2 Р Е Ш Е Н И Е № 94 гр. София, 28.03. 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести март през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 2623 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 38/20.02.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 38/2013 г. на Великотърновския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 998/18.10.2012 г. по гр. дело № 1671/2012 г. на Великотърновския районен съд, са уважени предявени от Ц. К. К. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1, и чл. 262 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца по заповед № 6/09.02.2012 г. на работодателя – дружеството-касатор, и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 6 270.18 лв., представляваща обезщетение за времето 06.03.2012 г. – 06.09.2012 г., през което той е останал без работа в резултат на уволнението, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.04.2012 г. до окончателното й плащане, както и сумата 4 746.74 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода месец май – месец декември 2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.04.2012 г. до окончателното й плащане; в тежест на касатора са възложени и разноски и държавна такса по делото. С определение № 902/11.07.2013 г. по делото, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в частта по исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и относно разноските и държавните такси по делото. Касационното обжалване е допуснато, както следва: на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по следните три процесуалноправни въпроса: 1) длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; 2) когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника; 3) следва ли въззивната инстанция да допусне събирането на нови доказателства, поискани с въззивната жалба относно обстоятелства, за които първоинстанционният съд не е указал на ответника, че не сочи доказателства; на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – по следния материалноправен въпрос: коя е датата, от която се прекратява трудовото правоотношение, в случаите на прекратяване с предизвестие от работодателя поради намалелия обем на работа; както и с оглед проверка процесуалната допустимост на въззивното решение в частта му, постановена по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи, както за частична недопустимост на обжалваното въззивно решение – в частта му по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, така и за неправилност на същото, поради противоречие с материалния закон, неспазване на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Изложеното в касационната жалба се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмена защита. Жалбоподателят претендира присъждане на направените по делото разноски пред всички съдебни инстанции, като представя и списък на разноските. Ответникът по касационната жалба – ищецът Ц. К. К., в писмения си отговор и в допълнително писмено становище излага съображения и доводи за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение, направени в производството пред настоящата инстанция. По поставените по делото правни въпроси, съдът намира следното: Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, първите два процесуалноправни въпроса (а именно: 1) длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; и 2) когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника) са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, и конкретно – в противоречие с: решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 344/21.09.2012 г. по гр. дело № 862/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 127/05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Най-обобщено, и конкретно по тези два процесуалноправни въпроса, разрешенията са дадени с първото и последното от изброените решения на ВКС. В решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС е прието следното: Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС – с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. С т. 19 от приетото по-късно, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл. 272 от ГПК, процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство - чл. 269 от ГПК, както и на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението; т.е. - и при действието на ГПК от 2007 г., наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. В решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е възприето аналогично разрешение, което е доразвито, а именно: Съгласно константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, правните изводи на съда (включително тези относно преюдициалните за спора въпроси), съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те следва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми (чл. 235, ал. 2 от ГПК). За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Съгласно разпоредбата на чл. 272 от ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите към въззивното решение, приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към тези мотиви на първоинстанционното решение, като същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Настоящият съдебен състав напълно споделя, така цитираната практика по тези два процесуалноправни въпроса, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, тъй като тя е в пълно съответствие и с разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В противоречие с тази задължителна практика на ВКС, в случая в мотивите към обжалваното въззивно решение се съдържа единствено преценка за правилността на фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд, като се сочи и общо препращане към тях. Единствените самостоятелно направени от въззивния съд фактически констатации и правни изводи са, че ищецът е работил по възникнало по трудов договор № 22/19.04.2011 г., валидно трудово правоотношение на длъжността „геодезист” при ответното дружество, както и че със заповед № 6/09.01.2012 г., връчена на ищеца на 05.03.2012 г., трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ – намаляване обема на работа. В определението по чл. 288 от ГПК е прието, че и третият процесуалноправен въпрос (а именно - следва ли въззивната инстанция да допусне събирането на нови доказателства, поискани с въззивната жалба относно обстоятелства, за които първоинстанционният съд не е указал на ответника, че не сочи доказателства) е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. С определение от 14.01.2013 г. и протоколно определение от 06.02.2013 г. въззивният съд е оставил без уважение доказателствените искания, направени с въззивната жалба на дружеството-касатор, без да обсъди в мотивите към тези определения и към обжалваното решение, развитите в същото съдебно заседание от 06.02.2013 г. оплаквания, че при разпределяне на доказателствената тежест първоинстанционният съд не е указал на жалбоподателя, че не сочи доказателства защо служителят М. не е участвал в извършения подбор. В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е възприето друго разрешение на този въпрос, а именно, – че във въззивното производство страната може да иска събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 от ГПК – такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 от ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства; в този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им – чл. 260, т. 6 от ГПК. Със задължителните за съдилищата указания, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, това разрешение обаче е доразвито и доразяснено, като е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а – само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания; както и че когато дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, въззивният съд следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Както вече беше посочено, поставеният по делото материалноправен въпрос (а именно: коя е датата, от която се прекратява трудовото правоотношение, в случаите на прекратяване с предизвестие от работодателя поради намалелия обем на работа) е разрешен самостоятелно от въззивния съд, който е приел, че трудовото правоотношение между страните е прекратено с връчена на ищеца на 05.03.2012 г., заповед № 6/09.01.2012 г. (която в действителност е заповед № 6/09.02.2012 г., както е посочена в диспозитива на въззивното решение). В тази връзка, обаче, въззивният съд не е обсъдил, посочената и от двете страни, представена с исковата молба и приета като писмено доказателство по делото, заповед № 6/09.01.2012 г., озаглавена „за предизвестие за прекратяване на трудов договор”, която е връчена срещу подпис на ищеца на 09.01.2012 г. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, по този начин въззивният съд е разрешил поставения материалноправен въпрос в противоречие с постановеното по реда на отменения ГПК от 1952 г., решение № 1370/11.09.2001 г. по гр. дело № 1740/2000 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че когато трудовият договор подлежи на прекратяване с предизвестие (какъвто е и разгледаният по това дело случай по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ), съгласно чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ моментът на прекратяването настъпва с изтичането на срока на предизвестието. Настоящият съдебен състав намира за правилно последното разрешение, а именно, - че във всички случаи, когато трудовият договор се прекратява с писмено предизвестие, независимо от конкретното основание за това по чл. 328 или чл. 326 от КТ и независимо как е наименован писменият акт, с който е отправено предизвестието, съгласно изричната разпоредба на чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ, конститутивното действие по прекратяването на трудовото правоотношение настъпва с изтичането на срока на предизвестието. В тези случаи, ако след изтичането на срока на предизвестието е издаден и връчен, и друг писмен акт (заповед) за прекратяване на трудовото правоотношение, той има само констативен характер и е без правно значение – няма конститутивно действие по отношение на вече прекратеното трудово правоотношение. В този смисъл е и трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК - решение № 53/16.03.2012 г. по гр. дело № 854/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 416/03.12.2013 г. по гр. дело № 1844/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 664/15.11.2010 г. по гр. дело № 192/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 664/30.11.2010 г. по гр. дело № 1896/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Относно валидността и процесуалната допустимост на обжалваното решение: При извършената служебна проверка, съдът намира въззивното решение за валидно постановено, но за частично недопустимо; респ. – намира за частично основателни оплакванията на касатора за процесуална недопустимост на част от същото. Неоснователни са доводите в касационната жалба за недопустимост изцяло на иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и за нередовност на исковата молба, по съображенията, че в тази й част тя била без ясно формулиран петитум относно началния и крайния момент на шестмесечния период на оставане без работа, за който се претендира обезщетението. В исковата молба са изложени ясни твърдения, че ищецът счита, че трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед № 6/09.02.2012 г., „считано от датата на издаване на заповедта”, т.е. – от 09.02.2012 г., както и че след неговото прекратяване той е останал без работа, като претенцията му за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е за пълния законоустановен шестмесечен период от време. С тези си твърдения в исковата молба, ищецът съвсем ясно е посочил процесния период на тази своя претенция за обезщетение, а именно: 09.02.2012 г. – 09.08.2012 г. Основателни са обаче евентуалните доводи и оплаквания на касатора, че като е присъдил с обжалваното решение обезщетението за оставане без работа за периода 06.03.2012 г. – 06.09.2012 г., въззивният съд се е произнесъл свръх петитум за времето 10.08.2012 г. – 06.09.2012 г., което стои извън процесния период на обезщетението, очертан с исковата молба. По горните съображения и на основание чл. 270, ал. 3, изреч. 1 от ГПК, в процесуално недопустимата му част, постановена за периода 10.08.2012 г. – 06.09.2012 г., за който съдът не е сезиран с иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, въззивното решение (което единствено е предмет на касационен контрол) следва да бъде обезсилено, като производството по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата, допусната до касационно обжалване негова част, въззивното решение е процесуално допустимо. Следва да се отбележи, че липсва произнасяне от съда по част от заявения с исковата молба процесен период по иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, а именно – за времето 09.02.2012 г. – 05.03.2012 г., но този порок на съдебното решение не би могъл да се отстрани в настоящото производство, образувано по касационната жалба на ответника, а – единствено по молба на ищеца по реда на чл. 250 от ГПК. Относно оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното въззивно решение: Предвид възприетите по-горе разрешения на първите два процесуалноправни въпроса, поставени по делото, основателни са оплакванията на касатора, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви към обжалваното решение и не е обсъдил наведените с въззивната жалба оплаквания и доводи на жалбоподателя. Както вече беше посочено, – в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС и в грубо нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, мотивите към обжалваното въззивно решение съдържат (с изключение на единствените самостоятелни констатации на въззивния съд относно актовете, по силата на които е възникнало и е прекратено трудовото правоотношение между страните) единствено преценка за правилността на фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд, като се сочи и общо препращане към тях, което е своеобразна компилация на мотиви, характерни за контролно-отменително, а не за въззивно производство, съчетани с неправилно приложение на чл. 272 от ГПК. Само поради тези негови пороци, представляващи съществени нарушения на съдопроизводствените правила, въззивното решение – в допуснатата до касационно обжалване и необезсилвана негова част, следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2, пр. 2 от ГПК. Предвид разрешението на третия поставен по делото процесуалноправен въпрос, дадено с цитираните по-горе задължителни за съдилищата указания по тълкуването и приложението на процесуалния закон в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва извод за неоснователност на оплакванията в касационната жалба за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 266, ал. 3 от ГПК при отказа му да събере доказателства, посочени с въззивната жалба на касатора. С последната е представено ново писмено доказателство, свързано със законосъобразността на подбора по чл. 329 от КТ (останалите посочени в жалбата доказателства са по повод иска по чл. 262 от КТ и стоят извън предмета на настоящата касационна проверка), но това доказателствено искане е обосновано във въззивната жалба единствено с допуснати от първоинстанциония съд нарушения на материалния закон, а не и с процесуални нарушения, респ. – с такива по доклада по делото, разпределянето с него на тежестта за доказване и липсата на указания в него за кои обстоятелства не са посочени доказателства от жалбоподателя. Както вече беше посочено, оплаквания и съображения за това са развити от страна на касатора едва в откритото съдебно заседание на въззивния съд от 06.02.2013 г. – след изтичането на преклузивния срок за въззивно обжалване по чл. 259 от ГПК, поради което правилно не са взети предвид от въззивния съд при постановения от него отказа за събиране на доказателства във въззивното производство. В случая не става дума и за неправилно дадена от първоинстанционния съд правна квалификация на спорно по делото субективно право, вследствие на която да се е стигнало до неправилни указания относно подлежащите на доказване факти, респ. – не става дума за обезпечаване правилното приложение на императивна материалноправна норма. С оглед това, отказът на въззивния съд да събере писменото доказателство, посочено с въззивната жалба на касатора във връзка със законосъобразността на подбора, не е в нарушение на съдопроизводствените правила и е в съответствие със задължителните указания, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Това от своя страна, при отмяната на обжалваното въззивно решение (съгласно приетото по-горе), не налага връщане на делото за ново разглеждане от окръжния съд – в хипотезата на чл. 293, ал. 3 от ГПК. Както вече беше посочено, макар поставеният по делото материалноправен въпрос, свързан с момента на прекратяването на трудовото правоотношение между страните, да е разрешен самостоятелно от въззивния съд, то това негово разрешение е неправилно – в нарушение на материалноправната норма на чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ. Трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ – поради намаляване обема на работа, не – както неправилно е приел окръжният съд – с връчването на 05.03.2012 г. на заповед № 6/09.02.2012 г., имаща в случая само констативен характер (не и конститутивно действие), а – на 09.02.2012 г. – с изтичането на 30-дневния срок на предизвестието, дадено с предходната заповед № 6/09.01.2012 г., озаглавена „за предизвестие за прекратяване на трудов договор”, която е връчена срещу подпис на ищеца на 09.01.2012 г. Предвид констатираните съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, на основание чл. 293, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК въззивното решение следва да се отмени като неправилно – в допуснатата до касационно обжалване и необезсилвана негова част, и тъй като (както вече беше посочено) не се налага връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане, трудовоправният спор между страните по исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ следва да се реши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. Неоснователен е доводът на ищеца за незаконосъобразност на уволнението му, поради това, че заповед № 6/09.01.2012 г., озаглавена „за предизвестие за прекратяване на трудов договор”, и заповед № 6/09.02.2012 г. не са подписани от управляващия и представляващ ответното дружество-касатор, негов изпълнителен директор Д. С. По делото е установено, че и двете заповеди са подписани от Д. Че, който с т. 6 от пълномощно с нотариална заверка на подписа на изпълнителния директор Д. С., заведена с рег. № 13421 от 14.09.2011 г. на нотариус Т. В., е упълномощен да наема на работа и да освобождава служители на ответното дружество. От това следва, че подписалият писменото предизвестие - заповед № 6/09.01.2012 г., озаглавена „за предизвестие за прекратяване на трудов договор”, пълномощник на изпълнителния директор е разполагал с представителна власт, респ. – с делегирана работодателска правоспособност и правомощия да прекрати от името на ответното дружество трудовото правоотношение с ищеца (в този смисъл са и задължителните за съдилищата указания, дадени с ТР № 6/2012 г. от 11.01.2013 г. на ОСГК на ВКС). Неоснователно е и възражението на ищеца, че нотариалната заверка не се отнасяла за това пълномощно. Видно от ясния текст на заверката, с нея са удостоверени именно подписите, както на упълномощителя – изпълнителния директор Д. Су Сул – автор на пълномощното, така и на преводача В. Д. М., извършила превода на пълномощното, което е съставено на български и английски език. Неоснователен е и доводът в исковата молба за незаконосъобразност на уволнението на ищеца, поради това, че заповед № 6/09.02.2012 г. (имаща в случая само констативен характер) е връчена на ищеца почти един месец (на 05.03.2012 г.) след датата, посочена в нея като дата на прекратяването на трудовото правоотношение - на 09.02.2012 г. Както вече се установи, именно последната дата е датата на уволнението на ищеца, съгласно разпоредбата на [жилищен адрес] ал. 2, т. 1 от КТ. Неоснователни са и доводите на ищеца, че не е било налице основанието за уволнението му – намаляване обема на работа. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, и най-вече – от заключенията на съдебно-техническата и съдебно-икономическата експертизи по делото, е установено, че преди уволнението на ищеца, обемът на работа в дружеството е намалял значително, както като цяло, така и – най-вече – по извършването на строителство на обекти, с подготовката на което е била свързана най-вече дейността на тримата геодезисти, работели в дружеството, какъвто е бил и ищецът. По-конкретно е установено, че през 2011 г. ответното дружество е осъществявало дейност по два, сключени на 19.04.2011 г., договора за разработване, проектиране, инженерингова дейност, доставка, изграждане, изпитване и пускане в експлоатация на фотоволтанични електроцентрали – „Соларен проект С.” и „Соларен проект З.”. Техническото изграждане на обектите е приключило с издаването на акт обр. 15, както следва: за обект „С.” – на 25.05.2011 г. и за обект „З.” – на 28.12.2011 г.; като за обектите са издадени разрешения за ползване – обр. 16, както следва: за обект „С.” – на 17.10.2011 г., за реконструкция на същия обект – на 08.03.2012 г., и за обект „З.” – на 27.02.2012 г. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза, основната работа на геодезистите в дружеството се е състояла в изграждането на обектите и контролиране на работата на подизпълнителите, като по-конкретно те са извършвали измервания на терена и са определяли как той да бъде коригиран до постигане на зададените в проекта параметри – площ, размери, денивилация, изкопи, насипи, подпорни стени, отводняване и други, като по време на подготовката на терена са извършвани и корекции, т.е. – най-вече в подготовка на строителните дейности, като обемът на работа на геодезиста зависи от параметрите и сложността на терена. Съгласно същото заключение, обемът на работа е намалял значително още с приключването на строителството (за обект „С.” – на 25.05.2011 г. и за обект „З.” – на 28.12.2011 г.), а още повече – след издаването на разрешенията за ползване на двата обекта (за обект „С.” – на 17.10.2011 г., за реконструкция на същия обект – на 08.03.2012 г., и за обект „З.” – на 27.02.2012 г.), като след това осъществяваната дейност е свързана само с експлоатацията и ремонта на съоръженията, поради което на обект „С.” са останали да работят двама електроинженери и двама охранители, а на обект „З.” - двама електроинженери, един охранител и един геодезист. Със заключението на съдебно-икономическата експертиза е установено и постепенно намаляване на приходите на дружеството през периода 2011-2012 г., свързано с приключването на тези два обекта. Със същото заключение е установено и че през 2011 г. други проекти и договори не са изпълнявани от дружеството, като едва на 15.04.2012 г. е сключен договор за доставка на оборудване за обект в [населено място], който е ирелевантен за спора, тъй като е сключен повече от два месеца след уволнението на ищеца и е без връзка с основанието за това уволнение. Вещите лица не са установили други обекти, на които да е извършвана дейност от ответното дружество преди уволнението на ищеца. Свидетелите Н. и Д. сочат обекти и в [населено място] камък и в [населено място], но без да се установява от показанията им кога е започнала дейността на тези обекти, като съгласно показанията на последния свидетел, на тези два обекта и този в [населено място] се осъществява само дейност по инвеститорски контрол. Неоснователни са и доводите на ищеца, че не е извършен, респ. – за незаконосъобразно извършен подбор по чл. 329 от КТ при уволнението му. Основателни са своевременно направените от него възражения и оспорвания, че писмените доказателства – сравнителни таблици за подбор, първоначално представени от ответника неподписани, а впоследствие – подписани, но без достоверна дата преди уволнението на ищеца, не удостоверяват законосъобразно извършен подбор измежду всичките трима геодезисти, работели в ответното дружество. Законосъобразността на подбора по критериите по чл. 329 от КТ, обаче е установена от ангажираните от ответника, гласни доказателства в тази връзка – показанията на свидетеля Д., който е на длъжност „ръководител проекти” в ответното дружество. От показанията на този свидетел е установено, че от тримата геодезисти, единият е с висше образование, а останалите двама, включително ищецът (който единствен е уволнен от тримата) – са със средно техническо образование; правено е обсъждане на възможностите им и на тяхната квалификация, като специално решението за уволнението на ищеца е поради това, че той е с най-малка квалификация и най-малък стаж от тримата, което е било определящо при освобождаването му; общата оценка е била, че той се е представял най-слабо. Освен това, ищецът основно е подпомагал специалиста с висше образование и неговите функции са били като помощник, а не на водещ специалист. Свидетелят сочи и че и той е давал мнение за уволнението на ищеца. От изложеното следва, че всички наведени с исковата молба, доводи на ищеца за незаконосъобразност на уволнението му са неоснователни. От това следва и че предявеният по делото иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – за отмяна, като незаконосъобразно, на уволнението на ищеца, е неоснователен и следва да се отхвърли. Изцяло обусловеният от него иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за обезщетение в размер 6 270.18 лв. за периода 06.03.2012 г. – 09.08.2012 г. (предвид допуснатото в първоинстанционното производство увеличение на размера му и в рамките на процесуално допустимото произнасяне на първата и въззивната инстанции относно процесния период на този иск) също се явява неоснователен и следва да се отхвърли. Относно разноските и държавните такси по делото: И двете страни своевременно са претендирали присъждане на направените разноски пред всяка от трите съдебни инстанции по делото. Предвид крайния изход на спора по трите предявени по делото иска – уважаването на осъдителния паричен иск по чл. 262 от КТ и отхвърлянето на конститутивния неоценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и на изцяло обусловения от него осъдителен паричен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, се дължат и следва да се присъдят 1/3 от направените от него разноски по делото, а на – ответника, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК – 2/3 от направените от него разноски по делото. От друга страна, основателно е своевременно направеното от ищеца искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване поради прекомерност на разноските в размер 1 800 лв., направени от ответника за заплащане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство по делото, които – предвид фактическата и правна сложност на делото следва да се намалят на 1 180 лв. – двукратният размер на минималното адвокатско възнаграждение, определено по чл. 7, ал. 1, т. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М.. С оглед изложеното, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в размер на сумата 583.33 лв. (при общо направени от ищеца разноски в размер 1 750 лв. пред трите съдебни инстанции), а ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски в размер на сумата 3 116.93 лв. (при общо направени от ответника разноски в размер 5 295.40 лв. пред трите съдебни инстанции, а редуцирани, предвид намаляването на разноските за адвокатско възнаграждение във въззивното производство – в общ размер 4 675.40 лв.). На основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати по сметка на Великотърновския районен съд, останалата незаплатена поради освобождаването на ищеца, държавна такса по уважения иск по чл. 262 от КТ, а именно – сумата 189.87 лв. Мотивиран от всичко гореизложено, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 38/20.02.2013 г. по въззивно гр. дело № 38/2013 г. на Великотърновския окръжен съд – в частта, постановена за периода 10.08.2012 г. – 06.09.2012 г. по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част; ОТМЕНЯ решение № 38/20.02.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 38/2013 г. на Великотърновския окръжен съд, – в останалата допусната до касационно обжалване част, с която са уважени исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, последният – в необезсилената и непракратена част, както и относно разноските и държаните такси по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от Ц. К. К. срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна на уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ със „заповед за предизвестие за прекратяване на трудов договор” № 6/09.01.2012 г. – с изтичането на срока на предизвестието на 09.02.2012 г., и констатирано със заповед № 6/09.02.2012 г., издадени от пълномощник на изпълнителния директор на дружеството-ответник, и за осъждане на последното да заплати на ищеца обезщетение в размер 6 270.18 лв. за оставането му без работа през периода 06.03.2012 г. – 09.08.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.04.2012 г. до окончателното й плащане; ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Ц. К. К. сумата 583.33 лв. (петстотин осемдесет и три лева и тридесет и три стотинки) – разноски по делото; ОСЪЖДА Ц. К. К. да заплати на [фирма] сумата 3 116.93 лв. (три хиляди сто и шестнадесет лева и деветдесет и три стотинки) – разноски по делото; ОСЪЖДА [фирма] да заплати по сметка на Великотърновския районен съд сумата 189.87 лв. (сто осемдесет и девет лева и осемдесет и седем стотинки) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.