Р Е Ш Е Н И Е № 201 Гр.София, 07.05.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми април, 2015 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора Петя Маринова Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 365/15 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 4924/21.11.14 г., постановена от ОС-Благоевград /БлОС/ по В.Н.О.Х.Д.191/14 г., е отменена оправдателна присъда №1662/26.02.14 г., постановена от РС-Благоевград /БлРС/ по Н.О.Х.Д.1518/12 г. и подсъдимият Т. Г. П. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.155,ал.3 вр.ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 1 година и глоба в размер на 5 000 лв. На основание чл.66,ал.1 НК е отложено изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за срок от три години. Недоволен от така постановения съдебен акт е останал подсъдимият, който в срок го атакува чрез своите защитници, релевирайки всички касационни основания. Постъпило е допълнение към жалбата, в което са развити подробно оплакванията. Иска се отмяна на присъдата на БлОС и оправдаване на дееца /което в допълнението към жалбата е трансформирано в отмяна на присъдата на БлОС и потвърждаване на присъдата на БлРС/. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият сам и чрез своите защитници, поддържа жалбата и допълнението към нея, заедно с отразените в тях доводи. Същите са доразработени и в представени писмени бележки. Финално се настоява за оправдаване на дееца. Представителят на ВКП намира, че съдебният акт следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата, допълнението към нея, писмените бележки и изложените в тях аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по оплакванията за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1 НПК, върховната съдебна инстанция по наказателни дела се счита задължена да обърне внимание на три обстоятелства. Първо, част от възраженията на защитниците на подсъдимия са свързани с извеждане на недостоверност на показанията на определени разпитани по производството свидетели и на посочен като неправилен анализ на доказателствените материали, направен от въззивния съд. Под формата на незаконосъобразно формулирана съдебна воля в голяма част от изложенията се развива оплакване за необоснованост. Даже буквално в писмените изявления на адвокат А. се заявява, че атакуваният съдебен акт е необоснован /стр.2, изр. последно/. Както е известно, необосноваността не е касационно основание, доколкото е относима към дейността на съдилища по фактите. ВКС е съд по правото, поне при първо и второ разглеждане на делото пред него-настоящото е първо такова. Затова той няма да се занимава с доводи, ценими като такива за необоснованост, при неизвеждане на заключение за процедурен порок при допускане, събиране,проверка и анализ на доказателствен материал. Второ, иска се оправдаване на дееца от касационния съд. Това се дължи на незаконосъобразната от процесуална гледна точка претенция ВКС да направи личен разбор, съгласявайки се с възраженията на защитата в доказателствен план, част от които биха довели и до извод за несъставомерност на вмененото престъпление. Казаното автоматично обвързва искането с преценка за необоснованост, защото само с оглед нея може да се приеме различна фактическа обстановка от тази на проверявания съд, която да обуслови несъставомерност на поведението на П.. Ако висшата съдебна инстанция намери за основателни доводите на защитата за допуснати процесуални нарушения, довели до невярно формиране на съдебната воля и в съответствие с това- до незаконосъобразно приложение на материалния закон, тя следва да отмени атакувания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане на основание чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.4 вр. чл.348,ал.3 вр. ал.1,т.2 НПК. Прилагането на разпоредбата на чл.354,ал.1,т.2, пр. посл. вр.чл.24, ал.1,т.1 НПК е възможно само при приета от контролирания съд фактология, която предполага, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление. Простият прочит на присъдата на БлОС води до категорично заключение за възприета престъпна фактическа обстановка. Трето, в допълнението към жалбата се настоява за отмяна на присъдата на БлОС и потвърждаване на съдебния акт на БлРС. Това е модификация на претенцията за оправдаване. Уважаване на такова искане е възможно само при наличие на предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК, т.е.,при трето редовно разглеждане на делото пред ВКС. Такива не са налице, защото, както вече бе казано, настоящото производство се разглежда за първи път пред този съд. По същество погледната, жалбата е неоснователна. На първо място се спори по направената констатация от БлОС, че правилата за формиране на волята на първоинстанционния съд не са спазени, като не ставало ясно в какво се изразява несъблюдаването. При констатирана в тази връзка липса на мотиви, окръжният съд се произнесъл по непретендирана необоснованост, което било достатъчно основание за отмяна на атакуваната присъда на основание чл.348,ал.3,т.1 и 2 вр.ал.1,т.2 НПК. Внимателният прочит на мотивите към съдебния акт на БлОС не обуславя наличие на възведения порок. Контролираният съдебен състав е мотивирал липса на обсъждане от страна на БлРС на показанията на полицейските служители, разпитани като свидетели по това производство- С. и Атанасчиков. Не е приел, че това води до процедурен извод за неприсъствие на мотиви. БлОС е преценил обаче, че съществото на показанията на тези свидетели, които са дообогатени в проведеното допълнително въззивно съдебно следствие, обмислени на фона на останалия събран доказателствен материал, водят до различен тип преценка от направената от първата инстанция. В този смисъл се приема изказът за нарушени правила при формулиране на волята на БлРС и несъгласие с неговото вътрешно убеждение. Макар и изказът да не е прецизен, волята на проверявания от ВКС съд е ясна. Той е втора първа инстанция,дължи произнасяне по прокурорски протест, атакуващ по същество оправдателна присъда, което трябва да бъде в съотношение с пълен въззивен преглед на събраната пред районния съд и пред него самия доказателствена маса. Затова БлОС не е подходил незаконосъобразно, оценявайки акта на БлРС на плоскостта на необоснованост и произнасяйки се по същество. На второ място, най-важното възражение пред ВКС е свързано с нарушение от страна на въззивния съд на нормата на чл.172 НПК във връзка със ЗСРС, по отношение на разпитания в настоящото производство служител под прикритие. Без да се обсъждат претенциите за некачествена законова база на разработване на този оперативен способ и без на настоящия етап на изложението да се разсъждава по отношение на обстоятелството дали агентът под прикритие не предпоставя провокация към извършване на престъпление, ще бъде разгледан доводът на защитата за необходимостта освен разпит на служителя под прикритие, по повод последния да съществува и друг вид носител по смисъла на ЗСРС, който да бъде материален. Според защитата БлОС недопустимо е разкъсал връзката между оперативен способ и техническо средство, както са заложени в ЗСРС. ВКС се солидаризира с изложеното от окръжния съд на стр.2 долу и стр.3 горе от мотивите към присъдата, но следва да разработи подробно поставения проблем. Съгласно чл.2,ал.1 ЗСРС специалните разузнавателни средства са техническите средства и оперативните способи за тяхното прилагане, които се използват за изготвяне на веществени доказателствени средства- кинозаписи, видеозаписи, звукозаписи, фотоснимки и белязани предмети. Съгласно ал.2 техническите средства са електронни и механични съоръжения, както и вещества, които служат за документиране на дейността на контролирани лица и обекти. Съгласно ал.3 оперативни способи са наблюдението, подслушването, проследяването, проникването, белязването и проверката на кореспонденцията и компютризираната информация, които се прилагат при използването на техническите средства по ал.2. Тези оперативни способи са дефинирани в чл.5-10 ЗСРС. С допълнение, публикувано в Д.в-к,бр.86/05 г., като оперативни способи са добавени контролираната доставка, доверителната сделка и разследването чрез служител под прикритие. Дефинирането на тези способи е изведено в чл.10а-10в ЗСРС и във връзка с тях са направени и допълнения в НПК. Действително, при изменението на специалния закон прибавянето на новите оперативни способи не е довело до прецизиране на нормата на чл.2,ал.1 ЗСРС. Затова пълноценна връзка между ал.2 и 3 на чл.2 ЗСРС е възможно да се дири само на плоскостта на първоначално визираните оперативни способи. Но пък тълкуването по отношение на нововъдените такива следва да се основава на същината на тези способи според ЗСРС, съобразена с приетата за тях нормативна уредба в НПК предвид оценката им като доказателствени източници. Контролираната доставка, доверителната сделка и разследването чрез служител под прикритие служат за установяване дейността на поставените под контрол обекти или лица чрез поведението на легитимираните в чл.10а-10в органи и лица. При първите два посочени способа престъпната деятелност се регистрира и чрез дейност по събиране на веществени доказателства-чл.172,ал.4, пр.1 НПК. При третия- процесния такъв на разследване чрез служител под прикритие- чрез разпита му като свидетел, съгласно пр.2,ал.4 на чл.172 от процесуалния закон. Това е редът, по който тези способи стават източник на доказателства в едно наказателно производство. Разбира се, няма пречка да има съчетание между оперативни способи, когато това е възможно с оглед осигуряване безопасност на операцията. По-нататък, специално що се касае до служителя под прикритие, съгласно чл.174,ал.6 НПК се изготвя разпореждане за него, което съдържа престъплението, за което се разрешава разследването и идентификационния номер на служителя, определен от съответния орган по ал.1-3 на този текст- председател или изрично упълномощен от него заместник-председател на окръжен, военен или специализирания наказателен съд. В съгласие с разпоредбата на чл.141 А,ал.1 НПК, разпитът на служителя под прикритие се извършва по реда на чл.139,ал.8 НПК. Това означава, че на досъдебното производство той се осъществява при условията и по реда на чл.223 НПК,т.е.,пред съдия. В съдебното пък- чрез видео или телефоннна конференция, като според чл.141 А, ал.1 НПК в първия случай се променя гласът, а във втория-образът на разпитвания свидетел. Направеният разбор навежда на извод, че правилата не изискват свидетелстването на служителя под прикритие да бъде задължително съпроводено с техническо средство-материален носител, в който е документирана дейността на контролираните лица и обекти. Съвсем отделна е преценката на решаващия съд за заявеното от служителя под прикритие. Неговото свидетелстване не предопределя обезателно възприемане на правдоподобност на изявленията му. Неслучайно на основание чл.124 НПК обвинението и присъдата не могат да се основават само на показанията на свидетели, дадени по реда на чл.141 А НПК-служител под прикритие. Разпоредбите на чл.24 и 25 ЗСРС, както се развиват от един от защитниците на подсъдимия, са неотносими към служителя под прикритие. Лансираната теза е механично поддържана, извън смисъла на обсъждания оперативен способ и неговата същност като способ на доказване в наказателния процес, въплътен в съответно доказателствено средство. Остава необяснимо защо в цитираните от защитата норми на специалното законодателство не е предвидено нищо конкретно за служителя под прикритие, а съгласно ал.4 на чл.25- само за вещите, получени при контролирана доставка или доверителна сделка. Това допълнително подкрепя защитената от ВКС позиция, на фона и на логичното твърдение за липса на възможност всякога да се документират на материален носител обстоятелства по престъпната дейност, за която агентът под прикритие ще свидетелства. Без съмнение обратен извод би довел до невъзможност да бъде опазен животът на последния, неговото здраве или тези на близките му, което обстоятелство се признава и с нормата на чл.123 А НПК. В този ред на мисли по настоящото производство се констатира следното: Постановлението за образуване на ДП е от 19.04.12 г. Преди това, на 14.03.12 г.е разрешено от надлежен орган извършване на разследване чрез служител под прикритие, комуто е даден идентификационен № 61. Освен това на 12.01.12 г.е приложен оперативен способ- подслушване на разговор между свидетелката Х. Л. и подсъдимия П. в неговия автомобил, по СРС със съответна съдебна санкция. Тези материали, наред и с други такива, които няма необходимост да бъдат изброявани дословно, са присъединени към годната за ценене доказателствена маса с постановление на прокурор на основание чл.177, ал.3,пр.2 НПК- доколкото са по искане на орган по чл.13,ал.1 ЗСРС и са свързани с процесната деятелност на касатора. Тъй като липсва възражение за процедурни нарушения в тази насока, а и ВКС не намира основания за извеждане на подобно заключение, имайки предвид и взетото отношение на първоинстанционния съд при отправено му възражение по въпроса, повече съображения за допустимост на тези доказателствени източници няма да се излагат. По-нататък, свидетелят-служител под прикритие е разпитан след образуване на ДП на 26.04.12 г.пред съдия от съответния първоинстатнционен съд. В хода на съдебното следствие пред БлРС пък е проведен разпит по предвидения в чл.141 А,ал.1 вр.чл.139, ал.8 НПК ред. Преди това при спазване повелите на чл.141 А, ал.2 НПК е удостоверена самоличността на агента чрез свидетелстване на лице от структурата, осигуряваща и прилагаща разследването чрез служител под прикритие. Оттук насетне показанията на свидетел с идентификационен номер № 61 трябва да бъдат разглеждани само с оглед същината на съобщеното в тях. На трето място, защитата полага сериозни усилия да оспори като недостоверни показанията на свидетелката Л., най-вече акцентирайки на това, че тя е осъден престъпник и документално е изведена от кръга на полицейските сътрудници, рекрутиран от и ползван за дейността на дееца, поради нелоялност. Нейното досие на сътрудник не е представено в хода на процеса и тя не е дала съгласие за това. Казаното само по себе си не може да бъде обмислено като флагрантно процесуално нарушение, допуснато от съдилищата по същество. То не е пряко относимо към предмета на доказване в този процес и не опорочава доказателствената съдебна преценка, защото тя не се опира единствено на заявеното от Л. в качеството й на свидетел. А фактът,че е осъждано лице, не е достатъчно основание да не се дава вяра на казаното от нея, особено при подкрепата му от други доказателствени източници. Все пак, предвид професионалната дейност на П. и спецификата на инкриминираното му престъпно поведение, не може да се очаква той да ползва за деятелността си лица с безупречна репутация, извън обгрижвания от него престъпен контингент ,чиито изявления вече биха били кредибилни. Показанията на Л. са съобразени с информацията, изведена от ВДС-то, изготвено вследствие на експлоатиране на СРС от 12.01.12 г., чрез което ярко се установяват отношението на дееца към свидетелката, личните и бизнес отношения между тях и изразеното от него желание тя да намери жена, която той да използва за проституиране в известна с такава дейност къща в гр.Г.Д., наречена Б. Б., както и в Гърция. Съобщеното от Л. е отнесено към показанията на свидетелите С. и Ат., а и към казаното от служителя под прикритие. Затова БлОС не е разкрил основания да приеме недобросъвестност и заинтересованост на С. и Атанасчиков, водили проверка по линия на Дирекция „Вътрешна сигурност”при МВР по отношение на подсъдимия. Те свидетелстват за конкретните си познания по повод обследваната престъпна дейност на П.. Заявява се недобросъвестност на тези свидетели, без да е ясно какви биха били техните лични мотиви да уличават касатора. Професионалната дейност на С. и Атанасчиков е била свързана с проверки на служители в МВР, но това не ги превръща задължително в заинтересовани лица при свидетелстване по реда на НПК, без значение дали констатират или не престъпно поведение, за което трябва да сигнализират на компетентните органи. Самият подсъдим не отрича срещата си със служителя под прикритие, макар и да не се съгласява със съдържанието на проведения разговор и подбудите за провеждането му. Това дава възможност на защитата да твърди, че той е осъществявал оперативна дейност. Както и че ако не бе признал, би било допустимо да се оспорва срещата му със служителя под прикритие. Това е казано в подкрепа на тезата за нуждата от материален носител- за проведено наблюдение или подслушване например. ВКС вече изписа съображения по въпроса и не намира за нужно да ги повтаря. Но все в тази връзка трябва да се споменат показанията на свидетелката С., която като служител на Дирекция „Вътрешна сигурност” твърди, че службата е реагирала с проверка на сигнали за престъпна дейност на П., а често нерегламентирани контакти се прикриват под формата на сътрудничество. Това се потвърждава от изявленията на Л.. Добавя се и обстоятелството, че към процесния момент касаторът като служител на МВР не е отговарял за направление „полови престъпления”. А що се касае до оплакването за игнориране на влязло в сила съдебно решение на ВАС за отмяна на дисциплинарно наказание на П., в което бил даден отговор на обвиненията на свидетелката Л. за продажба на акцизни стоки без бандерол, то същото не е задължително за БлОС. Той правилно е преценил предмета на доказване в рамките на чл.102 НПК и средствата и способите, предвидени в процесуалния закон. Следователно, при разборната доказателствена дейност въззивната инстанция не е допуснала пороци и ВКС не може да я намери нито за непълна, нито за превратно изведена. Тя е неудобна за защитата на П., защото не обслужва нейните интереси, но по-нататъшна задълбочаване в конкретика по третираните доказателствени материали би означавало намеса в суверенната преценка на решаващите съдилища, което ще води до произнасяне за необоснованост. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване този съд желае да отбележи позицията си по отношение на приетото от БлОС, че винаги е допустимо да се постанови осъдителна присъда при съчетанието между данни от СРС и свидетели с тайна самоличност, включително и служител под прикритие, въпреки отделните забрани по чл.124 и чл.177, ал.1 НПК. Липсва несъмнена аргументация защо това е така. Съществуването на цитираните забрани се корени в необходимостта да бъде адекватно реализирано правото на защита на обвиняемото, респективно подсъдимото лице, предвид възможността му да се конфронтира с уличаващите го източници. Ако такава възможност не се предоставя поради характера на доказателствените материали, недопустимостта да се постанови осъдителна присъда на основание тях ще бъде налице. Съвсем отделен е въпросът, че в настоящото производство подсъдимият е имал възможност лично и чрез защитата си да се противопостави на разпитвания свидетел с тайна самоличност при първоинстанционното разглеждане на делото и това би могло да бъде използвано като аргумент в подкрепа на проповядваната от контролирания съд теза. Съвсем отделен е и въпросът, както правилно е отбелязал БлОС, че понастоящем присъстват и явни свидетелски показания. Просто се обръща внимание, че отговорът за допустимото съчетание при наличие на отделни забрани, не е еднозначен, както е даден от втората инстанция. На четвърто място, предвид използването на служител под прикритие защитата твърди, че е налице „класически пример на полицейска провокация”. Провокацията към престъпление нарушава правото на справедлив процес при наличие на обвинение, съгласно практиката на ЕСдПЧ при приложение на чл.6 (1) ЕКЗПЧОС. Като аргумент в тази насока е посочено решение № 189/03.02.15 г., постановено от ВКС, 2 н.о.по К.Н.Д.515/14 г. В същото в обобщен вид е формулиран дължимият стандарт за преценка налице ли е или не провокация към извършване на престъпление, разработен в практиката на ЕСдПЧ. Този стандарт се споделя неотклонно от настоящия съдебен състав. Съгласно него и отразяването му в цитираното решение, за да се изследват причините, залегнали в основата на операцията и поведението на органите, които са я провели, в съответното производство трябва да се установи: 1/ Наличие на проверима по обективен начин информация за причините и целите на операцията- имало ли е разумни подозрения за участие на лицето в престъпна дейност или за намерение или нагласа към извършване на престъпления и в какво се е изразявало това. 2/ Наличие на ясна и предвидима процедура за независим съдебен контрол върху разрешаване и провеждане на операцията. 3/ Данни за времето и начина на провеждане на операцията, както и характера и степента на полицейското участие. Всичко това е важно, за да се отграничат незаконни практики, извършвани от лица като провокатори, от легитимните техники за разследване при използване на агенти под прикритие-държавни служители. Или както дословно е казано в обсъжданото решение, съдебните органи са длъжни да установят „дали престъплението е щяло да се извърши без намесата на съответните агенти или те са упражнили такова въздействие върху лицето до степен да го мотивират/склонят/провокират към извършването му”,когато „се приема, че границите на допустима намеса са надхвърлени и е налице отклонение от изискването за пасивно по същността си разследване.” В тези случаи е необходимо съдът при „обсъждане на доказателствената съвкупност да изключи всички доказателства, придобити в резултат на констатираната провокация към извършване на престъпление, проявена от съответните полицейски агенти или да предприеме сходно действие със същия ефект.” Казаното, пренесено на плоскостта на процесния казус, не води до извод за наличие на провокация към престъпление. Макар и да не е пространна в изложението си, за да отстоява позицията си, защитата явно се опира на ползването на служителя под прикритие-жена, която заявява, че е била убеждавана от подсъдимия да проституира в къща в гр.Г.Д., наречена Б. Б. и в Гърция, при което ще дели придобитите парични средства с П. в съотношение 60 на 40 в нейна полза. Наред с оспорване по същество твърденията на служителя под прикритие що се отнася до уговорката да му се дават парични средства, тъй като се настоява за осъществяване на оперативна задача от него, очевидно се счита, че само срещата му с жената-агент обосновава вменената престъпна дейност. Следователно става дума за провокация и подсъдимият не би извършил престъплението, ако служителят под прикритие не го бе подтикнал за това. ВКС се съгласява с аргументите, изложени от БлОС в атакувания съдебен акт, стр.3 долу и 4 горе. Взето е предвид съдържанието на изявленията на дееца при разговора му с Л., осъществен на 12.01.12 г., при законно експлоатирано СРС. Този контролиран разговор е проведен далеч преди запознаването със служителя под прикритие и установява желанието на подсъдимия да открие чрез свидетелката Л. лице от женски пол, което „си се ебе” и „ще я пуснем в Гърция, там ще я посрещнат, ще изкарва пари и ще ни дават и на нас”. Формирането на решението на дееца да извърши вмененото му престъпление, без да бъде мотивиран за това по ненадлежен начин от служител на държавата, се допълва от показанията на самия агент под прикритие-жена, чието участие в операцията е резултат от упражнен независим съдебен контрол. При безспорно установени данни за времето и начина на провеждане на операцията, както и характера и степента на полицейското участие, тя удостоверява, че не е предлагала на дееца /когато би могло евентуално да се обмисля провокация към извършване на престъпление/, а П. й е изложил идеята си как да проституира, той да се грижи за сигурността й и да делят изкараните от нея пари в съотношение 60 на 40. Ето защо правилно е прието,че престъплението е щяло да бъде извършено и без намесата на служителя под прикритие. Обсъденото по-горе решение на ВКС се явява неотносимо към процесния случай, имайки предвид и видимата по него конкретика. На пето място, твърди се, че деянието по чл.155,ал.3 вр.ал.1 НК, за извършването на което подсъдимият е признат за виновен и осъден, е несъставомерно. П. не бил склонил агента под прикритие, тъй като самото лице било предварително склонено. Това се извежда и от проведения с Л. разговор за търсене на жена, която поначало вече проституира. ВКС не споделя това възражение, което представлява оплакване за нарушение на материалното право- касационно основание по чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК. То не се повдига за първи път по това дело. БлОС е отговорил, че поведението на лицето за въвличането в проституиране е правно ирелевантно за наказателната отговорност на дееца, защото съгласието на жената да бъде ползвана като проститутка, което ще създаде предпоставките за осъществяване на бъдещата й дейност, източник на доходи, няма юридическо значение. Общо казано, при склоняването към проституция извършителят въздейства върху психиката на друго лице, което в случая е такова от женски пол, мотивирайки го да вземе участие в осъществяването на всякакъв вид полов контакт. Това престъпление е такова на формално извършване, както е посочил и БлОС и в тази връзка е довършено с проявата на самото убеждаване. Не е необходимо лицето да е взело решение да проституира. В конкретния случай наистина П. е бил с впечатление, че предложената му от Л. жена вече проституира. Той обаче е приканвал, мотивирал проституиращата според него жена да осъществява дейността си на конкретно място, при конкретни финансови условия и при конкретно предоставено от него покровителство. Това е достатъчно, за да бъде консумиран съставът на чл.155,ал.1 НК. Установено е несъмнено и че деянието е извършено с користна цел- пари, придобити от извършването от страна на служителя под прикритие на сексуални услуги. Въззивната инстанция е изложила подробни съображения в своя акт, с които този съд се съгласява. Ето защо правилно е приложен материалният закон с осъждане на дееца за извършено от него престъпление по чл.155,ал.3 вр.ал.1 НК. На последно място, в жалбата на П. е релевирано касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Но както в допълнението към нея, така и в писмените защити и устните прения пред ВКС, не се излагат каквито и да са доводи в тази посока и този съд въобще не се счита задължен да взима отношение по въпроса. Изглежда, че препращането към явната несправедливост на наложеното наказание се дължи на твърдението, че е осъден невинен човек. Но не такива са законовите разписания съгласно нормата на чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК. Единият от защитниците оспорва остро приети от съда „неразрешени доходи от сделки с метали”, както било изписано на 9 стр.,последна от мотивите, тъй като основа за тях били слухове. Това е отнесено към атакуване на съдебната теза за извършване на процесното деяние от П.. От една страна последна пълна страница от мотивите към присъдата е стр.10. Именно там, и то в частта по ценимите за индивидуализацията на наказанието обстоятелства, БлОС говори за съдействие на касатора за „допълнителни неразрешени доходи от сделкА с метали”. От друга- в частта по доказателствата и фактите БлОС е изтъкнал свои изводи от контролирания по надлежен ред разговор, воден между дееца и „леля С.”. С оглед него е извел обсъждания цитат, приемайки негативни данни за дееца. Затова не може да се говори за позоваване на слухове, даже и да се пренебрегнат не съвсем правилното цитиране от страна на защитата и основанието, поради което се говори за неразрешени доходи от сделка с метали. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда №4942/21.11.14 г., постановена от ОС-Благоевград по В.Н.О.Х.Д. 191/14 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/