Р Е Ш Е Н И Е № 77 гр. София, 17.03. 2025г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА При секретаря като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №332 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка” АД, срещу решение №5578/02.11.2023г. по в.гр.д.№5803/2022г. на Софийски градски съд, ІV Б състав. С него е потвърдено решение №20017237/28.02.2022г. по гр.д. №11633/2019г. на Софийски районен съд, 167-ми състав, с което е отхвърлен предявеният от „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], срещу Ю. В. И., частичен иск с правно основание чл.403 от ГПК вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лв., при пълен заявен размер на иска от 577 300 лв., представляващи обезщетение за претърпени вреди и пропуснати ползи от лихви по кредити вследствие на допуснато в полза на ответника обезпечение с определение от 25.10.2011г. по гр.д. №13560/2011г. по описа на СГС чрез „спиране на изпълнение по изпълнително дело №20098440400003 по описа на ЧСИ С. Я. по отношение на притежавания от Ю. В. И. имот, представляващ вилна сграда - вила „Астра С“ от вилно селище „М.“, находящо се в [населено място], вилна зона „С. – север“, местност „Капанджийска““. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приложил разясненията по т.10 от ТР№2/2013 от 26.06.2015г. по тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС относно спирането и прекъсването на погасителната давност в изпълнителното производство към факти, осъществени преди приемането на тълкувателното решение. Касаторът излага доводи, че в случая приложение следва да намери ППВС №3/18.11.1980г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. Оспорва като неправилен извода на въззивния съд за липса на причинно – следствена връзка между наложената обезпечителна мярка и претърпените от „ПИБ“ АД вреди. Изтъква, че спирането на изпълнението с обезпечение е препятствало за много дълъг период от време възможността банката да получи поне частично връщане на предоставения по договора за кредит ресурс, за да го заеме на други кредитополучатели и да получи лихва. Ответникът по жалбата Ю. В. И., оспорва същата. Излага доводи за неоснователност на касационната жалба, като поддържа, че всички доводи на касатора за приложението на ППВС №3/18.11.1980г. са относими само за случаи на висящи изпълнителни производства, докато в настоящата хипотеза към момента на налагане на обезпечителната мярка не е имало висящо изпълнително производство за вземането на банката поради настъпила перемпция. С определение №2074/22.07.2024г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по правния въпрос: относно отговорността по чл.403 от ГПК в хипотеза на наложени обезпечителни мерки по искане на няколко лица. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.403 от ГПК, въззивният съд е установил, че с определение от 25.10.2011г. е било допуснато обезпечение на бъдещ иск на Ю. В. И. срещу „Първа инвестиционна банка” АД за признаване за установено, че не съществува вземането, обезпечено с договорната ипотека по нотариален акт №23, том III, рег. №5002, дело №346/2004г., съединен с искане за заличаване на вписаната ипотека по реда на чл.179 от ЗЗД, чрез налагане на обезпечителна мярка - „спиране на изпълнение по изпълнително дело №20098440400003 по описа на ЧСИ С. Я. по отношение на притежавания от Ю. В. И. имот, представляващ вилна сграда - вила „Астра С“ от вилно селище „М.“, находящо се в [населено място], вилна зона „С. – север“, местност „Капанджийска“, състояща се от сутерен и два етажа със застроена площ от 166 кв.м. и РЗП от 483,40 кв.м., заедно с поземления имот, в който е построена сградата с площ от 2160 кв.м., съставляващ имот пл. №559, нанесен в к.л.738 по неодобрения кадастрален план на [населено място], в.з. „С. - север“, подробно описан в нотариален акт №23, том III, рег. №5002, дело №346/2004г. на нотариус М. И.. На 02.11.2011г. е била издадена обезпечителна заповед, а с решение №291/18.11.2014г. по гр.дело №2193/2014г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.о., влязло в сила на 18.11.2014г., обезпечените искове са били отхвърлени. Въззивният съд е приел, че отговорността на ответника по чл. 403 от ГПК би могла да се ангажира само за периода от спиране на изпълнението от съдебния изпълнител на основание на допуснатото обезпечение, до влизане в сила на съдебното решение, с което обезпечените искове са отхвърлени, тоест за периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г . Изтъкнал е, че с влизане в сила на съдебното решение, отхвърлящо обезпечените искове, за взискателя се открива възможността да иска отмяна на обезпечението, съответно за периода след 18.11.2014г. касаторът не може да търси от молителя в производството по чл.390 от ГПК обезщетение за вреди от собственото си бездействие. След анализ на извършените от взискателя и съдебния изпълнител действия от момента на образуването на изпълнително дело /06.01.2009г./ съставът на СГС е счел за правилен извода на районния съд, че още преди да се допусне по искане на Ю. И. обезпечението по дело №13560/2011г. на СГС с определението от 25.10.2011г., изпълнителното дело е било прекратено на основание на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК – с изтичане на две години, считано от 28.05.2009г., тоест на 28.05.2011г. Преценил е за неоснователни доводите на въззивника, основани на приложимостта на ППВС №3/1980г. Изложил е съображения, че Постановление №3/1980г. е приложимо по отношения на действията, предприети по изпълнително дело №3/2009г. преди постановяване на ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, но разликите в тези тълкувателни решения касаят само и единствено погасителната давност за вземанията, за които е образувано изпълнителното дело. Въззивният съд е изтъкнал, че тези разлики не касаят перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, в който е предвидено, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява. Тази разпоредба на закона е в сила от 01.03.2008г. и намира приложение за изпълнителното дело №3/2009г. от момента на образуването му до неговото приключване. Съставът на СГС е изложил съображения, че в случая от 28.05.2009г. до 28.05.2011г. не е имало пречка да се извършват изпълнителни действия, такива не са извършвани, не са и поискани от взискателя, поради което по силата на закона изпълнителното дело е било прекратено на 28.05.2011г. При така възприетото становище съдът е заключил, че постановеното спиране на изпълнителното дело по отношение на Ю. И. и на ипотекирания от него имот с определението от 25.10.2011г. не е било единствената причина, вследствие на която този имот не е бил продаден в периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г. Наред с това е установил, че цялото изпълнително дело е било спряно с постановление на съдебния изпълнител от 04.11.2011г. въз основа на обезпечителна заповед от 26.10.2011г., издадена по дело №3577/2011г. на Софийски апелативен съд за обезпечение на бъдещи искове на С. К. срещу „Първа инвстиционна банка”АД, решението по така обезпечените искове е влязло в сила на 10.03.2017г. и на 16.06.2017г. е постановено определение по чл.402 от ГПК за отмяна на обезпечението. С оглед изложеното съдът обосновал извод, че за периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г., освен процесното обезпечение на исковете е имало и друга причина да не се извършват изпълнителни действия и това е спирането на изпълнителното дело с определение по дело №3577/2011г. на Софийски апелативен съд. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното: По поставения правен въпрос е налице задължителна практика на ВКС, формирана с решение №216 от 03.04.2024г. по т.д.№1536/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК. В него се приема, че отговорността по чл.403, ал.1 от ГПК за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл.45 от ЗЗД), поради което предвид липсата на изрична регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД, и съгласно чл.51, ал.1 от ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди /загуби и пропуснати ползи/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. По иска с правно основание чл.403, ал.1 от ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на ответника - наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда, възникнала от него. Подлежат на обезщетяване уврежданията, когато не е имало правно основание от предприемане на исковото производство, съответно от налагане на ограничения по чл.389 от ГПК. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като в този смисъл е налице установена съдебна практика: ППВС №4/23.12.1968г., решение №111/13.07.2010г. по т. д.№935/2009г. на ВКС, II т. о.; решение №499/30.06.2010г. по гр. д. №647/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др., в която се приема, че според правилото на чл.45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, които са в причинна връзка с вредоносното поведение, като съгласно чл.51, ал.1 от ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като изразът "всички вреди" обхваща както вредите, които са настъпили, и тези, които ще настъпят, ако ищецът докаже, че са в причинна връзка с увреждането, и че такива действително са настъпили, или непременно ще се осъществят. Дали по конкретното дело са доказани вреди и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение, се установява във всеки конкретен случай с оглед изискването на чл. 51, ал.1 от ЗЗД, че обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно чл.53 от ЗЗД, ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно. Касае се за искове за ангажиране отговорността на ответниците по причина, че в резултат на тяхно макар правомерно процесуално поведение - допустимо и уважено от страна на съда искане за спиране предприетото принудително изпълнение като обезпечение на предявен иск, поради неоснователността на иска /установена с влязло в сила решение/, взискателните търпят вреди. Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната по реда на чл.290 от ГПК съдебна практика. С оглед на отговора на правния въпрос по който касационното обжалване е допуснато, въззивното решение се явява неправилно. В противоречие с посочената практика на ВКС по приложение на материалния закон е приетото от въззивния съд, че ответникът не дължи обезщетение за вреди от спирането на принудителното изпълнение и поради факта, че за периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г., освен допуснатото обезпечение на предявения от Ю. В. И. иск е имало и друга причина да не се извършват изпълнителни действия изпълнително дело №20098440400003 по описа на ЧСИ С. Я. и това е спирането на изпълнителното дело с определение по дело №3577/2011г. на Софийски апелативен съд по молба на ипотекарния длъжник С. К.. Основателни са оплакванията в касационната жалба и за неправилност на изводите на въззивния съд,че постановеното спиране на изпълнителното дело по отношение на Ю. И. и на ипотекирания от него имот с определение от 25.10.2011г. не е било единствената причина, вследствие на която този имот да не е бил продаден в периода от 09.11.2011г. до 18.11.2014г., тъй като по силата на закона изпълнителното дело е било прекратено на 28.05.2011г. поради настъпила перемпция. Въззивният съд, в съответствие с разрешенията в ТР №2/2020г. от 28.03.2023г. на ОСГТК на ВКС, е изложил съображения, че Постановление №3/1980г. е приложимо по отношения на действията, предприети по изпълнително дело №20098440400003 преди постановяване на ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, но е изтъкнал, че разликите в тези тълкувателни решения касаят само и единствено погасителната давност за вземанията, за които е образувано изпълнителното дело. В съответствие със закона е направеният от въззивният съд извод, че тези разлики не касаят перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, в който е предвидено, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява. С оглед изложеното и предвид това, че в периода от 28.05.2009г. до 28.05.2011г. взискателят не е поискал предприемане на изпълнителни действия / срещу тази фактическа констатация на въззивния съд не са въведени оплаквания в касационната жалба/, то правилна се явява и преценката на съда за настъпване на перемпцията по изпълнително дело №20098440400003 на 28.05.2011г., с изтичане на двугодишния срок на бездействие на взискателя. Нeправилно обаче съставът на Софийски апелативен съд е преценил настъпилата перемция като невъзможност за извършване на действия по принудителното изпълнение, с правни последици, идентични на последиците от наложената по искане на ответника обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“. Съгласно задължителните указания, дадени с т.3 от ТР №2/2023 от 04.07.2024г. на ОСГТК на ВКС и подробните разяснения в мотивите към нея, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В същото е прието, че перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Изпълнено е условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл.6, ал.2 от ГПК. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правно административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. Правно и фактически, действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение – изразена воля в писмен вид поради препращането в чл.426, ал.3 от ГПК. Съдебният изпълнител дължи и указания по изправността на постъпилата по вече перемираното дело молба, така че тя да стане процесуално годна да постави началото на ново изпълнително дело. Съответните процесуални действия, израз на служебното начало в гражданския процес, са дължими, тъй като съдебният изпълнител е подчинен на изпълнителния лист, а взискателят продължава да има правото, което може да реализира само по този начин. С оглед даденото в ТР №2/2023 на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване, при направено искане за нов способ за принудително удовлетворяване на вземането правната последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново дело – било в кориците на прекратеното по силата на закона такова (перемираното), било в ново (отделно) дело. Всяко ново искане на взискателя до съдебния изпълнител след настъпване на перемпция поставя началото на ново процесуално правоотношение и съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. От друга страна спирането на изпълнителното производство в резултат на наложена обезпечителна мярка, води до недопустимост да бъдат извършвани следващи изпълнителни действия по осребряване и плащане на постъпили суми. Следователно в настоящия случай не настъпилата перемпция, а наложената по искане на ответника Ю. В. И. обезпечителна мярка „спиране на изпълнение по изпълнително дело №20098440400003 по описа на ЧСИ С. Я. по отношение на притежавания от Ю. В. И. имот, представляващ вилна сграда - вила „Астра С“ от вилно селище „М.“, находящо се в [населено място], вилна зона „С. – север“, местност „Капанджийска“, е в причнна връзка с невъзможността взискателят да удовлетвори изцяло или частично своето вземане от стойността на ипотекирания имот в периода от датата на налагане на обезпечението до 18.11.2014г., когато решението за отхвърляне на обезпечения иск е влязло в сила. При така установените по делото факти, са налице елементите от фактическия състав на специалната деликтна отговорност по чл.403, ал.1, пр.1 от ГПК, като за ищеца е възникнало правото да претендира обезщетение за вредите, които са му причинени като пряка последица от материално неоправданото обезпечение, наложено по искане на Ю. В. И.. Такова право е възникнало и по отношение на другия ипотекарен длъжник, по чието искане е наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнение по изпълнително дело №20098440400003 по описа на ЧСИ С. Я.“, но двамата ипотекарни длъжници отговарят за причинените на взискателя вреди при условията на солидарност, съответно ищецът може да насочи претенцията за пълния размер на вземането срещу всеки от длъжниците. За периода след 18.11.2014г. / датата на влизане в сила на съдебното решение, с което обезпеченият иск е отхвърлен/ следва да бъдат споделени изводите на въззивния съд, че с влизане в сила на съдебното решение за отхвърляне на обезпечения иск е отпаднала причината за допускане на обезпечението и не са съществували пречки за взискателя да предприеме действия, за да постигне продължаване на изпълнителното производство, съответно за периода след 18.11.2014г. той не може да търси от молителя в производството по чл.390 от ГПК обезщетение за вреди от собственото си бездействие. Неправилното приложение на нормите на чл.403 от ГПК и чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и чл.53 от ЗЗД, е причина въззивният съд да не обсъди събраните по делото доказателства за установяване на размера на претърпените от ищеца вреди за периода от от 09.11.2011г. до 18.11.2014г., както и изложените от страните доводи в тази връзка. Изложеното налага отмяна на атакуваното решение, на осн. чл. 293, ал.3 от ГПК и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане на спора при изпълнение на горните указания. При новото разглеждане на делото съдът следва да разпредели отговорността за разноски на страните, както и да се произнесе съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК по разноските за водене на делото пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение №5578/02.11.2023г. по в.гр.д. №5803/2022г. на Софийски градски съд, ІV Б състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.