1 Р Е Ш Е Н И Е № 45 София, 04 април 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети февруари, две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ БОНКА ЯНКОВА при секретар: Марияна Петрова и с участието на прокурора от ВКП Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия Бонка Янкова н. дело № 107/2019 година: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от адвокат Я. А. от САК, защитник на подсъдимия Д. Й. Д., срещу решение № 466 от 26.11.2018 г. на Софийски апелативен съд, по ВНОХД № 602/2018 г., с което е потвърдена присъда от 30 януари 2018 г. на Пернишки окръжен съд, постановена по НОХД № 295/ 2017 г. по описа на същия съд, в частта, с която подс. Д.Д. е признат за виновен и осъден за извършени от него престъпления по чл. 277а, ал.3, пр. първо, във вр. с ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 от НК, по чл.278, ал.6,пр. трето, във вр. с чл.26, ал.1 от НК и по чл.277а, ал.7 от НК, за всяко от които му е наложено наказание и на основание чл.23, ал.1 от НК му е определено общо наказание - лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението на което е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години и глоба в размер на 6000лв. С първоинстанционната присъда, ОС Перник се е произнесъл и по веществените доказателства, като на основание чл.278,ал.7 от НК постановил отнемане на археологическите движими културни ценности, предмет на престъплението по чл.278,ал.6 от НК, на основание чл.53,ал.1, б.“а“ от НК постановил отнемане на вещите, съставляващи средства за извършване на престъплението по чл. 277а, ал.3 във връзка с ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 от НК и на основание чл.53,ал.2, б.“а“ от НК постановил отнемане на вещите, предмет на престъплението по чл.277а, ал.7 от НК. Със същата присъда другият подсъдим по делото В. П. Ц. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 277а, ал.3, предл. първо, във вр. с ал.1 във вр. с чл.20,ал.2 от НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, изпълнението на което е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години и глоба в размер на 5 000лв. С атакувания пред касационната инстанция съдебен акт първоинстанционната присъда е изменена само в частта, относно наложеното на подсъдимия Ц. наказание лишаване от свобода, като същото на основание чл.55, ал.1,т.1 от НК е намалено от една година на шест месеца, а наложената глоба е отменена на основание чл.55, ал.3 от НК. По отношение подс. Д. първоинстанционната присъда е била потвърдена . Предмет на касационна проверка е именно потвърдителната част на апелативното решение, доколкото вторият подсъдим Ц. не е атакувал въззивния съдебен акт. В подадената касационната жалба се изтъква, че „неправилно и противно на доказателствата е приета фактическа обстановка“, касателна престъплението по чл.277а, ал.3, пр. първо във вр с ал.1 и във вр с чл.20,ал.2 от НК, доколкото изводите си по фактите апелативният съд основал на предположения и умозаключения, недопустими по НПК. Посочва се също, че напълно игнорирани са останали както аргументите на защитата, така и обективно събраните в кориците на делото доказателства. Оспорена е законосъобразността на изводите за осъщественото деяние по по чл.278, ал.6, пр трето от НК с доводи, акцентиращи върху различен от направения от въззивния съд доказателствен извод за произхода на инкриминираните вещи (общо 548 бр.), съгласно който същите, макар и на различни основания - чл.97, ал.6 от ЗКН или чл.5,т.2 от Наредба № Н-3 от 3.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движимите културни ценности, не попадат под идентификационен и регистрационен режим. В подкрепа на доводите е цитирана съдебна практика – решение на Специализирания апелативен съд по ВНОХД № 166/16 г. Осъждането на подсъдимия Д. по третия пункт на обвинението – за престъпление по чл.277а, ал.7 от НК се оспорва с доводи за несъставомерност, основани върху заявеното различно предназначение на двата металдетектора „Golden Mask“ и „Relax Detectors“. В заключение, се депозира искане за отмяна на атакуваното пред касационната инстанция въззивно решение и на основание чл.354, ал.1, т.2, пр.2 от НПК подсъдимият да бъде изцяло оправдан. Алтернативно, по съображения, свързани с личността на подсъдимия, представящи го като лице със сериозен принос към разкриване и съхраняване на културно –историческото наследство, се релевира оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание и се поддържа искане за намаляването му . В съдебно заседание пред касационната инстанция подс. Д.Д. участва лично и със защитника си адвокат Я.А., който поддържа жалбата с изложените в нея оплаквания и като подкрепящи ги – развитите в същата доводи . В лична защита подс.Д. застъпва идентично становище. Изтъква приносът си за запазване археологическото наследство на България и научните публикации по темата, включително и в печатни издания в чужбина. Счита, че не е виновен и моли да бъде оправдан . В същият смисъл е изявлението му и при упражненото право на последна дума. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл.346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Първо, настоящият състав намира за необходимо да посочи пределите на дължимата касационна проверка, очертани от развитите оплаквания в касационната жалба, доколкото в заглавната и част цифрово са посочени двете касационни основания - по чл.348 ал.1 т.1 и по чл.348 ал.1 т. 3 т. 3 от НПК, а от словесно изложените аргументи се извежда несъгласие и с доказателствената дейност на въззивния съд. Прегледът на касационната жалба предпоставя извод за оспорване съставомерността деянието по чл. 277а, ал.7 от НК, което сочи на касационното основание по чл.348, ал.1,т. 1 от НПК : неправилно приложение на материалния закон. Развитите оплаквания, свързани с порочност в доказателствената дейност на въззивния съд и по-конкретно в ползване на недопустими по НПК доказателствени източници и в превратна оценка на принципно годните, очертават касационно основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК: съществени процесуални нарушения, към които се отнася и оспореното качество на въззивното решение, като несъответно на чл.339, ал.1 от НПК, доколкото се твърди, че в същото не е отговорено на подробните доводи и искания, развити във въззивната жалба. Твърдението за неправилна и противна на доказателствата фактическа обстановка, по същество сочещо на оплакване за необоснованост на въззивния акт, която не съставлява касационно основание, подлежи на преценка само в аспекта на заявената порочност в аналитичната дейност на апелативния съд. Накрая съображенията, свързани с личността на подсъдимия и по-конкретно, че същият е носител на множество грамоти и и награди от дарителската си и научна дейност, разкриват по съдържанието си заявено касационно основание по чл.348, ал.1, т. 3 от НПК- явна несправедливост на наложеното наказание . При така очертаните предели по чл.347, ал. 1 от НПК, преценени по съдържанието на развитите в касационната жалба оплаквания, поддържани и в съдебното заседание пред ВКС, очевидно проверката на въззивното решение следва да се извърши по всички касационни основания, посочени в чл.348, ал.1 от НПК. На първо място настоящият състав счита, че следва да даде отговор на изразеното в жалбата недоволство от доказателствената дейност на апелативния съд, доколкото преценката за материалната правилност на проверявания акт изисква преди това оценка на правилността на формираните фактически изводи от гледна точка спазване на процесуалните правила при тяхното изграждане. Това оплакване, с оглед заявената несъставомерност относно престъплението по чл.277а, ал.7 от НК, касае осъждането на подсъдимия Д. за другите две престъпления: за това, че на 1.10.2016 г. в землището на [населено място], [община], в съучастие като съизвършител с В. Ц., без съответно разрешение по чл.148 от ЗКН търсил археологически обекти, като при извършване на деянието е използвал технически средства - металдетектор марка „Golden Mask“ и металдетектор „Енигма“ : престъпление по чл. 277а , ал.3, пр.първо, във вр.с ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 от НК и за това, че в периода 1.10.2016 г.- 2.10.2016 г. в [населено място], общ.Р., [населено място] и в [населено място], в условията на продължавано престъпление държал повече от три археологически обекта по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗКН, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред, предвиден в Глава VI, раздел II от ЗКН и Наредба № Н-3 от 3.12.2009 г., за реда за извършване на идентификация и водене на Регистъра на движимите културни ценности, общо 548 бр. археологически обекта на обща стойност 6968,50 лв. - престъпление по чл.278, ал.6,пр. трето от НК. За да приемат, че поведението на подсъдимия Д. покрива елементите от престъпния състав по 277а, ал.3, пр. I-во, във вр.с ал.1 от НК, извършено в съучастие с другия подсъдим по делото В.Ц., съдилищата по същество са изследвали събраните доказателства и са ги интерпретирали съобразно действителното им съдържание, без да са подценили или надценили значението на което и да е от тях. Апелативният съд, в пределите по чл.314 от НПК и съобразно правомощията си е проверил както попълването на доказателствената съвкупност, от гледна точка достатъчност за разкриване на обективната истина, така и законосъобразността на извършената от първия съд доказателствена оценка. Направил е и собствен прочит на наличните, оценени като достатъчни за решаване на въпросите по чл.301 от НПК доказателства и е изложил установената въз основа на тях фактическа обстановка, припокриваща се с възприетата и от първия съд (виж стр 7 и стр.8 от въззивното решение). Доколкото недоволството не е по същество на фактите, свързани с реалното присъствие на двамата подсъдими на инкриминиранато място - нивата в землището на [населено място], а с оценката на действията им от гледна точка изискуемата специална цел: търсенето на археологически обекти, то и въззивният съд е насочил в тази посока аналитичната си дейност. Техническото оборудване на подсъдимите : двата металотърсача, кирка и лопата, намерения в багажника на колата артефакт, установеното от показанията на св.Д.Д. извън процесуално изявление на подс.Ц., показанията на разпитаните свидетели Д.К., Ж.Ж. и П.Ц., законосъобразно са оценени от съдилищата като изключващи заявената от подсъдимите друга цел на пребиваване на процесната нива, освен на вменената им по чл.277а, ал.3 във вр с ал.1 от НК, за търсене на археологически обекти. Ползваните за обосноваване на посочения елемент от субективния състав доказателства, не са недопустими, както счита касатора. Константно е разбирането на касационната инстанция относно допустимостта на свидетелски показания, депозирани от полицейски служители, когато с оглед извършените служебни действия последните не попадат в ограничението по чл.118, ал.1 от НПК. В този смисъл, с допускането до разпит на свидетелите Д.К., Ж.Ж. и П.Ц., първият-служител в ГДНП София, а последните двама служители в РУ Перник, и обсъждане на депозираните от тях показания относно непосредствено възприетото поведение на двамата подсъдими не е в противоречие с процесуалните изисквания.Идентично е положението и с допустимостта на депозираните от Д.Д., работещ в сектор „Престъпления против собствеността и културно - историческите ценности“ към ГДНП свидетелски показания относно изявлението направено от подс.Ц. при задържането му , че на процесното място търсят „монети“ . Дали състоянието на нивата, с оглед плиткия хумусен пласт я прави неподходяща за археологически проучвания, в каквато посока са изложените от разпитаната пред въззивния съд свидетелка А. Б. не е с интензитет да опровергае съвкупната оценка, формирана от анализа на обсъдените от инстанциите доказателства, преценени вярно и в съответствие с действителното им съдържание, защото остава изолирано от тях и правилно контролираната инстанция не го е поставила в основата на фактическите си изводи . Заявената от подсъдимите друга цел – за търсене на метеорити е била предмет на надлежно обсъждане от съдилищата по същество, като и пред двете инстанции въпросът с членството на подсъдимия в Българската асоциация на търсачи на самородно злато и метеорити (БАТСЗМ) е бил поставян. В изпълнение на задължението си по чл.107, ал.5 от НПК и първоинстанционният, и въззивният съд внимателно са обсъдили всички събрани доказателства и мотивирано са отговорили на довода за търсене на метеорити, аргументиран с членството на подсъдимия в БАТСЗМ, приемайки го като изолиран от достоверната доказателествена съвкупност и в този смисъл само като проява на правото на защита. Изложените в тази посока съображения от съдилищата ( стр. 11 от мотиви към присъдата и стр 9 – стр 10 от възз. решение ) са законосъобразни и изцяло споделими. Относно престъплението по чл.278, ал.6, пр.трето от НК приетите от въззивния съд фактически положения не са резултат на процесуално несъответна доказателствена дейност, в каквато посока е недоволството на касатора. За да приеме, че процесните 548 обекта( 531 монети и 17 предмета ) са археологически обекти по см на чл.146, ал.1 от НК, подлежащи на идентификация и регистрация и държането им без да са идентифицирани и регистрирани по съответния ред е обективно съставомерно по престъпния състав по чл.278, ал.6, пр.трето от НК апелативния съд внимателно е преценил доказателствената съвкупност. Доводите за друг произход на инкриминираните археологически обекти, изключващ ги от предвидения в ЗКН и Наредба № Н-3 от 3.12.2009 г., за реда за извършване на идентификация и водене на Регистъра на движимите културни ценности режим са изтъквани пред инстанциите по същество, като освен аргументите на първия съд, към които основателно се е присъединила, въззивната инстанция е изложила и собствени доводи , изведени и от събрани пред нея и проверени доказателства. Представените пред въззивната инстанция в оргинал 2 бр. документа – първият от Тамко нумизматикс, Мюнхен с дата 6.03.2005 г.( копие от който е бил наличен още по Д.П. ) и втория от Нумизматика Тайтъс, Мюнхен с дата 5.03.2011 г. са обсъдени от въззивната инстанция и доказателственото им значение към изясняване на фактите от предмета на доказване е проверено чрез допълнителния разпит на вещите лица, изготвили Комплексната историко - археологическа и нумизматична експертиза. Мястото на намирането им, отразено в приложения протокол за претърсване и изземване, характеристиките на всеки един обект, огледан и преценен от вещите лица и становището им, защитено в допълнителния разпит при проведеното въззивно съдебно следствие, съгласно което с категоричност е заявен произход от територията на днешна България, респективно е отхвърлена възможността процесните археологически обекти, да са предмет на аукцион, включително и с оглед физическите им характеристики, не разкриващи признаци за участие в колективна находка, задълбочено са обсъдени от контролираната инстанция.Изводите на последната не са произволни, а са основани на надлежна доказателствена оценка. Несъгласието с изразеното експертно становище, независимо, че подсъдимият има съответното образование и познания, не е от естество да ги обори, защото процесуалната възможност за оспорване на ползвания изследователски метод, респективно на експертното заключение, е предвидна в чл. 153 от НПК - повторно експертно изследване. След като не е направено искане в такава посока ( и пред двете инстанции по същество, липсват изявления от подсъдимия или от упълномощения му защитник) и не е оспорена компетентността на изготвилите Комплексната експертиза специалисти от съответната научна област, несъгласието с експертното им заключение , правилно е преценено от въззивния съд като неоснователно. Идентична е оценката и на показанията на разпитания пред въззивния съд свидетел И. П., съдържащи собственото му, макар и професионално мнение, доколкото същият е бивш директор на Историческия музей в Кюстендил, за несъвършенствата на правната регламентация по ЗКН относно идентификацията и регистрацията на археологически обекти, поради което и правилно не са отчетени от въззивния съд, като обуславящи промяна в приетите от първата инстанция значими факти от предмета на доказване . Предложената трактовка на експертизата и искането от касационният съд да приеме друго местооткриване на процесните археологически обекти като такива от внос, а не с местен произход, аргументирано със заявения в касационната жалба “..ноторно известен факт,че всички римски монети, без значение кога и по времето на кой император са сечени са били в обращение от днешна Великобритания до поречието на реките в Месопотамия“, по същество е релевирано оплакване за необоснованост, на което касационната инстанция не дължи отговор, доколкото последното е извън предмета на касационната проверка. При така изложеното и доколкото при интерпретирането на двете писмени доказателства (с отбелязването, че в касационната жалба се сочи само едното от тях), въззивната инстанция не е допуснала нарушение на процесуалните изисквания за тяхната оценка, като не само ги е обсъдила съвкупно и внимателно, както изисква чл.107, ал.5 от НПК, но и ги и проверила чрез експертното мнение на вещите лица, специалисти от НАИМ при БАН, с неоспорени професионални качества, то и фактическите заключения относно местния произход на инкриминираните вещи ( а не от претендирания внос ) не подлежат на преосмисляне. Към посоченото само следва да се добави, че към 2005г. Република България, както е известно, не е била член на Европейския съюз и за износ на културни ценности от държава членка, каквато е била Германия, съгласно регулацията по Регламент (ЕИО) № 3911/92 на Съвета от 9 декември 1992 г. относно износа на паметници на културата, предписаните правила са изисквали и надлежно документално оформяне чрез конкретни писмени образци, определени в Регламент (ЕИО) № 752/93 на Съвета. Следователно, проследявайки аналитичната дейност на въззивния съд касационната инстанция не открива претендираните нарушения, обосновани с доводи за допуснати при извършването и съществени процесуални нарушения и след като при формирането на вътрешното му убеждение относно приетите фактически обстоятелства, не се откриват заявените в касационната жалба пороци, то и същото не подлежи на преоценка . За да се отговори изчерпателно на заявените оплаквания за допуснати процесуални нарушения, доколкото се възразява и срещу качеството на изготвения въззивен съдебен акт, настоящия състав на ВКС намира за необходимо да посочи, че не открива основания за съгласие с касатора. Във въззивното решение в достатъчна степен са обсъдени развитите във въззивната жалба несъгласия с дейността на първостепенния съд и аргументирано им е отговорено . Съдържателно, въззивното решение напълно позволява да бъде разбрана както фактологията, която е приела апелативната инстанция, припокриваща се с възприетата и от първия съд, така и съображенията по приложението на материалния закон към така установените факти. Следователно, в дейността си като въззивна инстанция апелативния съд е следвал процесуално регламентираните си задължения и постановеното решение покрива стандартите, посочени в чл. 339 ал.1 и ал.2 от НПК.Дефинираните от касатора като недопустими „предположения“ и „разсъждения“, залегнали в мотивите на въззивното решение, са всъщност част от съображенията, с които са отхвърлени доводите на защитата. Цитираните в касационната жалба изрази: „няма правна и житейска логика“, „правно и фактологически неиздържана е тезата на защитата“, „ логично е ..“ са част от аргументацията на въззивната инстанция. Те очевидно нямат характеристиката на доказателствени средства по см. на чл. 105, ал.1 от НПК и не възпроизвеждат доказателства, а са част от процесуалния инструментариум, чрез който е проверена достоверността на последните, доколкото няма пречка към тях да се ползват и правилата на формалната логика. В обобщение, аналитичната дейност на контролирания съд не страда от приписаните и в касационната жалба пороци, а по форма и съдържание постановения въззивен акт в достатъчна степен съответства на изискванията по чл.339 ал.1 и ал.2 от НПК, поради което и не е налице претендираното нарушение, съставляващо касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Неоснователно е и заявеното нарушение на материалння закон по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Същото е обосновано с развити конкретни доводи за несъставомерност на деянието по чл.277а, ал.7 от НК, но с оглед заявената цялостна неправилност на осъждането му, посоченото касационно основание изисква произнасяне и по трите престъпления, за които подсъдимият Д. е бил признат за виновен . По първото престъпление: при приетите за установени фактически обстоятелства, изразени в осъществено в съучастие и чрез ползване на технически средства търсене на археологически обекти без съответно разрешение, квалифицирането на извършеното от двамата подсъдими като престъпление по чл. чл.277а, ал.3, пр. първо във вр с чл.277а, ал.1 във вр с чл.20, ал.2 от НК е в съответствие с материалноправните разпоредби. Правните изводи на апелативния съд са в унисон със съдържанието на нормата и са резултат от точен прочит на обективните и субективни елементи на визираното престъпление. Изцяло споделими са изложените във въззивното решение доводи , че престъплението е формално и не изисква с оглед съставомерност реално откриване на археологически обекти. Наказуемо е самото търсене на артефакти - дейността предприета с тази цел, от което пък следва и вярното заключениие, че е без значение мястото където са предприети тези действия, включително и дали същото съдържа археологически обекти. Още по-малко е налице изискване, с оглед съставомерност по посочения състав, инкриминираните действия да са осъществени в „регистриран“ недвижим археологически обект. В този смисъл, изложените от въззивната инстанция съображения ( стр.11 от въззивното решение) са съобразени с разбирането, залегнало в съдебната практика: Решение № 49 по н.д. № 3115/2011 г. на ВКС, III н.о., Решение № 344 по н.д. № 1015/ 2012 г. на ВКС, II н. о, Решение № 500 по н. д. № 1820/2013 г. на ВКС, II н. о., Решение № 17 по н.д № 1308 / 2016 г. на ВКС, III н.о. Респективно, заявените в касационната жалба доводи, оспорващи съставомерността на това престъпление от позицията на заявените характеристики на процесната нива в землището на [населено място], общ.Р., в която е извършена инкриминираната дейност от двамата подсъдими и по-конкретно, че същата не е археологически обект, са ирелевантни. В обобщение, с квалифицирането на деянието на двамата подсъдими като извършено в съучастие престъпление по чл. 277а, ал. 3, пр.първо във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал.2 от НК, насочено към търсене без съответно разрешение на археологически обекти, с ползване на технически средства (металотърсачи, кирка и лопата) материалния закон е приложен правилно, а за последните две средства виж и Решение № 156 по н. д. № 387/13 г. на ВКС, II н.о. Относно второто престъпление: при приетите за установени фактически обстоятелства, изразени в осъществено самостоятелно от подс.Д. държане на повече от три археологически обекта по см на чл.146, ал.1 от ЗКН, без същите да са идентифицирани и регистрирани по съответния ред - предвиден в Глава VI, раздел II от ЗКН и Наредба № Н-3 от 3.12.2009г, за реда за извършване на идентификация и водене на Регистъра на движимите културни ценности и квалифициране на извършеното от него като престъпление по чл.278, ал. 6, пр.трето от НК законът е приложен правилно. След като е установено по делото, че процесните 548 предмета, са притежавали всички признаци, характеризиращи ги по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗКН като „археологически обекти“, то и същите са подлежали на регистрация и идентификация по предидения в посочените норми от ЗКН и Наредба № Н-3 от 3.12.2009 г. ред. Като неоснователен се преценява довода на касатора, че археологическите обекти, върху които е била установена фактичека власт (от физически или юридически лица) към момента на влизане в сила на ЗКН са извън неговата регулация. По идентично възражение конкретни съображения е изложил първоинстанционния съд ( вж стр 13 от мотивите към присъдата), към които въззивният съд с основание се е присъединил. Към становишето на съдилищата само следва да се добави, че макар и по силата на чл.5,т.2 от Наредба № Н-3 от 3.12.2009г за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности посочената категория археологически обекти да са изключени от приложното и поле, това не означава, че последните са останали извън законовата регулация изобщо. Съгласно разпоредбата на § 5, ал.1 от ПЗР на ЗКН „ В едногодишен срок от влизането в сила на закона (10.04.2009 г. - бел. ВКС) лицата, които са установили фактическа власт върху движими археологически обекти или движими археологически паметници на културата до влизането в сила на този закон, са длъжни да поискат тяхната идентификация и регистрация като движими културни ценности от Националния исторически музей или от съответния регионален музей по реда на чл. 97, ал. 5от ЗКН…“ С изтичането на този срок, при неизползване на посочената възможност за узаконяване, археологическите обекти, върху които е установена фактическа власт от физически лица, към момента на влизане в сила на ЗКН на общо основание попадат в регулаторния му режим и държането им без да са идентифицирани и регистрирани е незаконно . При фактически приетото от въззивния съд, че процесните археологически обекти не са предмет на внос, то и държаните от подсъдимия Д. в землището на [населено място], общ.Р., в [населено място] и в [населено място], общо 548 вещи, безспорно носещи белезите на археологически обекти по смисъла на чл.146,ал.1 от ЗКН не са изключени от регистрационния и идентификационен режим и на второто основание, развито в касационната жалба, доколкото хипотезата по чл.97, ал.6 от ЗКН не е налице. По идентични доводи са се произнесли и съдилищата по същество( стр. 13 от присъдата и стр.12-стр.13 от възз. решение) и няма причина аргументите им да не бъдат споделени. Съобразно конкретиката на случая, не е налице затруднение в прилагането на правната норма по чл.278, ал.6 от НК, нито е налице констатация за противоречие в съдебната практика. Без съмнение, когато от доказателствата по делото се установи, че обектите не попадат в изискванията за идентифициране или регистриране деянието няма да е съставомерно, поради отсъствие на един от обективните елементи в престъпния състав, но случаят не е такъв. В каква точно посока е разбирането, залегнало в цитираното в жалбата решение на Специализирания апелативен наказателен съд няма как да бъде коментирано, поради отсъствето на същото в системата ЦУБИПСА и липсата на достъп до съдържанието му. Съществено е обаче принципното значение на развити в единичен съдебен акт доводи, които в светлината на регламентираните по българското наказателно право източници, между които единичните съдебни решения не попадат, не би могло да обвърже с изискване за съобразяване, още по-малко с елемент на задължителност всеки съд, включително и ВКС. Със задължителна обвързваща по прилагането на тълкуваната норма сила, съгласно чл.129,ал.2 от ЗСВ се ползват само Тълкувателните решения и постановления на ВКС и на ВАС. По тези съображения, настоящият състав намира за несъстоятелен довода за несъставомерност по чл.278,ал.6 от НПК, аргументиран с позоваване на постановено от Ап.Сп.НС съдебно решение. Относно третото престъпление, по чл.277а, ал.7 от НК, според обвинението също извършено самостоятелно от подс.Д., правните изводи на въззивната инстанция за констатирана съставомерност на поведението на последния по посочения престъпен състав, не търпят упрек. Идентични по съдържанието си с развитите пред касационната инстанция доводи за несъставомерност са били поставени на вниманието и на въззивния съд и последния аргументирано ги е приел за неоснователни( виж стр 13 – стр. 14 от въззивното решение). Настощият състав на ВКС не намира основание да не се съгласи с тях, доколкото те кореспондират с данните по делото и със закона. Обективният състав на чл.277а, ал.7 от НК изисква поведение, изразено в противозаконно държане на оръдия предназначени за търсене на археологически обекти, от която именно категория, по характеристиките си са двата намерени в дома на подсъдимия- в [населено място], [улица], металдетектори „Golden Mask“ и „RelaxDetectors“, а от субективна страна съставът е изпълнен с установеното в подсъдимия съзнание за държане на предназначени за посочената цел оръдия. Както правилно е приел въззивният съд, противозаконността на държането на металдетекторите се извежда от обстоятелството, че подсъдимият е знаел, че те са предназначени за теренни проучвания и търсене на археологически обекти, за което същият не е имал разрешение. Следователно, материалноправните изводи на въззивната инстанция за покриващо обективните и субективни признаци по чл.277а,ал.7 от НК поведение на подсъдимия Д. са законосъобразни и към тях само следва да се добави, че възможната употреба на процесните металдетектори и за друга цел (претендираното в касационната жалба търсене на метеорити) когато, както е в случая са установени всички обективни и субективни елементи от престъпния състав по чл.277а, ал. 7 от НК, е ирелевантно. Непротиворечиво е в посочения смисъл и разбирането на ВКС - виж Решение № 294 по н. д. № 893/2012 г. на ВКС, II н. о., Решение № 6 по н.д. № 2002/2013г на ВКС, I н. о., Решение № 496 по н. д. № 1637/2014 г. на ВКС, I н. о. Като неоснователно се преценява и развитото оплакване за допуснато от инстанциите нарушение, изразено в явна несправедливост на определеното наказание, съставляващо касационно основание по чл.348, ал.1, т. 3 от НПК. Справката със санкционните параметри по всяко от наказанията и общоопределеното по чл.23 от НК сочи, че същите (с изключение на престъплението по чл.278, ал.6,пр. трето от НК) са определени от съдилищата към законовия минимум. Наказанието по чл.278, ал.6,пр.трето от НК е определено при цялостно съобразяване с всички относими към определянето му обстоятелства, включително и броя на държаните инкриминирани археологически обекти, стократно надхвърлящи изискуемия съставомерен предел от над 3 археологически обекта. Процесуално правилно е приложен и правния механизъм по чл.23 от НК и определеното общо наказание е съответно на закона. Изтъкнатите пред касационната инстанция обстоятелства, свързани с личността на подсъдимия са направени и пред въззивния съд и последния с основание не ги е съобразил в по-голяма от дадената им от първата инстанция степен. Настощият касационен състав споделя тези изводи и не намира основания за преоценка значението на изтъкнатите характеристики на подсъдимия като лице, със значителен принос към развитието на археологията – в теоретичен ( чрез публикациите) и практически (чрез даренията) аспект. Несъмнено, историческото образование и интереси са били водещи в дейността на подсъдимия, който обаче наред с документираната дарителска и научна дейност, е извършвал и инкриминираната по настоящото дело, насочена не към опазване, а към накърняване на археологическото наследство. Законодателната уредба по посочената материя е въведена за да постави на ясни и регламентирани основи археологическата дейност, защото последната безспорно е свързана със съхраняване историческата памет на българското общество. Когато притежаващи образованието и знанията специалисти, какъвто е и подсъдимия извършват дейности, с които компрометират постигането на тази цел, не би могло да се приеме, че това обстоятелство е от естество да обоснове допълнително смекчаване на наказанието, поради което и направеното в тази посока искане в касационната жалба няма как да бъде удовлетворено. С индивидуализирането на наказанието в условията на общата норма по чл.54 от НК и в конкретните параметри, явяващи се към средния размер на предвиденото за престъплението по чл.278,ал.6, пр.трето от НК наказание, инстанциите не са допуснали нарушение на чл.348,ал.1,т.3 от НПК, защото така определеното наказание (индивидуално и като общоопределено по чл.23, ал.1 от НК) в размер на 3 години лишаване от свобода, отложено за изпълнение на основание чл.66,ал.1 от НК за изпитатателен срок от 3 години и глоба в размер на 6000лв, не се явява явно несправедливо. При проверката на въззивното решение доколкото касационната инстанция е длъжна да следи за незаявени нарушения, когато последните са от кръга на абсолютните и са в полза на касатора, установената непрецизност относно неправилната квалификация на престъплението по чл.278, ал.6,пр.трето от НК, като извършено при условията на чл.26 ал.1 от НК, приложена от първата и утвърдена от втората инстанция следва да бъде корегирана. По естеството си инкриминираната по чл.278, ал.6, пр. трето от НК дейност, изразена в държане на повече от три археологически обекта, осъществено за времето 1.10.2016 г. - 2.10.2016 г. на три различни места - в землището на [населено място], общ.Р., в [населено място] и в [населено място] носи белезите на продължена (както правилно е квалифицирано в обвинителния акт), а не на продължавана по см. на чл.26 от НК, както неправилно са приели съдилищата. Характеристиката на престъплението като продължавано по смисъла на чл.26 от НК е обусловена от това дали действията очертават цялостния състав на едно престъпление и го изчерпват, при което последващото се явява продължение на първото или както е в случая, е едно единно поведение, реализирано чрез държане на археологическите обекти на няколко различни места, прекъснато с тяхното откриване. Само различието на мястото където са намерени инкриминираните монети и вещи не обуславя правния извод, че са осъществени отделни деяния, позволяващи квалифицирането им като продължавано престъпление. Необходимостта от посочената корекция не променя изводите за справедливост на отмерената санкция, защото макар и правните характеристики на престъплението по чл.278,ал.6,пр трето от НК да не го очертават като продължавано и в този смисъл броя на деянията в него да не предпоставя възможност за събразяването им като отегчаващо обстоятелство, както е сторил въззивния съд ( стр.17 от възз. решение), това само по себе си не изключва фактическото положение, несъмнено установено по делото, че процесните 548 бр. археологически обекти са държани от подсъдимия на три отделни места, поради което и по същество не повлиява по никакъв начин на крайната оценка за справедливия, като съответен за постигане на индивидуалната и генералната превенция, размер на наказанието. Така констатираното нарушение на закона, допуснато с квалифициране на престъплението по чл.278, ал.6 пр. трето от НК като продължавано по смисъла на чл.26 от НК може да бъде отстранено от касационната инстанция по реда на чл.354,ал.1,т.4 от НПК и без делото да се връща за ново разглеждане, предвид на това, че основанието за изменение на решението е изцяло в полза на подсъдимия . С оглед изложеното и на основание чл.354, ал.1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 466 от 26.11.2018 г., постановено от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 602/2018 г. в частта, с която е потвърдена присъда от 30.01.2018 г. по НОХД № 295/2017 г. на Окръжен съд – Перник, относно приложението на чл.26 ал.1 от НК, като ОПРАВДАВА подсъдимия Д. Й. Д. да е извършил престъплението по чл.278, ал.6, пр. трето от НК при условията на чл.26 ал.1 от НК. Оставя в сила решението в останалата обжалвана част. Решението е окончателно . ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.