Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60172
гр. София, 14.04.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №942 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
По жалба на „ДН Авто“ ООД /н./ е допуснато касационно обжалване на решение №2434/07.11.2019г. по гр.д. №2935/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, в частта, с която е потвърдено решение №19/04.01.2019г. по т.д.№1198/2018г. на Софийски градски съд, ТО, VI -17 състав, в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от „ДН Авто“ ООД /н./ срещу „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл.694, ал.1 от ТЗ, за признаване за установено, че „ДН Авто“ ООД /н./ не дължи на банката следните суми: 1) на основание чл.430, ал.1 от ТЗ сума в размер на 395470,78 лв., представляваща главница, дължима по договор за кредит, сключен на 30.12.2008г. между „ДН Авто“ ООД /н./ и „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД; 2) на основание чл.430, ал.2 от ТЗ сума в размер на 15823,62 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 11.04.2011г. до 20.02.2012г., дължима по договор за кредит, сключен на 30.12.2008г., между „ДН Авто“ ООД /н./ и „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД; 3) на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД сума в размер на 1310,50 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на главницата, начислена за периода от 05.07.2011г. до 01.03.2012г., дължима по договор за кредит, сключен на 30.12.2008г. между „ДН Авто“ ООД /н./ и „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД; 4) на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сума в размер на 155 438, 85 лв., представляваща законна лихва за забавено плащане на главницата, начислена за периода от 02.03.2012г. до 18.11.2015г.; 5) сума в размер на 4 872 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, присъдено в полза на банката на основание заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, издадена по гр.д.№11304/2012г. по описа на СРС, 77-ми състав; 6) сума в размер на 4 600 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение по изпълнително дело; 7) сума в размер на 8 556,15 лв., представляваща разноски за платени прости и пропорционални такси по изпълнително дело.
Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, а именно висящото гр.д.№5075/2019г. на СРС, III г.о., 151 състав, образувано по иск за обявяване нищожността на заповед за изпълнение по гр.д.№11304/2012г. на СРС. Счита за неправилни и изводите на въззивната инстанция, че процесната заповед за изпълнение не може да бъде обект на проверка по чл.270 ал.2 от ГПК за евентуална нищожност, тъй като проверката по иск или въз основа на възражение за нищожност законодателят е предвидил единствено за съдебното решение. Също счита твърдението на банката, че вземането й произтича от издадена в нейна полза заповед за изпълнение по гр.д.№11304/12г. на СРС, 77 състав, за незаконосъобразна промяна в заявеното основание на предявеното в производството по несъстоятелност вземане, поради което твърди, че съдът следва да разгледа предявения от него иск за недължимост на вземането на банката по договор за овърдрафт от 30.12.2008г. Оспорва като неправилен извода на състава на САС, че съобразяването с издадената заповед не променя предмета на делото, а представлява част от решаващата дейност на съда при преценка на допустимостта и основателността на предявените искове
Ответникът „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД поддържа, че касационната жалба е неоснователна. Счита, че постановеният съдебен акт е правилен, законосъобразен, мотивиран и се подкрепя изцяло от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Счита за правилни изводите на съда за недопустимост на възраженията на ищеца срещу влязлата в сила заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. Поддържа, че е недопустим отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта. Изтъква, че е налице влязла в сила заповед за изпълнение по чл.417 т.2 от ГПК и изпълнителен лист от 27.04.2012г., издадени по ч. гр. д. №11304/2012г. на СРС, 77 състав, с които се установява съществуването на посочените в заповедта задължения на „ДН Авто“ ООД към банката, произтичащи от договора за овърдрафт и анексите към него. Посочва, че производството по предявения от „ДН Авто“ ООД /н./ иск по чл.270 ал.2 от ГПК за обявяване нищожността на заповедта за изпълнение по гр.д.№11304/2012г. на СРС е прекратено спрямо касатора с влязло в сила разпореждане от 11.06.2019г. по гр.д.№5075/2019г. на СРС, III г.о., 151 състав, като производството продължава само по иска, предявен от Д. Н. в качеството му на физическо лице. Признава, че след датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение е извършено плащане, като сума в размер на 43 732,53 лева е постъпила от влязло в сила разпределение от депозитар по реда на ЗОЗ, но банката е предявила вземанията си в производството по несъстоятелност след отчитане на извършеното погасяване, а не е предявен целият размер на вземанията, присъдени със заповедта за изпълнение. Подробни съображения излага в писмен отговор.
Синдикът на „ДН Авто“ ООД /н./ изразява становище, че решението на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно.
С определение №60493/28.07.2021г. по настоящото дело на основание чл.288 от ГПК и с оглед служебното задължение на ВКС да се произнесе по допустимостта на обжалваното въззивно решение, съгласно т.1 от ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, решението на Софийски апелативен съд е допуснато до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че всички възражения на ищеца за недоказаност на дълга му към „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД по причина недоказано усвояване на кредита, недоказан точен размер на изтеглена главница, лихви и такси по кредита, както и за необявена предсрочна изискуемост на кредита към датата на подаване на заявлението в съда, са преклудирани от влязлата в сила заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 14.03.2012г. по гр.д. №11304/2012г. по описа на СРС, 77 с-в, и същите не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство. Приел е, че съдът е обвързан от установеното с влязлата в сила заповед за изпълнение, включително за размера и изискуемостта на вземанията на кредитора „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, към датата на влизането й в сила на 05.07.2012г. Приел е, че заповедта за изпълнение не може да бъде обект на проверка по чл.270, ал.2 от ГПК за евентуална нищожност, доколкото проверката по иск или въз основа на възражение за нищожност законодателят е предвидил единствено за съдебното решение. Изтъкнал е, че в глава 37 от ГПК „Заповедно производство“ липсва законово препращане към уредбата досежно съдебните решения, като това не е законова непълнота, а следствие на спецификата на заповедното производство. По тези мотиви е счел и за неоснователни изложените от ищеца доводи за нищожност на заповедта за изпълнение, доколкото законът изключва възможността една заповед за изпълнение да бъде нищожна. Наред с това е добавил, че очертаните оплаквания на молителя касаят не формата или пълнотата на самата заповед за изпълнение, а други актове на съда – разпореждане за издаването й, какъвто акт законът не изисква, и разпореждане за допускане на незабавното й изпълнение, подлежащо на самостоятелен инстанционен контрол, който длъжникът е пропуснал да инициира в срок. Относно доводите на ищеца за погасяване на установените със заповедта вземания чрез плащане, е установил от представеното от ответника разпределение от 14.08.2012г. от депозитар И. И., че на последната дата на основание чл. 39, ал. 7 от ЗОЗ е извършено разпределение на постъпили суми по вписано пристъпване към изпълнение под № 2012032601615 в ЦРОЗ като на първия по ред заложен кредитор „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е предадена сумата от 43732,53 лв., като доказателства за други плащания не са събрани по делото. Посочил е, че в приложената справка за кредитополучател „ДН Авто“ ООД е отразена главницата по кредита – 202 201 евро, или 395 471 лв., като от съдържанието на документа по никакъв начин не може да бъде изведено твърдението на жалбоподателя - ищец, че същият документ удостоверява дългът му към банката да е само в размер на сумата 3 196 лв.
Постановеното от Софийски апелативен съд решение се явява процесуално недопустимо в допуснатата до касационно обжалване част.
В постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №6/21.01.2016г. по т.д.№1562/2015г. е прието, че с иска по реда на чл.694, ал.1 от ТЗ по отношение на длъжника, синдика и кредиторите се установява, респ. отрича съществуването на оспорено предявено в производството по несъстоятелност вземане на кредитор /съответно привилегия или обезпечение на вземане/. В този процес като предпоставка за допустимостта на установителния иск подлежи на изследване и въпросът дали възразилият по реда на чл.690, ал.1 от ТЗ длъжник разполага с правоизключващи вземането /материалното право/ на съответния кредитор възражения или възможността за конкретното оспорване е преклудирана. Ако последната хипотеза е налице, оспорването на вземането на посоченото основание не би било допустимо, недопустим би бил и установителният иск, независимо от характера му на специален такъв в производството по несъстоятелност.
