Ключови фрази


1

4

Р Е Ш Е Н И Е

№ 60170

гр.София, 23.06.2021 г.


Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
девети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Илиев
ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов
Димитър Димитров

при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4918/ 2019 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 272/ 27.04.2020 г. по настоящето дело по касационна жалба на М. К. А. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Врачански окръжен съд № 249 от 26.07.2019 г. по гр.д.№ 326/ 2019 г., с което касаторът е осъден да заплати на П. И. С. сумата 13 000 лв като получена без правно основание, ведно със законната лихва от предявяването на иска и разноски по делото, а е отхвърлено възражението за съдебно прихващане, предявено от М. А. за сумата 17 000 лв.
Касационното обжалване е допуснато поради вероятната недопустимост на въззивното решение, свързана с редовността на исковата молба.
Според вече установената от Върховния касационен съд /ВКС/ съдебна практика /срв. решение № 134/ 19.04.2016 г. по гр.д.№ 5577/ 2015 г., ІV г.о., решение № 29/ 28.03.2012 г. по гр.д.№ 1144/ 2010 г., ІV г.о./ в обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание, ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Изявлението, че даденото е без основание, може да бъде както твърдение на отрицателен факт, така и правен довод. То е твърдение на отрицателен факт, когато ищецът посочва, че даденото от него няма връзка с никакви факти от обективната действителност. Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, ищецът може да репликира, че претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. В този случай изявлението, че даденото е без основание е правен довод. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи репликата си, че такова основание е нищожно и посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави реплики на още непредявени възражения от ответника.
В конкретния случай ищецът твърди, че на 17.12.2013 г. превел по банков път на ответника сумата 13 000 лв и че за този превод не е налице никакво основание. Поискано е ответникът да бъде осъден да заплати въпросната сума като получена без основание, евентуално като неоснователно обогатяване на ответника. Съгласно посочената по-горе практика, тази искова молба е редовна и постановените по нея решения по същество на спора са допустими. При служебна проверка съдът не установява други основания за недопустимост на въззивното решение, по чиято валидност също няма съмнения. Поради това касационната жалба следва да бъде разгледана по същество.
Неоснователно процесуалният представител на ищеца поддържа, че щом касационното обжалване е допуснато за проверка на допустимостта на въззивното решение, касационният съд не можел да проверява правилността на същото. Подобно ограничение процесуалният закон не урежда. Напротив, щом касационното обжалване е допуснато, съдът е длъжен да разгледа жалбата по същество, като е ограничен единствено от разпоредбата на чл.290 ал.2 ГПК и то доколкото не се налага приложение на императивна законова разпоредба.
Жалбата е основателна.
Фактическите твърдения на ищеца не са оспорени от ответника, в отговора срещу исковата молба той заявява, че не е получил сумата без основание, но от своя страна не прави реплика на какво основание е извършен банковия превод. Претендира за отхвърляне на иска, евентуално прави възражение за прихващане със сумата 17 000 лв, която твърди, че е превел по банков път на ищеца на 06.01.2009 г. Поддържа, че основание за този превод нямало и че ищецът е длъжен да му върне тази сума.
Ищецът репликира, че на 02.10.2008 г. превел по банков път на ответника 7 500 лв, а на 16.08.2008 г. превел на неговия син Ю. М. К. сумата 9 000 лв. Това сочи като основание за задържане на сумата 17 000 лв, преведена му от ответника на 06.01.2009 г. Също така заявява възражение за погасяване на вземането, заявено за прихващане, поради изтекла погасителна давност.
По делото е установено, че на 16.08.2008 г. ищецът превел по банков път на Ю. М. К. сумата 9 000 лв. Като основание за превода е посочено „захранване на с-ка“. На 02.10.2008 г. ищецът превел по банков път на ответника М. К. А. 7 500 лв. Като основание и на този превод е посочено „захранване на с-ка“. На 06.01.2009 г. ответникът превел по банков път на П. И. С. сумата 17 000 лв. Като основание за превода е посочено „захр. сметка“. На 17.12.2013 г. ищецът превел по банков път на ответника М. К. А. сумата 13 000 лв. Като основание за превода е посочено „захранване на сметка“. Доказателства за други факти страните не са ангажирали по делото.
При тази фактическа обстановка заявеното за защита с исковата молба право е възникнало на 17.12.2013 г. На тази дата ищецът е превел по сметка на ответника сумата 13 000 лв. Ответникът не сочи наличие на основание за това плащане, поради което и съгласно чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД той дължи връщане на сумата, като получена при начална липса на основание.
Заявеното с възражение за прихващане вземане също е установено. На 06.01.2009 г. ответникът е превел по банкова сметка на ищеца сумата 17 000 лв. Ищецът сочи като основание да задържи тази сума преводът на общо 16 500 лв, извършени през 2008 г. в полза на ответника и на неговия син. Сам по себе си обаче преводът на сума не съставлява основание по смисъла на чл.55 ал.1 ЗЗД. Основание по смисъла на посочената разпоредба е валиден юридически факт, въз снова на който да се извърши имущественото разместване. Ищецът не сочи и не доказва правоотношение между него и ответника, което да му дава основание да задържи сумата от 17 000 лв. Преводът от него в полза на ответника през 2008 г. на сумата 7 500 лв по банков път не е такова основание, защото не е ясно въз основа на какви правни отношения е извършен. Що се касае до преводът на сумата 9 000 лв, той не само е с неизвестно основание, но е и в полза на трето за спора лице и не може да има значение в отношенията между П. С. и М. А.. По тези съображения съдът приема, че претендираното от ответника вземане за връщане от ищеца на сумата 17 000 лв като получена без основание е възникнало.
По направеното възражение за погасяване на това вземане по давност съдът приема, че при липсата на срок за изпълнение вземането по чл.55 ал.1 пр1 ЗЗД е изискуемо от датата на възникването му. От този момент започва да тече погасителната давност, която е 5 години /т.7 ППВС № 1/ 1979 г./. Давностния срок е изтекъл към 06.01.2014 г. Към тази дата вземането на ищеца за връщане от ответника на сумата 13 000 лв е възникнало и е било изискуемо, затова двете вземания е могло да бъдат прихванати, съгласно чл.103 ал.2 ЗЗД. За се извърши прихващането не се изисква активното вземане да е било ликвидно. В този смисъл е тълкуването, дадено в решение № 135/ 07.06.2019 г. по гр.д.№ 4273/ 2018 г., ІV г.о., ВКС /и цитираните в него/. В същото е направена разлика между материалноправното прихващане, при което двете насрещни вземания трябва да са еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, от който момент двете вземания се считат за погасени. Възражението за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, е допустимо и когато вземането не е ликвидно, нито изискуемо. Съдебно прихващане се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността, като по изключение, съгласно чл.103, ал.2 ЗЗД, прихващането запазва своето погасително действие, макар и това действие да се проявява, след като насрещното вземане е покрито с давност. Неоснователно въззивният съд е приел, че тълкуването по това решение не е относимо към процесния случай. Напротив, то касае именно предпоставките за съдебно прихващане с погасено по давност вземане, относно които е концентриран правния спор по настоящето дело. Изрично е прието в посочената съдебна практика, че за разлика от материалноправното прихващане при съдебното възражение за прихващане не се изисква активното вземане да е ликвидно.
Видно от изложеното ищецът и ответникът си дължат взаимно пари, като вземанията им са изискуеми, но това на ответника към ищеца е погасено по давност. Към 17.12.2013 г. обаче между двете вземания е било възможно да се извърши прихващане, защото тогава и двете са били изискуеми и към този момент давността за вземането на ответника не е била изтекла. Налице са предпоставките по чл.103 ал.2 ЗЗД и при условията на чл.104 ал.2 ЗЗД с извършеното съдебно прихващане вземането на ищеца, като по-малко по размер, е погасено изцяло. Предявеният иск следва да бъде отхвърлен, като в тежест на ищеца бъдат възложени разноските по делото.
По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Врачански окръжен съд № 249 от 26.07.2019 г. по гр.д.№ 326/ 2019 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. И. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], против М. К. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], иск за заплащане на сумата 13 000 лв, преведена без основание по банкова сметка на 17.12.2013 г., поради извършено съдебно прихващане с вземане на М. К. А. срещу П. И. С. в размер 17 000 лв – преведени без основание по банкова сметка на 06.01.2009 г.
ОСЪЖДА П. И. С., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на М. К. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], 3 310 лв /три хиляди триста и десет лева/ разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: