва се равнява в размер на 180 % годишно. Така предвидената неустойка е извънмерно висока и несъразмерна със задължението, за неизпълнение на която е предвидена. В ТР 1/2009 г. на 15.06.2010 г. е разяснено, че преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави, се прави с оглед примерно посочени критерии, сред които съотношението на неустойката и очакваните вреди.
Икономическата цел на отпуснатия кредит е придобиване на парични средства и за двете страни. В случая за кредитополучателя, тя е покриване на текущи нужди, за банката е да получи реализиране на целта на кредита, плюс печалба чрез получаване на възнаградителна лихва. Извън тази цел, всеки получен доход излиза извън присъщата функция. Основната цел на уговорените неустойки е да репарират причинените от неизпълнение в срок вреди. Останалите цели, предвидени с неустойката целят да реализират точното изпълнение и ако не се постигне да санкционират за неизпълнение. Размерът на неизпълнението на задължението е 9,15 % върху отпуснатия кредит и върху това неизпълнение е предвидена неустойка от 15 % месечно, което е в пъти повече от неизпълнение на задължението за връщане на главница ежемесечно и е много над размера на предвидимите вреди от неизпълнение на парично задължение. Формирането на тази неустойка излиза извън посочените функции на обезщетение за неизпълнение и стимул за изпълнение. Така се формира размер на вземане, която води до неоснователно разместване на парични средства извън целите на кредитната дейност на банката. Обезщетението за неизпълнение, следва да е в рамките на уговорените цели и да не създава нови задължения, които да правят невъзможно погасяване на кредита. А с така уговореното задължение се създава обременяване на задълженията на длъжника, произтичащи от договора за кредит. Наличието на предоставени обезпечения поръчителство и ипотека и възможността банката кредитор да получи удовлетворение на вземанията си, също води до извод, че предвидената неустойка е извън обезпечителната функция, следваща от чл. 92 от ЗЗД. В съвкупност всички тези преценени обстоятелства дават основание да се приеме, че с клаузата на т. 5.4 от договора страните са нарушили принципа на справедливост и се явява нарушение на добрите нрави, основание за нищожност на посочената клауза на основание т.5.4. от договора, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Наличието на основание за прогласяване на нищожност води до пречка за присъждане на исканата сума.
Поради това, че не се налага извършването на процесуални действия в частта по исковете за осъждане на М. К. да заплати на „Алианц банк България“ АД относно сумата от 43 137,56 евро, представляваща неустойка за периода 22.10.2013 г. до 29.09.2016 г., начислена на основнаие т. 5.4. от договор за универсален ипотечен кредит № 32 270 /21.08.2008 г. върху просрочената сума за дължима договорна лихва в размер на 15 % месечно, на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК, следва да се отмени решението в разглежданата част и да се отхвърли този иск.
По отношение на допускането на касационно обжалване относно сумата от 8 123,12 евро, представляваща част от просрочена лихва върху преструктуриран кредит за периода 29.9.2010 г. до 29.6.2016 г.
В исковата молба ищецът е посочил, че вземането му за сумата от 29 006,68 евро е основано на Анекси № 1 – 4, сключени между М. С. и банката, като вземането представлява сбор от забавени плащания на неустойка и годишна възнаградителна лихва, погасяването, на които е уговорено в самостоятелен погасителен план.
Настоящият съдебен състав намира, че с оглед изводите относно неустойките, посочени по-горе, следва да се приеме, че изначалната нищожност на уговорките в т. 5.4 води до липса на основание за сключване на Анекс 1 в договора в частта, с която с преструктурира кредитът и съгласно погасителен план 3 „Б“ е уговорено, че е налице остатък, подлежащ на разсрочване издължаването, както и с Анекс 2 съгласно т. 1 „б“ разсрочване издължаването на просрочена годишна лихва и Анекс 3 т. 1 „б“ разсрочване издължаването на просрочените задължения към датата на преструктуриране и добавянето им към вече съществуващи такива и Анекс 4 т. 1 преструктуриране на просрочените задължения и добавяне на неустойка при просрочие плащането на годишна лихва и просрочена годишна лихва като съответно е налице и приложение 2, представляващо към Погасителен план 3 „Е“. С последния Анекс 4 и погасителен план 3 Е страните са посочили, че размерът на така преструктурираното задължение е 22 371,34 евро, което се плаща на вноски, без начисляване на лихви като има 6 вноски по 100 евро и 5 вноски по 4 354,27 евро с падеж на задължението 22 число на месеца, считано от 22.11.2012 г. до 22.9.2013 г.
Изрично в срока за отговор от М. С. е направено възражение за нищожност на постигнатото с Анекси 1-4 съгласие.
Въвеждането на задължение за заплащане на главница, наречено в случая „преструктуриран кредит“, образуван от неустойка и лихва“ в анексите към договора, представлява на практика отнасяне на изтекли възнаградителни лихви и неустойки към главница и пораждане на ново кредитно задължение. На практика са приети за възникнали задължения, на основание нищожна клауза съгласно изложеното по-горе в т. 5.4 от договора. Но в случая не може да се направи преценка дали в така „преструктурираното задължение“ е налице включване на изтекли възнаградителни лихви, които не са такива, начислена по посочената клауза от договора. Видно е от текстовете на Анекси 2 – 4, че се преструктурира кредитът чрез формиране на редовна главница – сума на редовна плюс просрочена главница и разсрочване издължаване на сумите на просрочени задължения от неустойки и просрочена годишна лихва като периодът на претенцията е от 29.09.2010 г. до 29.9.2016 г. Едновременно с това е установено между страните, че е налице за част от същия период просрочена лихва 9 188,28 евро от 22.10.2013 г. до 29.9.2016 г. От 16.5.2013 г. е налице Анекс 4, в който отново е посочено, че структурата на дълга включва просрочена годишна лихва със срок до 22.10.2013 г., което в заключението на вещото лице е посочено като 28 336,76 евро. С оглед постигнатите уговорки между страните може да се направи извод, че в т.нар. от тях преструктуриране на кредита са включени задължения за неустойка, произхождаща от нищожна клауза. С подписването на анексите страните са се съгласили относно неизпълнени според тях към момента на подписването валидно възникнали задължения. С оглед разпоредбата на чл. 366 от ЗЗД и разясненията относно нейното тълкуване във връзка с нищожност на отделни уговорки от договор за кредит, дадени в решение № 146 от 01.11.2017 г. по т.д. 2615/16 г., ВКС, II ТО, следва да се приеме, че сключените Анекси на база нищожна клауза за неустойка, както е посочено по-горе, независимо от изявлението на кредитополучателя, е нищожна. Изявлението на кредитополучателя, формиращо неговото съгласие по сключените Анекси, не може да санира нищожността на сключената клауза за неустойка. При наличие на установена нищожност на част от задълженията, включени в предмета на сключените анекси не може да се приеме, че съдържат изявление за признание на задължението на кредитополучателя, поради това, че липсва основание за възникване. Нищожността на клаузата в договора означава липса на валидно възникнало задължение и поради това кредитополучателят не може да го признае спрямо банката. Съответно при липса на задължение не може да се промени срокът за връщане на тази сума.
Видно е от погасителните планове, че върху преструктурираните задължения лихви не са начислени, т.е. отсъства начисляване на лихва върху лихва. Но е налице включване на неустойка, без да има основание за начисляването й, което обуславя извод, че при неизяснения факт каква част от поетите задължения с Анекс 1-4 включва начислена неустойка, на основание нищожната клауза на т.5.4. от договора, следва да се установи в каква част поетите задължения съответстват на договорените лихви и неустойката, произтичаща от т.5.3. от договора и да се изключат включените суми, на основание т.5.4 от договора.
Доколкото според твърденията и отразяването в анексите, така начислената допълнителна сума има и включени начислени, но непогасени възнаградителни лихви, то следва да се направи разграничение каква част са лихви и каква част са начислени неустойки и да се извърши преценка на основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД. Поради необходимостта от извършването на нови процесуални действия, ще следва да се отмени решението в тази част и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за произнасяне по спора и отговор на въведените възражения от ответницата М. С..
С оглед така формираните изводи следва да се извърши преценка на разноските по делото. В настоящата инстанция от касационния жалбоподател М. К. С. не е заплатила парични суми за разноски. Същата е освободена от държавна такса по касационната жалба. Представлявана е от адвокат, като е посочено в адвокатското пълномощно за упълномощаване на адвокат К. Т.. Изрично е посочено в договора за правна защита и съдействие, че представляваната не е заплатила дължимото адвокатско възнаграждение, тъй като й е оказана помощ като на лице с материални затруднения на основание чл. 38 а от ЗАдв. Размерът на уговореното между страните адвокатско възнаграждение при предоставена адвокатска защита при условията на чл. 38 от ЗАдв е без значение. На основание чл. 38 от ЗАдв. съдът следва да присъди адвокатско възнаграждение като бъде осъдена банката съразмерно съобразно отхвърлената част от исковете с правно основание чл. 92 от ЗЗД на основание т. 5.4. от договора, чиято цена 43 137,56 евро (с левова равностойност 84 369,73 лв) да заплати адвокатско възнаграждение на основание чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 3 061,09 лв.
По отношение на държавната такса, от която на основание чл. 83 от ГПК М. С. е освободена, на основание чл. 78, ал.6 от ГПК ответникът следва да заплати дължимата държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 1687,39 лв съобразно отхвърления иск.
В случая поради отмяна на решението по исковете за сумата от 43 137,56 евро и 8 123,12 евро, присъдените разноски съразмерно на тези искове в допуснатата до касационно обжалване част на присъдените разноски от 12 324,02 лв следва да се отмени за сумата съразмерно на тези два иска или за сумата от 4 313,40 лв. В частта, в която се отменя решението и делото се връща за ново разглеждане ще следва да се определят разноските на основание чл. 294 от ГПК при новото разглеждане на делото, включително държавната такса по касационната жалба в частта по иска за сумата 8 123,12 евро.
По изложените съображения Върховният касационен съд състав на Второ търговско отделение
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ решение № 297 от 21.12.2017 г. по в.т.д. 443/17 г. на Апелативен съд – [населено място] в частта, с която е потвърдено решение № 185 от 13.03.2017 г. по т.д. 1381/16 г. на Окръжен съд – [населено място], Търговско отделение, в частта, с която е осъдена М. К. С. относно присъждане на сумата от 43 137,56 евро, представляваща неустойка за периода 22.10.2013 г. до 29.09.2016 г., начислена върху просрочената сума за дължима договорна лихва в размер на 15 % месечно и 12 324,02 лв. разноски и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 92 от ЗЗД, на „Алианц Банк България“ АД, [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] срещу М. К. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 6, ап. 7 за заплащане сумата от 43 137,56 евро, представляваща неустойка за периода 22.10.2013 г. до 29.09.2016 г., начислена върху просрочената сума за дължима договорна лихва в размер на 15 % месечно, на основание т.5.4 от същия договор, поради установяване нищожност, на основание чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД на клаузите на т. 5.4 от договор за универсален ипотечен кредит № 32270 от 21.08.2008 г., сключен между страните.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 297 от 21.12.2017 г. по в.т.д. 443/17 г. на Апелативен съд – [населено място] в частта, с която е потвърдено решение № 185 от 13.03.2017 г. по т.д. 1381/16 г. на Окръжен съд – [населено място], Търговско отделение, в частта, с която е осъдена М. К. С. да заплати на „Алианц Банк България“ АД сумата от 91 306,63 евро – наказателна лихва за просрочена главница за периода 22.10.2013 г. до 29.09.2016 г., начислена върху просрочената сума за дължима главница в размер на 15 пункта годишно над уговорения размер на възнаградителната лихва.
ОТМЕНЯ решение № 297 от 21.12.2017 г. по в.т.д. 443/17 г. на Апелативен съд – [населено място] в частта, с която е потвърдено решение № 185 от 13.03.2017 г. по т.д. 1381/16 г., Окръжен съд – [населено място], Търговско отделение, с което е осъдена М. К. С. да заплати на „Алианц Банк България“ АД сумата от 8 123,12 евро просрочена лихва върху преструктуриран кредит за периода 29.09.2010 г. – 29.09.2016 г., включваща по Анекси № № 1, 2, 3 и 4 непогасени плащания за неустойка и годишна възнаградителна лихва, погасяването, на които е уговорено в самостоятелен погасителен план, на основание чл. 79, ал. 1 пр.1, чл. 92, ал.1 и чл. 86 от ЗЗД във връзка и чл. 86 ЗЗД във връзка с чл. 240, ал.1 ЗЗД вр. чл. 430 от ТЗ вр. със ЗКИ и за сумата 616,20 лв. разноски за първоинстанционното производство и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК юрисконсултско възнаграждение 140 лв. и ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане в тази част.
ОТМЕНЯ решението и в частта за присъдени разноски от 3697,20 лв за първоинстанционното производство и ВМЕСТО НЕГО ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Алианц Банк България“ АД за присъждане на разноски в този размер за първоинстанционното производство.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в частта за потвърждаване решението на ОС – Варна за присъдени разноски за първоинстанционното производство над отменения общ размер 4 313,40 лв до 12 324,02 лв.
ОСЪЖДА „Алианц Банк България“ АД, [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] да заплати на адвокат К. Т. сумата от на 3 061,09 лв. на основание чл. 38 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред касационната инстанция на М. К. С., оказана правна помощ на основание чл. 38, ал.1 т. 2 от ЗАдв.
ОСЪЖДА „Алианц Банк България“ АД, [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК] да заплати по сметка на Върховния касационен съд сумата от 1687,39 лв. дължимата държавна такса на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.
Решението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |