Р Е Ш Е Н И Е № 136/2017 год. гр. София, 07.02.2018 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти декември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 345 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. С. Д., К. С. В., Д. С. Д. и Н. С. Д., всички от [населено място], чрез пълномощника им адв. Н. П., против въззивното решение № 505 от 31.10.2016 год. по гр. д. № 300/2016 год. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваните му части, с които са отхвърлени предявените от касаторите срещу С. И. Т., Л. С. Д., Е. С. Б. и К. С. Д. искове за собственост по наследство от С. С. Д. и решение на ПК-Д. от 27.11.2000 год. на 1/2 ид. ч. от имот с площ 3.2 дка, представляващ реална част от поземлен имот с идентификатор 23025.501.486 по КККР на [населено място], целият с площ 3 367 кв. м. в урбанизираната територия на [населено място], частично идентичен с нива с площ 3.2 дка в м. „Р. с.”, обособена като имот пл. № 1194, предмет на нотариалния им акт № 141/2000 год., която реална част е повдигната в син контур на скицата, представляваща неразделна част от първоинстанционното решение. Касаторите поддържат становище за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане то да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде уважен и за останалата 1/2 ид. ч. от имота, с присъждане на направените разноски. Ответниците по касационната жалба – С. И. Т. и Л. С. Д., чрез пълномощника им адв. Б. П., оспорват същата по съображенията в представената писмена защита. Претендират присъждане на направените разноски. Същото становище се поддържа и от Е. С. Б. в представения от назначения й особен представител писмен отговор, а К. С. Д. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 344 от 17.07.2017 год. на ВКС. В него е прието, че произнасянето на въззивния съд по спор за материално право към миналия момент на кооперирането на имота в стопанството /по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ/ при предявен установителен иск за собственост обуславя извод за допускане на касационното обжалване за осъществяване на проверка относно вероятната му недопустимост. Съображенията, изложени в определението за допускане на касационното обжалване, са свързани със служебното задължение на съда да следи за спазване на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, като проявлението на този принцип в настоящето производство се състои в констатацията за обусловеността на направения извод от произнасяне по непредявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Предявеният от касаторите иск по чл. 124, ал. 1 ГПК има за предмет описания в исковата молба имот, възстановен на наследодателя им С. С. Д. с решение № 559 Р-1 от 27.11.2000 год., представляващ нива с площ 3.2 дка в м. „Р. с.”, имот № 1194. За този имот същите се легитимират за собственици и с издадения им нотариален акт № 141 от 6.12.2000 год., като са поддържали, че ответниците също са се снабдили с нотариален акт № 138 от 29.11.2000 год. и записани като собственици в издадената скица на имота, посочен с идентификатор 23025.501.486 по КККР на [населено място] при липса на основания за възстановяване на собствеността върху този земеделски имот на техния наследодател И.. Поради това и легитимирайки се за собственици на имота са искали да се признае за установено по отношение на ответниците това им право с искане за отмяна на нотариалния акт на ответниците. Въззивният съд, при установената от заключението на техническата експертиза идентичност на имотите, възстановени с решения на поземлената комисия на наследодателите на двете страни – на С. С. Д. и на И. С. Д., негов брат, приел, че ищците не са установили при условията на пълно и главно доказване, наследодателят им да е бил изключителен собственик на имота към релевантния момент – образуване на стопанството на основание давностно владение, с оглед преценка на събраните доказателства и данните относно възрастта на наследодателя. При наличието на възстановяване на собствеността върху имота и в полза на наследодателя на ответниците, независимо от значението на влязлата в сила присъда, с която ответникът К. Д. е признат за виновен за престъпление по чл. 311, ал. 1 НК за съставянето в качеството му на и. д. кмет на официален документ за удостоверяване на неверни обстоятелства във връзка с възстановяване на имота в полза на наследодателя му И. Д., въззивният съд приел, че искът е основателен само до размер на 1/2 ид. ч. при възприетия извод, че към момента на кооперирането на имота негов собственик е бил бащата на наследодателите на страните, двамата братя С. и И. – С. А. Д. и размерът, до който е уважен иска всъщност е израз на придобитите по наследство от бившия собственик права. Произнасянето на съда всъщност касае разрешаване на спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, какъвто възниква в хипотезата, при която различни лица заявяват за възстановяване едни и същи земеделски имоти като тяхна собственост към момента на обобществяването им, както е прието в ТР № 1/97 год на ОСГК на ВКС и последвалата задължителна съдебна практика. Ответниците са оспорвали твърдението на ищците за възстановяването на собствеността в лицето на техния наследодател, легитимирайки се с решение на поземлената комисия за възстановяване на техния наследодател /Р 631 Р-2 от 14.10.99 год./, както и нотариален акт за собствеността /нот. акт № 138/2000 год./, а доводът им за наследствения характер на имота в лицето на общия наследодател С. А. Д. /техен дядо/ представлява част от защитната им теза по оспорване на предявения установителен иск за собственост към настоящия момент, но не въвежда като предмет такъв спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като не са релевирали доводи да е заявяван имота за възстановяване на този общ наследодател. Това евентуално възражение се изключва от първото поддържано от тях такова. Спорът в случая касае собствеността върху имот, заявен и възстановен с решение на ПК на всеки от двамата братя, синове на С. А. Д., поради което и всяка от страните трябва да доказва твърденията си за притежаваните права, т. е. ответниците могат да противопоставят само възражения, основаващи се на възстановяването на имота в лицето на техния наследодател, изключващо претендираните от ищците права – това са заявените права на техния наследодател към същия момент. Вместо да се произнесе по този спор, въззивният съд недопустимо се е произнесъл по евентуалното възражение за принадлежността на правото на собственост върху имота към момента на обобществяването му в лицето на общия наследодател, бащата на двамата братя, без такъв спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да е допустим в случая, а и без да са събирани доказателства в тази връзка. Произнасянето по него е обусловило направения от въззивния съд извод за собствеността на ищците в размер на 1/2 ид. ч. по наследство от общия наследодател /без данни, нито доказателства в тази насока/, но с оглед възприетото в правната теория и практика, че едно съдебно решение е недопустимо когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, в настоящия случай не е налице такава хипотеза – съдът се е произнесъл по предявения от ищците иск за собственост на процесния имот, т. е. решението му е процесуално допустимо. Същото обаче е неправилно с оглед обосноваване на извода с произнасянето по недопустимото възражение на ответниците, че имотът е принадлежал на общия наследодател, вместо по противопоставените от тях собствени права, изключващи тези на противната страна. /Относно допустимите възражения на ответник по иск, основан на земеделска реституция е налице задължителна съдебна практика в същия смисъл, напр. Р 161 по гр. д. № 6153/2013 год. І г. о., Р 15 по гр. д. № 340/10 год. І г.о., Р 365 от 15.10.2010 год. по гр. д. № 1493/2009 год. на ІІ г. о. на ВКС, ТР № 9/2012 год. ОСГК на ВКС/. Въззивният съд всъщност не е взел становище по спорния въпрос относно легимиращото действие на представените решения на поземлената комисия за възстановяване на собствеността върху един и същ имот, във връзка с поддържаните доводи на страните, което налага въззивното решение да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе по направените в настоящето производство разноски, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивното решение № 505 от 31.10.2016 год. по гр. д. № 300/2016 год. на Смолянския окръжен съд и ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: