Р Е Ш Е Н И Е № 270 гр. София, 29.03.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 728/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия М. Х. Т. чрез защитника му адв. Ю. Г. срещу решение № 111 от 01.06.2016 г. на Варненския апелативен съд (ВАС), НО, постановено по ВНОХД № 100/2016 г. по описа на същия съд. В жалбата на подсъдимия Т. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, като към ВКС са отправени искания за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение или връщане на делото за ново разглеждане, или алтернативно – за намаляване на наложеното наказание в рамките на минималното. Твърди се, че за същото деяние, осъществено на 31.08.2011 г., по отношение на свидетелите С. Д. и Д. Б. имало влезли в законна сила съдебни актове на Шуменския районен съд (ШРС) и Шуменския окръжен съд (ШОС), с които била приета правна квалификация на деянието, различна от обвинението на Т., за когото било прието, че не е действал в съучастие като съизвършител с тези лица. В решението на ВАС инкриминираната дата била невярно посочена като „31.08.2008 г.”. По делото не било установено, че присъствието на жалбоподателя на 31.08.2011 г. в офиса на „П.”, [населено място], било свързано с поемането на имуществено задължение от страна на пострадалия К. С., нито че подсъдимият го заплашвал с посочените в диспозитива на присъдата думи. Липсвали данни подсъдимият да е виждал или знаел за изготвените договор за кредит и запис на заповед. За част от отправените закани за насилие той бил оправдан, което сочело, че двете инстанции по същество не дали изцяло вяра на неразпитания от тях пострадал, но постановили присъда за друга част от заплахите, като било прието и че подсъдимият осъществил и физическо насилие. Във въззивното производство касаторът отново поискал непосредствен разпит на пострадалия С., но ВАС неоснователно му отказал, като показанията на пострадалия останали непроверени, включително и чрез очни ставки. Подсъдимият оспорил твърденията му още в хода на досъдебното производство, като обясненията му се подкрепяли от присъствалите на инцидента свидетели Д., Б. и Б. Б.. Съдът не ценил тези свидетелски показания, игнорирайки доказателствата, подкрепящи обясненията на подсъдимия. Жалбоподателят се оплаква и от ограничено право на защита следствие отказа на съда да назначи повторна техническа експертиза с оглед съществените разминавания между заключенията на единичната и комплексната технически експертизи, свързани с участието му в инкриминираното деяние. Касационната жалба (л. 5 и л. 6) съдържа подробен анализ на заключенията на двете назначени технически експертизи, като са изтъкнати твърдения за противоречия между експертните заключения, изведени от вещите лица вероятностни изводи и предположения относно участието на подсъдимия Т. в деянието, неясноти в експертните становища. Касаторът мотивира становището си за недоказаност на приетите от ВАС фактически положения относно участието му в извършването на инкриминираното престъпление (чрез осъществена спрямо пострадалия словесна и физическа агресия) с обясненията си, показанията на присъствалите при инцидента лица, фиксираните на записите от охранителната камера негови действия в офиса (че стоял настрани от спорещите и разглеждал рафтове с изложената стока), поведението му при пристигането на полицейските служители на местопроизшествието, липсата на мотив да извърши деянието, доколкото не познавал пострадалия и нямал с него никакви отношения, обстоятелството, че бил левичар, а ударът върху пострадалия в областта на ребрата бил нанесен с дясна ръка. Относно несправедливостта на наложеното наказание се сочи, че независимо от чистото съдебно минало на подсъдимия и липсата на криминални регистрации, семейното му положение и положителните данни в трудов аспект, наказанието му било завишено в сравнение с наложените наказания на свидетелите Д. и Б.. Освен това воденото срещу него досъдебно производство било прекратено от прокурора поради недоказаност, като постановлението за прекратяване било отменено от прокурор в Апелативна прокуратура – гр. Варна по сигнал на самия наблюдаващ прокурор, който установил, че производството било неправилно прекратено по повод подадена от подсъдимия искова молба по чл. 2 от ЗОДОВ до ШОС. В съдебно заседание на ВКС подсъдимият М. Т. не се явява, редовно призован. Защитникът му адв. Г. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП излага мотивирано заключение, че исканията на осъдените за възобновяване са неоснователни. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С присъда № 1 от 14.01.2016 г. по НОХД № 372/2015 г. ШОС е признал подсъдимия М. Х. Т. за виновен в това, че на 31.08.2011 г. в [населено място], в съучастие като съизвършител със С. И. Д., с цел да принуди К. В. С. в качеството му на длъжностно лице (шофьор в [фирма], [населено място]) да поеме имуществено задължение – да подпише договор за кредит в размер на 6 652.37 лева и запис на заповед за 7 000 лева в полза на Д. Х. Б., както и да върне пари в размер на 6 652.37 лева, предмет на кражба, го е заплашил с насилие и е упражнил над него насилие, придружено с причиняване на лека телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, неопасно за живота, като деянието е извършено от две лица, спрямо длъжностно лице във връзка със службата му, поради което и на основание чл. 213а, ал. 3, т. 6 вр. ал. 2, т. 2 и т. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, отложено по реда на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал времето, през което подсъдимият Т. е бил с мярка за неотклонение задържане под стража от 02.09.2011 г. до 01.11.2011 г. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. По въззивна жалба на защитника на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 100/2016 г. по описа на ВАС, като с атакуваното решение № 111 от 01.06.2016 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 2, пр. 1 и чл. 338 от въззивният съд е изменил съдебния акт на окръжния съд, като е оправдал подсъдимия да е извършил деянието при условията на чл. 20, ал. 2 от НК, а в останалата част е потвърдил атакуваната присъда. Касационната жалба е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата на подсъдимия Т. е неоснователна. На първо място, настоящият съдебен състав констатира, че съществена част от аргументите на касатора по съдържанието си са насочени срещу правилността на възприетите от първоинстанционния и въззивния съдилища фактически констатации, въз основа на които са формирани изводите за обективната и субективна съставомерност на престъплението по чл. 213а, ал. 3, т. 6 вр. ал. 2, т. 2 и т. 4 вр. ал. 1 от НК. Възраженията, че не било установено подсъдимият да е виждал или знаел за изготвените договор за кредит и запис на заповед, да е заплашвал пострадалия или да му е нанасял удари, както и оплакванията за неправилна интерпретация на показанията на пострадалия и на заключенията на изслушаните съдебнотехнически експертизи няма как да бъдат обсъдени от настоящата инстанция. Тези въпроси засягат фактическата обоснованост на атакувания съдебен акт, а тя не е изведена като самостоятелен касационен повод. Подсъдимият Т. незаконосъобразно претендира ВКС да го оправдае въз основа на собствен преглед на доказателствата, тъй като касационната инстанция не разполага с такива правомощия. Макар в жалбата да фигурира формално позоваване на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, искането за оправдаване сочи, че касаторът не разграничава процесуалните правомощия на касационния съд от тези на въззивния. ВКС многократно и последователно е изтъквал в решенията си, че като съд „по правото” не може да приема нови фактически положения, нито да пререшава въпросите за тяхната доказаност, респ. недоказаност, нито да се произнася по достоверността, респ. недостоверността на доказателствените материали, обсъдени от инстанциите „по фактите”. Касационната инстанция проверява само и единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, както и спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяване на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. Затова в контекста на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК ВКС може да се произнесе само относно доводите за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които според жалбоподателя са накърнили правото му на защита. При касационната проверка не се констатира неспазване на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Установените от ВАС фактически положения са формулирани в резултат на точен и обективен анализ на доказателствените материали и се подкрепят от наличната по делото доказателствена съвкупност. В жалбата е отредено съществено място на възраженията срещу показанията на пострадалия св. К. С. – основен източник на обвинителни доказателства за авторството, конкретното престъпно поведение на подсъдимия Т. и на свидетелите С. Д. и Д. Б. и цялостния развой на инкриминираното събитие. Годността и доказателственото значение на това доказателствено средство неоснователно се оспорва със съображения, че св. С. не бил непосредствено разпитан в съдебната фаза. Това действително е така, но не поради процесуално бездействие на съда, а защото пострадалият живее и работи в чужбина и при призоваване по телефона по реда на чл. 178, ал. 8 от НПК е заявил, че не възнамерява да се прибира на територията на РБ. Така, въпреки положените от съда процесуални усилия в течение на цялото първоинстанционно производство да осигури явяването на свидетеля, поради отсъствието му той не е бил разпитан, а в съдебно заседание на 13.01.2016 г. на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 от НПК ШОС е прочел показанията му от 01.09.2011 г., депозирани на досъдебното производство пред съдия. Обективната невъзможност за непосредствено изслушване на свидетеля не може да се приравнява на липса на разпит въобще, нито по някакъв начин накърнява съдържателността и информативността на показанията му. Дадените пред съдия показания могат да бъдат годен доказателствен материал, който да се постави в основата на присъдата. Най-важното предназначение на съдебните разпити е именно да се съхранят доказателствата от съществено значение за решаване на делото в случаите, когато са налице причини, които правят невъзможно явяването на свидетеля в съдебно заседание. С оглед изтъкнатата обективна причина – физическото отсъствие на пострадалия – и въззивната инстанция не може да бъде упрекната, че не е изпълнила задължението си по чл. 13, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 от НПК да провери внимателно показанията на пострадалия, включително чрез провеждане на очни ставки. Съществено е да се отбележи също така, че осъдителните изводи на съдебните актове съвсем не са основани единствено и изключително на прочетените показания на св. С.. Те са били кредитирани от съдилищата, включително от въззивния съд, след внимателен анализ, при който е установена кореспонденцията им с множество други доказателствени материали – гласни, писмени, експертни заключения. Първостепенният съд е обособил доказателствените материали в две основни групи – подкрепящи показанията на пострадалия св. С. и подпомагащи защитната позиция на подсъдимия Т., обсъдил ги е подробно и задълбочено, като е гласувал вяра на твърденията на пострадалия, защото са били убедително подкрепени и от показанията на св. Г. С., И. Г., И. К., М. М., Б. Б., П. Д., И. П., дори частично от показанията на свидетелите Б. и Д. и обясненията на самия подсъдим, заключението на съдебномедицинската експертиза, заключенията на техническите експертизи (единична и тройна), писмените доказателства – два броя договори за кредит, два броя неподписани договори за кредит, запис на заповед и др., веществените доказателства – видеозаписите от охранителните камери в базата на химическия завод и в офиса на търговското дружество [фирма]. Обстоятелството, че съдът не е приел за отправени от подсъдимия към пострадалия част от посочените в обвинителния акт заплахи за насилие („Ние само с това се занимаваме…”; „Няма къде да отидеш, внимавай, имаш семейство… Искаш ли да не ги видиш децата?”; „Ще те вкарам в склада и ще те направя жена, като те вкарам вътре – цяла нощ”) не компрометира обсъжданото доказателствено средство и съвсем не сочи, че двете инстанции „не дали изцяло вяра” на приобщените показания на свидетеля, както некоректно се твърди в жалбата. Касаторът игнорира обстоятелството, че залегналите в обвинителния акт твърдения, че подсъдимият Т. е изрекъл тези фрази, са се основавали върху показания на пострадалия, дадени пред орган на досъдебното производство. Те обаче не са били приобщени към доказателствения материал поради декларирания от защитата отказ в съдебно заседание на 13.01.2016 г. (стр. 23 от НОХД № 372/2015 г. на ШОС) и затова правилно не са били обсъждани и взети предвид от съдебните инстанции. От друга страна, е анализирано и съдържанието на втората група доказателствени средства – обясненията на подсъдимия Т. и показанията на свидетелите Б. и Д., обслужващи лансираната от подсъдимия защитна версия. На л. 18 от мотивите на присъдата са залегнали убедителни аргументи защо техните показания са отхвърлени като недостоверни в частите относно повода за срещата им с подсъдимия на инкриминираната дата и относно декларациите им, че той не е удрял пострадалия. Поради липса на обективни основания за корекция на задълбочената и вярна преценка на първоинстанционния съдебен състав въззивният съд мотивирано се е солидаризирал с извършения от първоинстанционния съд анализ и е споделил фактическите му констатации. Поддържаната защитна позиция изрично е отхвърлена като недостоверна (л. 5 и л. 6 от въззивното решение), поради което касаторът без всякакво основание твърди, че обясненията му и подкрепящите ги доказателства са останали без внимание. Разпоредбите на чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК задължават съда да обсъди всички без изключение доказателствени материали, без да пренебрегва и пропуска някои от тях. Когато е надлежно мотивирано, решението на съда по вътрешно убеждение да кредитира с доверие някои от тях, а други да отхвърли е суверенно и не може да бъде окачествено като „игнориране” на приетите за недостоверни доказателствени средства. Следва да се уточни, че в жалбата си касаторът произволно се е позовал на показанията на св. Б. Б. като подпомагащи тезата му. Въз основа на действителното съдържание на показанията на свидетеля съдилищата са заключили тъкмо обратното – отнесли са това доказателствено средство към групата, подкрепяща показанията на пострадалия. Прието е, че св. Б. е възложил на св. Б. да състави текста на документите, които св. С. е бил принуждаван да подпише, и че е присъствал в първия етап на инцидента в офиса на търговското дружество, като ясно е възприел нежеланието на пострадалия да подпише документите и да се ангажира с връщане на сумата. Неоснователен е отправеният към въззивния съд упрек, че е ограничил правото на защита на подсъдимия, като е оставил без уважение искането за назначаване на друга, трета поред, техническа експертиза за изследване на кадрите от видеозаписа от охранителните камери на местопроизшествието, заснели действията на подсъдимия Т. след напускането на офиса на [фирма] – на рампата пред складовото помещение на базата на дружеството. (В жалбата поисканата експертиза е неясно определена като „допълнителна”, въпреки че защитата е настоявала за произнасяне по същите въпроси, на които са дали отговор заключенията по назначените първоначална и комплексна тройна съдебнотехнически експертизи). Поначало съдът е обвързан с ангажимент за събиране на доказателства, единствено ако това се налага за разкриване на обективната истина, като няма задължение да допуска доказателствени материали за установяване на факти и обстоятелства, за които вече са събрани доказателства. От друга страна, заключението на тройната експертиза не е интерпретирано в разрез с действителното му съдържание, нито пък е немотивирано кредитирано при наличието на основания по чл. 153 от НПК да бъде оценено като непълно и неправилно. Следва отново да се акцентира върху принципното положение, че правото на съда по вътрешно убеждение да възприема или да елиминира определени доказателствени средства е суверенно, щом като вид логическа дейност се основава на всестранното и пълно изследване на обективните обстоятелства по делото. Експертното заключение може да бъде отхвърлено, само ако бъде констатирано обективно несъответствие с доказателствените материали или бъдат посочени основателни възражения за непълнота и неизясненост на съществени обстоятелства за изясняването на фактическата обстановка и разкриването на обективната истина. Щом такива слабости на изслушаното заключение обективно не са налице, то не съществува и основание за елиминирането му. В тази връзка, на л. 11-12 и л. 20 от мотивите на първоинстанционната присъда, както и на л. 6 от въззивното решение са изложени достатъчно доводи, мотивирали предходните съдебни състави да се доверят изцяло на тройната КСТЕ, включително и относно заснетите телодвижения на подсъдимия Т. по нанасяне на удари с ръка и крака по тялото на пострадалия и запушването на устата му с ръка (при втория етап на инцидента, на рампата). Изобразените на кадрите от видеозаписа движения на подсъдимия недвусмислено визуално отразяват действията му по нанасяне на удари върху пострадалия, при това в пълен синхрон със заявеното от св. С.. Тезата на касатора, че качеството на видеозаписа било лошо и заснетите лица били неразпознаваеми, е отхвърлена със съображения за използваната от вещите лица, изготвили тройната експертиза, по-прецизна и по-висока технология при изследване на записите, както и с оглед обстоятелството, че сам подсъдимият се е разпознал на записа. На последно място, следва да се отбележи, че претенциите на жалбоподателя срещу приетото експертно заключение в действителност са породени от субективното му несъгласие с изводите на вещите лица, което обаче не е основание за отхвърляне на заключението, нито е процесуален недостатък на атакувания съдебен акт. Останалите съображения на касатора – неговите изводи от анализа на обясненията му, интерпретацията на показанията на присъствалите при инцидента лица, фиксираните на записите от охранителните камери негови действия в офиса (че стоял настрани от спорещите и разглеждал рафтове с изложената стока), оценката му за собственото му поведение при пристигането на полицейските служители на местопроизшествието, липсата на мотив да извърши деянието, заявеното обстоятелство за невъзможността да нанесе удар в областта на ребрата на пострадалия, тъй като бил левичар, а св. С. бил ударен с дясната ръка на нападателя – по същество представляват доводи за необоснованост, поради което ВКС не им дължи отговор. Действително се констатира, че на стр. 3 от решението съставът на ВАС изолирано е посочил дата на деянието „31.08.2008 г.”, вместо вярната дата 31.08.2011 г., като несъответствието очевидно се дължи на механична техническа грешка при изписването на годината. Тази неточност не се отразява върху правото на защита на касатора, тъй като не е налице неяснота относно датата на деянието. Няма спор, че то е било извършено през 2011 г., което обстоятелство е отразено в обвинителния акт, в мотивите на първоинстанционната присъда, а и няколкократно е повторено в решението на въззивния съд. С оглед изложеното дотук ВКС намери, че въззивният съд е осъществил предмета на доказване без да допусне процесуални нарушения от категорията на абсолютните, нито пропуски и нарушения, които да придадат съмнителност или колебливост на изведените в съдебния акт фактически констатации. В пределите на приетите фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за осъждането на жалбоподателя Т.. Налице са всички съставомерни признаци от обективна и субективна страна на престъплението по чл. 213а, ал. 3, т. 6 вр. ал. 2, т. 2 и т. 4 вр. ал. 1 от НК, за което подсъдимият е признат за виновен. Квалификацията на извършеното престъпление е законосъобразно прецизирана с частично оправдаване на касатора за привръзката с чл. 20, ал. 2 от НК, която се изключва от квалифициращото обстоятелство по чл. 213а, ал. 2, т. 4 от НК. Дадената от съдебните инстанции правна квалификация на извършеното от касатора деяние не може да бъде оспорена с наведения от него довод относно влезлите в сила съдебни актове на ШОС и ШРС по отношение на свидетелите Д. и Б., в които била приета различна правна квалификация от неговото обвинение. С определение от 18.01.2013 г. по НОХД № 12/2013 г. ШОС е одобрил споразумение, с което св. Д. се е признал за виновен в извършването на престъпление със същата правна квалификация, каквато е приета и по отношение на подсъдимия Т.. Св. Б. е изключен като съучастник от обвинението на подсъдимия Т., тъй като спрямо него наказателното производство е приключило също със споразумение, но за престъпление по чл. 143, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, одобрено с определение на ШРС от 09.10.2013 г. по НОХД № 1511/2013 г. Настоящият съдебен състав е затруднен да изложи други подробни съображения по отношение на наведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК поради отсъствието на конкретни относими към юридическата част на съдебния акт възражения в тази насока от страна на подсъдимия, който очевидно неоснователно счита, че претендираната материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт произтича от твърденията му за неправилно установяване на фактическата обстановка. При проверката на въззивното решение ВКС не констатира и наличието на заявеното в касационната жалба основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Т. наказание. Претенциите му в този аспект са мотивирани основно със съображения, че воденото срещу него досъдебно производство било прекратено от прокурора поради недоказаност, като впоследствие постановлението за прекратяване било отменено от прокурор в Апелативна прокуратура – гр. Варна по сигнал на самия наблюдаващ прокурор, както и че наказанието му било завишено в сравнение с наложените наказания на свидетелите Д. и Б.. Посочените данни за процесуалния развой на воденото срещу подсъдимия досъдебно производство са неотносими към въпроса за индивидуализацията на наказателната му отговорност, освен в контекста на продължителността на производство, което обстоятелство не е убягнало от вниманието на съдилищата по фактите. Неоснователно е и сравнението с определените наказания по отношение на свидетелите Д. и Б., защото наказанието се индивидуализира строго персонално за всеки деец съобразно зададените в Глава пета от Общата част на НК критерии. Отделен е въпросът, че наказанията на свидетелите са били определени в диференцирана процедура по Глава двадесет и девета от НПК, която съгласно чл. 381, ал. 4 от НПК предполага възможност за по-либерално санкциониране, с какъвто бонус подсъдимият Т. не е разполагал при традиционното развитие на процеса. В разглеждания случай няма очевидна диспропорция между наложеното му наказание и обществената опасност на деянието и дееца. Оценката на смекчаващите отговорността обстоятелства е съответна и изчерпателна, като са взети предвид не само посочените от жалбоподателя факти – чистото му съдебно минало, трудовата заетост, семейното му положение, но значително по-широк кръг обстоятелства, включващ добросъвестното му процесуално поведение, оказаното съдействие в хода на разследването, мотивът за извършване на деянието – да „помогне” на своя приятел св. Б. да компенсира материалните си вреди от кражбата на паричната сума, отдалечеността на деянието във времето. Наказанието на касатора е отмерено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК значително под специалния минимум на разпоредбата на чл. 213а, ал. 3 от НК – една година лишаване от свобода при приложение на института на условното осъждане с минимално допустимия тригодишен изпитателен срок; на основание чл. 55, ал. 3 от НК не са наложени кумулативно предвидените от цитираната разпоредба наказания глоба и конфискация. Така определеното наказание и начина му на изтърпяване са справедливи, съобразени са с констатирания от съдилищата изключителен превес на приетите за многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, обуславящ правен извод, че и най-лекото предвидено в санкционната част на разпоредбата на чл. 213а, ал. 3 от НК наказание би се явило несъразмерно тежко за подсъдимия, като липсва необходимост и основание за допълнителното му смекчаване. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 111 от 01.06.2016 г., постановено по ВНОХД № 100/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд, НО. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.