С изтичането на срока по чл.414 от ГПК и влизане в сила на заповедта за изпълнение по реда на чл. 416 от ГПК всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск /Решение № 207 по гр.д.№ 7030/2014г. на ВКС, ГК, ІVг.о./ извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред /чрез установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение/ за оспорване на вземането е недопустим.
Откриването на производство по несъстоятелност не би могло да създаде нова привилегия, нова процесуалноправна възможност на длъжника в несъстоятелност, срещу който е издадена влязла в сила, с формирано изпълнително действие заповед за изпълнение, да оспорва вземането по нея на основание на факти, съществували към момента, към който той е могъл и е следвало да проведе защитата си срещу този съдебен акт. Така, както при липса на производство по чл.625 сл. от ТЗ, страната не би могла чрез установителен иск по реда на чл.124, ал.1 от ГПК да се брани срещу влязлата в сила заповед, и производството по такъв иск би бил недопустимо, на същото основание и длъжникът в несъстоятелност не би могъл да оспорва вземане, установено със влязлата в сила по реда на чл.416 от ГПК заповед, на преклудираните с изтичането на срока по чл.414 от ГПК твърдения и производството по специалния установителен иск в производството по несъстоятелност - чл.694 от ТЗ е недопустимо.
В настоящото производство както възражението на длъжника по чл.690 от ТЗ, така и искът, предявен по реда на чл.694, ал.1 от ТЗ, са основани на твърдения за ненадлежно обявяване на предсрочната изискуемост на задължението по договора за кредит, които са били известни на длъжника „ДН Авто“ ООД /н./ преди изтичането на срока по чл.414 ал.2 от ГПК за подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение. Длъжникът не се позовава на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които съгласно чл.424 от ГПК биха съставлявали основания за оспорване на вземането и то в предвидения в разпоредбата преклузивен срок. Предмет на установяване с предявения в настоящото производство иск е несъществуването на същите вземания на банката, което са признати за съществуващи с влязлата в сила заповед за изпълнение, както и вземания за разноски в изпълнителното производство, образувано въз основа на заповедта. Единственото основание, на което се оспорват вземанията за разноски е несъществуването на вземанията на банката, установени в заповедта за изпълнение. Едва в допълнителната искова молба са въведени доводи, че след образуването на изпълнителното производство въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение, на банката е била изплатена сума от 43732,53 лв. в резултат на разпределение по чл.39 от Закона за особените залози. Тези фактически твърдения не следва да се вземат предвид, доколкото са предявени след изтичане на преклузивния срок за предявяване на иска по чл.694 ал.1 от ГПК. С оглед предмета и вида на търсената с иска защита, в производството по чл.694 от ТЗ изменение на основанието или петитума на иска не е допустимо. Установеният в чл.694 ал.6 от ТЗ преклузивен срок за предявяване на иска съставлява пречка за въвеждане на нови фактически твърдения и искания след изтичането му, включително и с допълнителната искова молба. Само нови факти, настъпили след предявяване на иска, подлежат на съобразяване по силата на общото процесуално правило на чл.235, ал.3 от ГПК. Отделно от това следва да се отбележи, че съгласно заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно – счетоводна експертиза, преведените суми в размер на 43732,53 лв. след издаването на заповедта за изпълнение са взети предвид от банката - кредитор и не са включени в размера на вземането, предявено в производството по несъстоятелност. Следователно въведените от ищеца допълнителни факти, настъпили след издаването на заповедта за изпълнение, не са относими към оставащата част от процесното вземане, предмет на настоящото исково производство.
Доводите на касатора за наличие на висящо производство за установяване на нищожността на издадената заповед за изпълнение по гр.д.№11304/2012г. на СРС, не могат да обуславят различен извод относно допустимостта на производството по чл.694 от ТЗ. Видно от представеното от ответника извлечение от деловодната система на СГС исковата молба на „ДН Авто“ ООД /н./, с която е предявен иск по чл.270 ал.2 от ГПК за обявяване нищожността на заповед за изпълнение по гр.д.№11304/2012г. на СРС, е върната с влязло в сила разпореждане от 11.06.2019г. по гр.д.№5075/2019г. на СРС, III г.о., 151 състав. Въпреки, че производството по иска по чл.270 ал.2 от ГПК е било висящо към датата на постановяване на въззивното решение, към настоящия момент не е налице исков процес относно валидността на заповедта за изпълнение, който да се явява преюдициален по отношение на производството по чл.694 от ТЗ. Поради това няма пречка доводите на касатора за нищожност на заповедта да бъдат обсъдени в производството по предявения иск по чл.694 от ТЗ, като релевантни за неговата допустимост. Тези доводите обаче не са относими към задължителните реквизити, съдържанието или формата на заповедта, а са свързани с процедурата по издаването на заповедта за изпълнение въз основа на документ и по специално с това дали заповедта за изпълнение задължително следва да се предхожда от изрично разпореждане на заповедния съд за издаването й или не. Затова те са относими към евентуалната недопустимост или неправилност на заповедта за изпълнение, но не и към въпроса за евентуалната й нищожност.
Поради наличието на валидна, влязла в сила заповед за изпълнение издадена по гр.д.№11304/2012г. на СРС, исковете по чл.694, ал.1 от ГПК са недопустими, както относно самите вземания, обективирани в заповедта за изпълнение, така и относно вземанията за разноски за изпълнителното производство, образувано въз основа на същата заповед, тъй като всички искове са основани само на преклудираните твърдения за несъществуване на вземанията на кредитора „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД по заповедта.
Предвид изложеното обжалваното въззивно решение, както и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да бъдат обезсилени в допуснатата до касационно обжалване част, на основание чл.281 т.2 от ГПК, вр чл.293 ал.4 и чл.270 от ГПК, като производството по делото в тази част следва да бъде прекратено.
При този изход на спора и на основание чл.694, ал.7 от ТЗ касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС на РБ дължимата държавна такса за трите инстанции в общ размер на 11 721,43 лева, определена върху една четвърт от вземанията, по отношение на които е допуснато касационно обжалване,
На ответника по касация разноски следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 300 лева
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение №2434/07.11.2019г. по гр.д. №2935/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, както и потвърденото с него решение №19/04.01.2019г. по т.д.№1198/2018г. на Софийски градски съд, ТО, VI -17 състав, в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от „ДН Авто“ ООД /н./ срещу „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл.694, ал.1 от ТЗ, за признаване за установено, че „ДН Авто“ ООД /н./ не дължи на банката следните суми: 1) на основание чл.430, ал.1 от ТЗ сума в размер на 395470,78 лв., представляваща главница, дължима по договор за кредит, сключен на 30.12.2008г., между „ДН Авто“ ООД /н./ и „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД; 2) на основание чл.430, ал.2 от ТЗ сума в размер на 15823,62лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 11.04.2011г. до 20.02.2012г., дължима по договор за кредит, сключен на 30.12.2008г., между „ДН Авто“ ООД /н./ и „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД; 3) на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД сума в размер на 1310,50 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на главницата, начислена за периода от 05.07.2011г. до 01.03.2012г., дължима по договор за кредит, сключен на 30.12.2008г., между „ДН Авто“ ООД /н./ и „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД; 4) на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сума в размер на 155 438, 85 лв., представляваща законна лихва за забавено плащане на главницата, начислена за периода от 02.03.2012г. до 18.11.2015г.; 5) сума в размер на 4872 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, присъдено в полза на банката на основание заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, издадена по гр.д. №11304/2012г. по описа на СРС, 77-ми състав; 6) сума в размер на 4600 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение по изпълнително дело; 7) сума в размер на 8 556,15 лв., представляваща разноски за платени прости и пропорционални такси по изпълнително дело.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в същата част.
ОСЪЖДА „ДН Авто“ ООД /н./[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [жк], [улица] на основание чл.78 ал.3 от ГПК да заплати на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 300 лева /триста лева/.
ОСЪЖДА на основание чл.649 ал.6 от ТЗ „ДН Авто“ ООД /н./[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [жк], [улица] да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за трите инстанции в размер на 11 721,43 лева /единадесет хиляди седемстотин двадесет и един лева и четиридесет и три стотинки/.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.