Р Е Ш Е Н И Е № 207 гр.София, 17.03.2021 г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 165/2020 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Национален исторически музей, чрез адвокат К. К. Б., срещу въззивно решение № 6377/05.09.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 8381/2018 г. в частта, с която Националния исторически музей, [населено място] е осъден да заплати на М. Н. С., действащ чрез своята майка и законен представител Р. Б. Б., обезщетения за причинени му неимуществени вреди от настъпил инцидент, станал на 15. 09. 2017 г., при който счупил дясна бедрена кост в нейната средна част, в размер на 25 000 лв., както и компенсаторна лихва върху главницата, считано от 15.06.2017 г. до окончателното издължаване и сторените по делото съдебноделоводни разноски. Касационното обжалване е допуснато по следните правни въпроси: длъжен ли е съдът да обосновава своите правни изводи и, в частност, да изложи съображения по свой извод за противоправно поведение при деликт; кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните и как следва да се преценяват дадените от тях показания; съдът, сезиран с иск по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, трябва ли да прецени поведение на пострадалия, което евентуално е в пряка причинноследствена връзка с увреждането. Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение: Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно правнорелевантните факти, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, като ги обсъди по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. При предявен иск по чл. 45/49 ЗЗД съдът следва да установи онези факти, които имат значение за деянието, за извършването му от ответника, неговата противоправност или изключването й; за увреждащия резултат, пряката причинноследствена връзка между резултат и деликтно поведение; за опровергаване на презумпцията за вина; за освобождаването от отговорност. Това значи, че съдът е длъжен ясно и точно да посочи какви фактически изводи прави във връзка с горното, на базата на кои доказателства, какви са правните му съображения, като ги обоснове по правилата на логиката, опита и научното знание. Казаното се отнася и до въззивният съд, който е също инстанция по съществото на спора. При постановяването на своето решение той е длъжен да изложи собствени мотиви за приетите фактически и правни изводи, на базата на които да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция. От изложеното следва, че съдът дължи мотиви дали деянието, за което се твърди, че е причинило увреждането на ищеца, е противоправно. Противоправно е онова поведение, което не съответства на дължимото според предписанията на правния ред и порядък или на публичнопозитивната забрана да не се вреди другиму, стига да липсват основания, които да оправдават настъпването на вредата. Съдът следва да се обоснове защо съответното деяние е противоправно – какво е било дължимото поведение според разписаните разпоредби или обичая, морала и добросъвестността, според необходимостта от съобразяване със субективните права и законни интереси на пострадалия. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото (роднините, настойника или попечителя на посочилата го страна, осиновителите, осиновените, тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, пълномощниците, посочени от техните доверители). Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всяко друго лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Това могат да бъдат хипотези на евентуална симпапия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост и пр. Във всички случаи, свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Както е изяснено в решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., ГК, решение № 65/16.07.2010 г. по гр. дело № 4216/2008 г. на IV г. о. на ВКС, гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката (ден, нощ, виелица, дъжд и пр.), психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето) и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, възможна заинтересованост или предубеденост, доколко показанията вътрешно логични или са противоречиви, подкрепени ли са или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Съдът, в подобна хипотеза разполага и с възможността по чл. 174 ГПК да извърши очна ставка между свидетелите и това е особено нужно, когато за спорните обстоятелства съществуват единствено гласни доказателства, а те са противоречиви, като всички свидетели се явяват и вероятно заинтересовани или предубедени по чл. 172 ГПК. Съдът е длъжен да обезпечи установяването на истината (чл. 10 ГПК), както и своята преценка на доказателствата по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК ) В Пленумно постановление № 17/1963 г. Върховният съд на Република България е обърнал внимание на съдилищата при разглеждане на делата за отговорността за вреди от непозволено увреждане да прилагат правилно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Тези указания за актуални. Пострадалият има право да получи обезщетение за всички вреди, но те трябва да са пряка и непосредствена последица от деянието на посоченият деликвент (ответник) – само от негово действие/бездействие или при съучастието и на трети лица (съизвършители); обезщетението не може да служи за неоснователно обогатяване на пострадалия. Деликвентът носи отговорност именно за своето противоправно и виновно деяние, което е в причинноследствена връзка с увреждащия резултат. Когато повече от едно лица, със своите действия или бездействия са довели до резултата, е налице съпричиняване на деликта от неколцина, които са солидарно задължени да обезщетят пострадалия за вредите, щом те са в причинноследствена връзка и с тяхното поведение. Увреденият може да поиска изпълнени изцяло и само от един от съдлъжниците. Вредите, съпричинени от самия пострадал вече не са в пряка и непосредствена последица от деянието на деликвента/деликвентите, поради което последният не може да отговаря за тях, на което съответства правилото, че увреденият не може да иска да бъде обезщетен за нещо, което сам си е причинил. Вредоносният резултатът е този, поради поведението на деликвента и поведението на пострадалия; именно деянията на двамата, в тяхното единство, са го причинили. Правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се тълкува с определената от законодателя отговорност на извършителя до действителните вреди, които са в пряка последица с деянието му /чл. 51, ал. 1 ЗЗД/. Следователно, има ли надлежно въведени по делото факти за съпричиняване, съдът е длъжен да ги обсъди и сам да приложи материалния закон – чл. 51, ал. 2 ЗЗД; не е обвързан от изрично искане на деликвента. При действието на ГПК от 2007 г., при възприетия от него концентрационен принцип и ранна преклузия за твърдения, доказателства и възражения, следва да се следи дали обстоятелствата, сочещи на съпричиняване са въведени в предмета на спора в срок: срока за отговор на ответника, съответно доклада по делото по чл. 146 ГПК; в срока по чл. 147 ГПК, ако обстоятелството, сочещо на съпричиняване е новооткрито /няма как да е нововъзникнало/; с въззивната жалба, съответно отговора по нея – в зависимост от процесуалното качество на ответника, ако обстоятелството е новоузнато в периода след устните състезания, проведени в първа инстанция и срока за подаване на жалба, съответно на отговор по нея; след тези дати – само, ако обстоятелството е новоузнато след това. Относно правомощията на въззивния съд, следва да се държи сметка за забраната да се влошава положението на жалбоподателя, както и за характера на въззивното производство. По касационните оплаквания: Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по касация изразява становище с отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, както и в съдебно заседание, че жалбата е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният Софийски градски съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил Националния исторически музей да заплати на М. Н. С., действащ чрез своята майка и законен представител Р. Б. Б., обезщетения за причинени му вреди от настъпил инцидент, станал на 15. 09. 2017 г., при който счупил дясна бедрена кост в нейната средна част, както следва 25 000 лв. за причинени неимуществени вреди и 1267,85 лв. за причинени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение, на осн. чл. 49 ЗЗД, както и компенсаторна лихва върху главниците, считано от 15. 06. 2017 г. до окончателното издължаване и сторените по делото съдебноделоводни разноски, съответно - 2658,90 лв. за първа инстанция и 1533 лв. за втора инстанция. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 12.06.2017 г., при организирано от училището на М. Н. С. посещение на Националния исторически музей, той претърпял травматично увреждане, изразяващо се закрито счупване на дясна бедрена кост, получено в резултат на падане на музеен експонат - каменна плоча, намираща се в лапидариума на музея. При посещението на музея децата са били с техни учители – А. В. Д. и Р. И. П., определени за ръководители на училищната група със Заповед №770/05. 06. 2017 г. на директора на 29 СОУ “К. Ш.“, като преди това е бил проведен инструктаж за дължимото поведение при провеждане на мероприятия извън територията на училището. Налице била и декларация на законния представител на М. Н. С. – неговата майка Р. Б. Б., че е запозната с проведения инструктаж, като съдът установил, че с инструктажа бил запознат и лично малолетният М. Н. С.. Инструктажът съдържал указания учениците да не се отделят от групата и да не се отклоняват от маршрута. Установено е, че М. не е спазил инструктажа за поведение в музея и е влязъл между експонатите. Съдът приел, че в деня на посещението експонатите в лапидариума не са били обезопасени чрез поставянето на ограждения и предупредителни надписи, като в тази насока изцяло кредитирал показанията на свидетеля Р. П. и не кредитирал показанията на свидетелите Н. и П. (служители на ответника), в обратен смисъл, защото последните поради служебната им зависимост са заинтересовани от изхода на спора. При така установеното, съдът приел, че е налице пряка причинноследсвена връзка между поведението на служители на ответника /противоправно бездействие да изпълнят задължения, вменени им със закон/, инцидента с М. и причиненото му увреждане. Посочил, че презумпцията за вина не е опровергана. Намерил, че неизпълнението на инструктажа от страна на пострадалия М., не освобождава служителите от отговорност да обезопасят експонатите. Съдът намерил, че за причинените болки и страдания, ответникът следва да заплати обезщетение на М., чрез неговата майка и законна представителка, в размер на 25 000 лв. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, взел предвид възрастта на пострадалия (9 годишен към датата на инцидента), тежестта и характера на претърпените увреждания, извършените оперативни интервенции, продължителността на възстановителния период, интензивността на болките в оперативния и следоперативния период, както и психологическите последици на претърпяната травма. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. По въпросите, допуснати до касационно обжалване, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените отговори по чл. 290 ГПК. Въззивният съд, в противоречие с чл. 12 и чл. 235 ГПК и даденото по-горе тълкуване на разпоредбите, не е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, достоверността на свидетелските показания, както и тяхната евентуална заинтересованост с оглед на логическите правила и житейската логика. Съдът не е отчел евентуалната заинтересованост на част от свидетелите, с което е допуснал нарушение на чл. 172 ГПК. При противоречиви показания на свидетели, е изключила тези, дадени от служители в музея, като се е позовал на чл. 172 ГПК, само поради служебната им зависимост, без да е обсъдил показанията така, както е разяснено по-горе по реда на чл. 290 ГПК. В същото време е кредитирал изцяло тези, дадени от учител, сърповождащ и отговаряш за децата по врема на посещението в музея – според ответника изцяло отговорен за падането на детето М.. Касае се за лице, чието поведение е възможно да изключва деликта от страна на музея, или може да се окаже звено в причинната връзка между увреждащото поведение на ответника и претърпяната от ищеца вреда. При това, предвид данните по делото, въззивният съд е следвало служебно, на осн. чл. 171, ал. 2, предл. 3 ГПК да извърши очна ставка по чл. 174 ГПК между свидетелите – всички с вероятна заинтересованост или предубеденост по чл. 172 ГПК и с твърдения относно релевантните факти, които си противоречат. Заключението на Софийски градски съд, че детето М., въпреки инструкциите и в нарушение на същите се е отделил от групата и е навлязъл в лапидариума, където е паднал, но това е без значение за произнасянето по материалноправния спор, е направено в нарушение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съдът е трябвало да прецени има ли съпричиняване от страна на пострадалото лице. Въззивната инстанция, също така, в противоречие с дадените по реда на чл. 290 ГПК разяснения и в противоречие с чл. чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, е посочил бланкетно, че служителите на ответника не са изпълнили свои служебни задължения, вменени им по закон, но без да уточнява коя е правната разпоредба и какви са нейните предписания, нарушени според съда от служителите на музей. Както стана ясно от отговора по чл. 290 ГПК, едно деяние помаже да е противоправно и без да съставлява нарушение на конкретна правна норма, но ако съдът приема, че е нарушена законова разпоредба, трябва да се обоснове и ясно да посочи коя е тя и какво предписва, съответно какво дължимото поведение именно според нея. Въззивната инстанция всъщност не е изяснила какво е дължимото поведение на ответника при организиране на музейна експозиция – с оглед избрания метод на демонстрация на експонатите, тяхното организиране и разположение, дали е осигурена безопасността на посетителите, съответно нормалните условия за съхранение на музейните предмети и спомагателни материали и запазване на целостта им и, в частност, трябва ли да се предвиждат и какви допълнителни предохранителни мерки при посещения на деца и при специално предвидени мероприятия с тях. Организацията в лапидариума в деня на инцидента била ли е съобразена ли е с тези правила. За изясняване на тези обстоятелства са нужни специални знания по музейно дело, поради което съдът е трябвало да укаже на ответника по иска, който носи тежестта на доказване, за необходимостта от допускане на съдебна експертиза, за която да внесе депозит. Във въззивното производство е пренесен спорът за това как е била организирана музейната експозиция в лапидариума, имало ли е и трябвало ли е да има ограждания, как са били разположени музейните предмети, безопасно ли са били закрепени. Ето защо, въззивният съд е следвало и служебно да предприеме действия по чл. 195 ГПК. В заключение въззивното решение следва да бъде касирано и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да извърши очна ставка между разпитаните по делото свидетели, да допусне съдебна експертиза съобразно указанията в мотивиоровъчната част на настоящото решение, като вещото лице направи оглед на място в Националния исторически музей, запознае се с материалите по делото и присъства на очната ставка между свидетелите с възможност да задава въпроси. Съдът следва да обсъди всички доказателства по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като извърши и преценка по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По разноските, сторени от страните по настоящото дело, въззивният съд следва да се произнесе предвид резултата по материалноправния спор. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 6377/05.09.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 8381/2018 г., в частта, с която Националния исторически музей, [населено място] е осъден да заплати на М. Н. С., действащ чрез своята майка и законен представител Р. Б. Б., обезщетения за причинени му неимуществени вреди от настъпил инцидент, станал на 15. 09. 2017 г., при който счупил дясна бедрена кост в нейната средна част, в размер на 25 000 лв., както и компенсаторна лихва върху главницата, считано от 15.06.2017 г. до окончателното издължаване и сторените по делото съдебноделоводни разноски. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: