Р Е Ш Е Н И Е № 141 Гр.София, 22 март 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети март, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:Ю. КРЪСТЕВ ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ПЕНКА МАРИНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 438/13 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С присъда №172/07.06.12 г.,постановена от РС-Русе /РРС/ по Н.О.Х.Д. 2236/11 г., В. М. Д. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.131,ал.1,т.12,пр.1 вр.чл.128,ал.2 вр.ал.1 НК и вр. чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от десет години, търпимо в затворническо общежитие от закрит тип. Подсъдимият е осъден да заплати на конституирания граждански ищец сумата от 35 000 лв. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от деня на причиняване на деликта-15.03.11 г. Цитираната присъда е потвърдена с решение № 179, постановено от ОС-Русе /РОС/ на 13.11.12 г. по В.Н.О.Х.Д. 566/12 г. В предвидения от процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на съдебния акт в сила-13.11.12 г., на 20.02.13 г., е постъпило искане за възобновяване на наказателното производство, с релевирани оплаквания по чл.348, ал.1,т.1-3 НПК. Иска се или присъдата на РС да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане на прокурора за отстраняване на допуснати процесуални нарушения на досъдебното производство, или да бъде изменено наложеното на осъдения наказание, или деянието да бъде преквалифицирано в такова по чл.132,ал.1,т.1 НК или по чл.128,ал.1 НК с намаление на наложеното наказание към минималния размер, предвиден в санкционната част на съответните материалноправни наказателни разпоредби; и да се намали размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди в съобразие с критерия на чл.52 ЗЗД. В съдебно заседание пред ВКС осъденият и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват и не заявяват поддържат ли искането. Представителят на ВКП намира същото за неоснователно. Частният обвинител и граждански ищец и неговите повереници, редовно призовани, не се явяват и не изразяват мнение по сезиращия настоящата инстанция процесуален документ. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и отразените в него аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си в настоящото производство, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по претенциите по същество, обсъдими в процесната процедура, ВКС се счита задължен да се произнесе по две въпроса. Първо, при възобновяване на наказателно производство процесуалният закон препраща към основанията, визирани за касационното производство и на практика, към правомощията на касационния съд. Видно от разпоредбата на чл.354,ал.3 НПК, върховната съдебна инстанция по наказателни дела не е легитимирана да връща делото за ново разглеждане на прокурора, след измененията на НПК, публикувани в Д.в-к, бр.32/10 г., а само на първа и втора съдебни инстанции. Съвсем отделен е въпросът дали при ярко неотговаряне на обвинителния инструмент на правилата за изготвяне на такъв, не следва делото да бъде върнато на досъдебното производство,но в съответствие с процесуалните правила-опосредено от съд по фактите. В този смисъл не е нужна допълнителна аргументация към отправеното искане за възобновяване на наказателното производство и връщане на делото на ДП за отстраняване на съществени процесуални нарушения. Второ, при възобновяването, както вече бе казано, се прилагат правилата за касационното производство. Принципно погледнато, ВКС е съд по правото, а не по фактите /с изключение на трето редовно разглеждане на дело пред него/, поради което необосноваността и непълнотата на доказателствата не са касационни основания и не могат да бъдат разглеждани. Простият прочит на искането за възобновяване-стр.2 и 3 от същото- води до извод, че се спори по приетата фактическа обстановка, изложена от страна на съдилищата по същество /с известни различия помежду им/, като е отразена дължимата според защитата такава. Това е видно дори и от озаглавяването на съответната част от изложението. ВКС няма да се произнася по тези въпроси, а ще изгради мотивацията си единствено на относими към касационните основания по чл.348,ал.1,т.1-3 НПК съображения. ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ПО чл.348,ал.1,т.2 НПК. За обмисляне на фактологията по престъпната дейност и РРС, и РОС са събрали възможните доказателствени материали, включително с провеждане на допълнително въззивно съдебно следствие от втората инстанция, както за отстраняване на процесуален порок, допуснат от първата такава, така и предвид всеобщо изясняване на фактическата обстановка. Въз основа на това, при процесуално допустим и законосъобразен разбор се е стигнало до правилно решаване на делото по фактите и правото. Основните доказателствени гласни източници в крайна сметка са показанията на свидетелите Д., Ц., М. З., М. И. и двамата таксиметрови шофьори, гледали отстрани финала на случилото се. Обстоятелството, че анализът на съда не се схожда с идеята на защитата и с обясненията на самия подсъдим, не може да бъде основа за възобновяване на производството, ако липсват аргументи, които да навеждат на негова незаконосъобразност. В контекста на казаното, на първо място трябва да се отбележи,че осъденият е имал брутално поведение, породено и от опиянението му, вследствие употреба на спиртни напитки. По правилно приетата от съдилищата по същество фактология на престъпната дейност не се стига до извод за агресивност на пострадалия. Напротив, той е бил човекът, който се е опитвал да “озапти” дееца в опитите му да се разправя необосновано с изпитващия естествен човешки страх от него свидетел М. З.. Неслучайно последният е избягал при финалната сцена, губейки обувката си, оставяйки осъдения да пребие потърпевшия и връщайки се уплашен на мястото на произшествието, запретнал нож около кръста си. Вярно е, че при неволно падане на пострадалия, повличайки и Д.,той се оказал над него и е имал нож /както твърди И./. След тази случка потърпевшият станал, напсувал дееца и се отдалечил. Предвид цялостното му поведение, в никакъв случай тези епизоди не следва да бъдат възприети като закана за убийство, провокирали единствения мотив за ударите, вследствие на които е причинена процесната телесна повреда. Ножът не е ползван, предаден е в заведението преди случката от самия касатор. По показания на свидетелката Д. поведението на Т. Т. не е било немиролюбиво. Тъкмо напротив, заядливостта е била основна характеристика на държането на Д.. Второ, факт е,че по производството е привлечено към наказателна отговорност само едно лице и липсва повдигане на обвинение за съучастие на М. И.. Съдът не е оправомощен да се намесва в суверенната дейност на държавното обвинение и се произнася само в рамките на представеното пред него. В светлината на повдигнатия от защитата довод за нарушаване правото на защита на осъдения с оглед непривличане на И. към наказателна отговорност, може да се отговори, че от една страна доказателствената преценка е колеблива по въпроса за участие на това лице /предвид мотивировката на втората инстанция,без значение дали ВКС се съгласява с нея/. От друга- липсва процесуален ресурс за съда, който да отстрани такъв порок, дори и да се приеме за вярно възражението. Трето, третират се въпроси за неизземване на пръстови отпечатъци от оръдието на нападението и непроизнасяне на РРП за закана за убийство от страна на потърпевшия. На фона на приетото за липса на закана за убийство и на неотносимост на ножа на Т., донесен според РРС от него по някое време в заведението, към нанесения му побой, е безсмислена каквато и да е по-нататъшна аргументация в тази връзка. Казаното се отнася и досежно обстоятелството, че хладното оръжие е върнато на притежателя му в хода на производството. Вярно е, че не са изследвани по медицински път Д. и И. за получени от тях в деня на събитието увреждания, но това от една страна би могло да води до заключение за липса на сериозни такива, а от друга- тепърва не може да бъде преодоляно. Соченото дотук не накърнява правото на осъдения на участие в процеса, тъй като останалата събрана доказателствена съвкупност обосновава негова съпричастност към вменената му престъпна дейност. Четвърто, защитата спори за разпита на полицаи, допуснати като свидетели, основавайки твърдението си на противоречие на разпоредбата на чл.118,ал.2 НПК. Възражението е отправено общо, без конкретика, с извод за нарушение на разпоредбата на чл.105,ал.2 НПК. ВКС предполага, че става дума за разпитаните от първостепенния съд в съдебно заседание на 15.12.11 г. свидетели П., В. и П.. Въпреки внимателния прочит на документите от досъдебното производство, върховната съдебна инстанция по наказателни дела не констатира участие на тези лица в процесуално качество на извършващи действия по разследване. На л.120 и 121 от ДП са приложени два протокола за доброволно предаване, от които е видно,че на свидетеля П., в присъствие на свидетеля В., Т. С. Т. /свидетел, не пострадалият/ и М. З. са предали два броя ножове. Те са приети от посочените лица в битността им на служители на смяна от съответното РПУ, обгрижили сигнала за произшествие. Липсва намеса в личната сфера на участващите в събитието, за да е нужно провеждане на процесуално-следствени действия обиск, претърсване и изземване. Затова не може да се говори, че разпитът на свидетелите- полицаи, е извършен в противоречие с нормата на чл.118 НПК. Само в допълнение е нужно да бъде споменато, че споделеното с тези лица от страна на осъдения съвсем не е единствената доказателствена информация, ценима в посока на негово осъждане. ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ПО чл.348,ал.1,т.1 НПК. Първата претенция представлява оплакване по квалификацията за наличие на хулигански подбуди при осъществяване на деянието, което от своя страна обосновава обвинението по чл.131,ал.1,т.12,пр.1 НК, а не само такова по чл.128 НК /при изменено по надлежен ред обвинение от чл.131,ал.1 вр. чл.129 НК в чл.131,ал.1 вр.чл.128 НК/. Няма спор, че най-тежкото, причинено на потърпевшия увреждане, е тежка телесна повреда. По фактологията на престъпната дейност правилно е прието, че осъщественото е в пряка причинна връзка с поведениетж на Д.. Въобще обаче не е безспорно доказано, както се твърди в искането, че мотивите, довели до нанесените удари от последния върху Т. Т., са строго лични и са непосредствена последица от действията на потърпевшия. В тази насока и РРС, и РОС са изготвили съображения, с които настоящата инстанция се солидаризира. Обект на лична неприязън от страна на искателя е бил М. З., далеч не Т., като при това липсват данни за предизвикване на същата. Дори и показанията на свидетеля З. да бъдат преценени като не особено надеждни поради тежкото му алкохолно опиянение, тези на свидетелката Д. са категорични- осъденият и И. са се върнали след раздялата с Т. и З. и тръгването на двете двойки мъже в различна посока и директно е започнал побоят над пострадалия. Същият е бил възприеман известно време от стоящите недалеч таксиметрови шофьори, след намесата на единия от които боят е преустановен. Т.е., установено е и публичното място. Преди това пък, отново по показанията на Д. се установява,че частният обвинител не е нападал Д., поведението му не може да се оцени като закана за убийство, още по-малко като опит за убийство, както твърди защитата. Ето защо законосъобразно е прието наличие на квалифициращия признак “по хулигански подбуди”. Общото държане на Д. преди и по време на побоя се характеризира с непристойни действия,грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като причиняването на тежката телесна повреда е тяхна кулминация. В този смисъл не се възприема липса на обсъждания квалифициращ признак, за да се стъпи на преквалифициране на престъплението в такова по чл.128 НК. По-нататък, инстанциите по същество са правили преценка на разпоредбата на чл.132,ал.1,т.1 НК и основателно са достигнали до извод,че тя не е налице. Прочитът на доказателствения материал говори за липса както на медицинските, така и на правните параметри на силно раздразненото състояние. ПО ПРЕТЕНЦИЯТА ПО чл.348,ал.1,т.3 НПК. Както вече бе обяснено, и тази инстанция не приема нападателно поведение на потърпевшия, което да провокира агресията на осъдения. Затова не се споделя тезата за същото като изключително смекчаващо обстоятелство. РРС от своя страна е направил анализ на отегчаващите и облекчаващи несъставомерни субективни елементи и при преценка на тяхното съотношение е наложил наказание лишаване от свобода за срок от десет години, с лек превес на първите. Второстепенният съд е отчел казаното от първостепенния, акцентирайки върху изключително тежкото здравословно състояние на потърпевшия; и в полза на подсъдимия, на вероятността от ексцес на същото след влизане на присъдата в сила. Цитираните от защитата обстоятелства са взети предвид от РРС и съответно споделени от РОС, липсва някакво доминиращо такова, което да повлияе върху становище за явна несправедливост на отмереното наказание. А облекчаващите отговорността фактори, взети съвкупно, не са в състояние да подкрепят теза за тяхна многобройност, както се изтъква в искането за възобновяване. ПО ПРЕТЕНЦИЯТА ЗА ГРАЖДАНСКИЯ ИСК: Няма основание и за намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 35 000 лв. Същото е съобразено с болестното състояние на Т., което е трайно и служи закономерно за репарация на претърпените болки и страдания. Поради неприемане на съпричиняване на съставомерния резултат от страна на гражданския ищец, при описаното по-горе няма нужда да се обосновава намаляване на обезщетението /при това с приспадане в размер на три четвърти, който трудно се схожда дори с претенциите на осъдения с доказателствата по същество/ и подчиняване на същото на нормата на чл.52 ЗЗД. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения В. М. Д. за възобновяване на Н.О.Х.Д.2236/11 г.по описа на РС-Русе, В.Н.О.Х.Д.566/12 г.по описа на ОС-Русе. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/