10 Р Е Ш Е Н И Е № 412 гр. София, 02 декември 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи септември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Блага Иванова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Даниела Атанасова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Мария Михайлова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2263/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искане на осъдения К. И. С., чрез защитника му адв. К. от Адвокатска колегия – [населено място], за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на влязлата в законна сила присъда № 506 от 15 ноември 2011 година на Пловдивския районен съд, постановена по нохд № 841/2007 година, изменена в санкционната й част и потвърдена в останалата й част с решение № 236 от 13 юли 2011 година на Пловдивския окръжен съд по внохд № 1104/2011 година по описа на този съд. В молбата на защитата за възобновяване на наказателното дело от 18. 07. 2011 година, са посочени отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, към които препраща нормата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, само и доколкото допуснатите нарушения са съществени. Общо формулираното искане е за възобновяване на делото. В съдебно заседание пред ВКС осъденият К. С. не участва лично. Представлява се от защитника си адв. К., който поддържа искането за възобновяване на делото при заявените в него основания за това и доводи в тяхна подкрепа. Представя и подробно писмено допълнение към тези доводи. Гражданският ищец и частен обвинител П. К. Г. и гражданският ищец Е. Ц. С. не участват лично в производството и не се представляват. Не са представили становище по искането на осъдения С. за възобновяване на делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, при което установи следното: С влязлата в законна сила присъда (втора поред) е ангажирана наказателната отговорност на К. И. С. за извършени от него две престъпления по чл. 209, ал. 1 от НК: на 11. 02. 2000 година в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудил и до края на м. февруари с. г. е поддържал заблуждение у Е. Ц. С. и с това му е причинил имотна вреда в размер на 3489. 22 лева и на 23. 06. 2000 година в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудил и до началото на м. юли с. г. е поддържал заблуждение у П. К. Г., с което му е причинил имотна вреда в размер на 2000 (две хиляди) лева. За всяко от престъпленията, при съобразяване на разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК, С. е осъден на глоба в полза на държавата в размер на 1000 лева. Определено му е общо наказание от 1000 лева глоба, което е увеличено на 1500 лева глоба, на основание чл. 24 от НК. С присъдата С. е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено от него на 23. 06. 2000 година и до 02. 10. с. г. престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, по отношение на Е. Й. Б.. Осъден е да заплати на Е. С. сумата 3489. 22 лева и на П. Г. сумата 2000 лева, представляващи обезщетения за причинени на всеки от тях имуществени вреди, заедно със законните последици. Присъдени са направените по делото разноски и държавни такси върху уважените граждански искове, като са възложени в тежест на осъдения. В производство, инициирано по протест на прокурор при Районна прокуратура – гр. Пловдив, с възражения срещу оправдателната част на присъдата и срещу индивидуализиране на наложеното наказание при условията на чл. 55 от НК, както и по жалба на подсъдимия С., е постановено решение на въззивния съд, с което присъдата е изменена в санкционната й част, като: наложените на подсъдимия С. наказания за всяко от двете престъпления по чл. 209, ал. 1 от НК са увеличени съответно на две години лишаване от свобода (за първото) и на една година и шест месеца лишаване от свобода (за второто), определено е общо най-тежко наказание от две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Настоящето разглеждане на делото на две редовни инстанции е проведено след отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела, с решение № 276 от 03. 07. 2008 година на ВКС, ІІІ н. о., по к. д. № 261/2008 година, на постановените първоначално присъда и въззивно решение и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното следствие. Основание за отмяна на съдебните актове предходният състав на ВКС е съзрял в обстоятелството, че в съдебно заседание пред първоинстанционния съд на 02. 10. 2007 година, подсъдимият С. на практика е бил без ефективна защита, което съдът е оценил като съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК и доколкото то е отстранимо, е върнал делото на съдебната инстанция, пред която то е допуснато. Поради това съдът не е обсъждал останалите доводи в искането за възобновяване на делото, които подлежат на преценка при новото му разглеждане. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежно легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК, по отношение на съдебен акт, който не подлежи и не е проверяван по касационен ред. Разгледано по същество, то е частично основателно. ВКС констатира, че релевираните в искането отменителни основания и доводите в тяхна подкрепа в допълнителното изложение към искането, са идентични с тези във въззивната жалба на осъдения С.. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че очакването ВКС да пререши делото по същество е неоправдано, защото възложената му от закона компетентност принципно изключва такава възможност. Контролните му правомощия по приложението на закона и справедливостта на отговорността, стесняват обхвата на проверката, на която по принцип служебното начало е неприсъщо. В правомощията на въззивния (а не на касационния) съд е да провери фактическата правилност на издадената присъда и правилността на възприетата квалификация, което в случая този съд е сторил по предписания от закона начин. В случая, фактическите и правни изводи на редовните съдебни се оспорват от осъдения С. с формално позоваване на касационни основания. На практика обаче, основно са подкрепени с лични оценки за доказателствената стойност на свидетелските показания и с твърдения за неизяснени въпроси по делото, които аргументи няма как тук да бъдат обсъждани, ако молителят държеше сметка за естеството на извънредната проверка по Глава ХХХІІІ от НПК, препращаща към разпоредбите за основанията и рамката на касационния контрол. Известно е също така, че проверката за правилно приложение на материалния закон е възможна при направена от ВКС констатация за липса на допуснати съществени нарушения в дейността на предходните инстанции при събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, т. е. при наличие на надлежна доказателствена основа на формираните от тях изводи по фактите. Поради това оплакването, ангажиращо отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК следва да бъде обсъдено преди останалите. От съдържанието на искането и допълнителните доводи към него, се извеждат възражения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в две насоки: първо - ограничаване на процесуалните права на пострадалото лице Г. Г., представляващ [фирма] поради липса на надлежно предявяване на същия на материалите от досъдебното производство, което е затормозило целия процес и така е увредило интересите и на осъдения и второ – недостатъци в съдържанието на обвинителния акт, довели до липса на яснота относно фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване по делото съгл. чл. 102 от НПК. В останалата си част искането съдържа доводи, които биха могли да бъдат отнесени към обосноваността на фактическите изводи на редовните съдебни инстанции, което е извън предмета на настоящата проверка. По отношение на първото оплакване преди всичко следва да се отбележи, че напълно идентично възражение е получило надлежен отговор в решението на въззивния съд (стр. 18 от същото). Може само да се добави, че процесуалният закон обвързва правото на обжалване най-общо с наличието на правен интерес, т. е. когато и доколкото са нарушени права и законни интереси на страната в процеса. Принципно положение е, че обжалването не може да увреди законните интереси на страната, която е упражнила това свое право, както и че необжалвалите лица не могат да получат по-благоприятен за тях резултат за сметка на обжалвалата страна (с изключение на хипотезата на чл. 349, ал. 2 от НПК). В случая се релевират твърдяни нарушения на процесуалните правила, които са относими изцяло към законните интереси на гражданския ищец и които са принципно противоположни с тези на подсъдимия. Извън това може да се отбележи, че при повторното разглеждане на делото гражданският иск на [фирма], прехвърлена по надлежния ред на Г. Г. и впоследствие обявена в несъстоятелност (съдебно заседание от 12. 01. 2009 година) не е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес, представителят му не е конституиран по делото, а за инкриминираното деяние по отношение на фирмата, подсъдимият С. е оправдан изцяло и влязлата в законна сила присъда не е атакувана в тази й част. Правото на оспорване на съдебния акт е диспозитивно и се упражнява по волята на страните и единствено по тяхна преценка. Възражението относно качеството на обвинителния акт също е било предмет и на въззивната проверка по делото и е получило надлежен отговор на л. 15 от решението. Правилно е преценено като неоснователно, а изложените за това съображения няма причини да не бъдат споделени от настоящия съдебен състав, защото съответстват на данните по делото, на закона и на съдебната практика (ТР № 2/2002 година на ОСНК). Проведеното разследване и изготвеният обвинителен акт са очертали надлежно рамката на наказателното преследване срещу подсъдимия С. чрез формулиране на обвинението по начин, който определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него, което да гарантира осъществяване на правото му на защита и това именно е същността на изискванията към формата и съдържанието на обвинителния акт. В конкретния случай те са изпълнени и не пораждат никакво съмнение за обстоятелствата, визирани в чл. 102 от НПК. По-нататък, оплакванията за необоснованост на залегналите в присъдата и решението фактически положения обаче няма как да бъдат обсъждани от ВКС, ако се държи сметка за естеството и характера на проверката за наличие на основания за възобновяване на наказателните дела, препращаща към основанията за касационен контрол, при това доколкото допуснатите нарушения са съществени. При условие, че фактическите констатации са формирани законосъобразно от надлежна доказателствена основа, очакването делото да се пререши по същество, е неоправдано. А конкретният случай е именно такъв. Не се подкрепя от доказателствата по делото твърдението за превратност и необективност в доказателствената дейност на съда. В основата на формираните изводи на съда по фактите са поставени най-вече показанията на пострадалите свидетели Е. С. и П. Г., на свидетелите Ц. С., Б. П. и Р. С. (присъствали и участвали при първоначалното предаване на сумата от 1000 щатски долара на подсъдимия и при последващото такова на сумите от 400 щ. д. и 700 лева), на Б. и Б. (присъствали при първата среща на подсъдимия с пострадалия Г.), на Г. Н. (присъствал при договарянето и предаването на възложителното писмо от Г. на подсъдимия от 26. 06. 2000 година), на Р. и Г. (във връзка с твърденията на подсъдимия за извършени издирвателни действия по отношение на автомобила на св. Г.). Показанията на всички тези свидетели представляват източници на преки доказателствени факти, като тяхната достоверност се потвърждава и от съдържанието на писмените доказателства по делото, както и от заключенията на многобройните съдебно-графологични експертизи. Годността и достоверността на доказателствените източници е предмет на сериозен и задълбочен анализ и оценка в решението на въззивния съд (стр. 9-10), както и отказът на съда да кредитира за достоверност показанията на свидетелите Я., М. (стр. 11-12 от решението). Изобщо, за приетите по делото факти съдът е изложил подробни съображения, основани на пълен и цялостен доказателствен анализ, който не разкрива характеристики на игнориране или превратност. Поради това, оплакването за допуснати от съда съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неправилно приложение на закона, не се подкрепя от данните по делото. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е резултат на надлежна процесуална дейност, гарантираща неговата формална и логическа правилност. При така установените факти от предмета на доказване, материалният закон е приложен правилно. Известно е, че измамата по смисъла на НК предполага наличие на установени няколко групи обстоятелства, а именно: деецът умишлено и с конкретни действия да е въвел в заблуждение лицето, от което се стреми да получи имотна облага, че ще му извърши някаква услуга (или достави определена стока, извърши определена работа и пр.), същият да не е имал намерение и възможност да изпълни поетия ангажимент, като поемането му е единствено с цел да набави за себе си имотна облага и в резултат на тези негови действия пострадалият да е мотивиран да извърши определено имуществено разпореждане в полза на дееца. Не е невъзможно договорни отношения (каквито несъмнено са налице в случая по п. 1) да се използват при осъществяване на наказателно-правната измама. Тогава деецът няма намерение да се задължи по тях, както и възможност реално да ги изпълни, а те са само средството за въвеждане на пострадалия в заблуждение, за да извърши той съответното имуществено разпореждане, с което трайно да намали своя патримониум, извършвайки един безвъзмезден и невъзстановим разход. В конкретния случай, съдът е извършил задълбочен правен анализ на установените по делото факти на плоскостта на посочените по-горе и несъмнени правни характеристики на наказателната измама, поради което е направил правилни и законосъобразни правни изводи (стр. 15, 19 от решението). Сключването на договор, в т. ч. и договор за заем, поначало би могло да бъде използвано с измамлива цел, като извършените от дееца действия във всички случаи трябва да са конкретни и да предхождат извършеното от пострадалия имуществено разпореждане в негова полза, което в случая е точно така. Предприетите от осъдения С. действия по време и непосредствено след извършените имуществени разпореждания от пострадалите, целящи създаване на привидност за наличие на негови насрещни вземания по отношение на тях и техни парични задължения към него, обективират липсата на намерение за изпълнение на поетите от осъдения задължения и дават основание за направените от съдилищата правни изводи за съставомерност на деянията по нормите на закона, по които те са подведени. И това е така защото, липсата на намерение деецът реално да се задължи по сключения договор, трябва да е обективирана от неговите действия, което в конкретния случай е точно така. По отношение на възражението за явна несправедливост на наложените на осъдения С. наказания, ВКС намира същите за основателни. Индивидуализацията на тези наказания е направена при отчитане на всички установени по делото обстоятелства по чл. 54 НК. Въззивният съд правилно е преценил и съобразил като смекчаващи отговорността на осъдения обстоятелства липсата на предходни осъждания, добрите му характеристични данни и трудовата му ангажираност, като на практика не е констатирал отегчаващи отговорността му такива. Правилно е ценил и продължителността на протичане на наказателното производство срещу него, на плоскостта на правото на всяко обвиняемо лице делото му да бъде разгледано в разумен срок (чл. 6, т. 1 от ЕКПЧОС), която норма представлява приоритетно вътрешно право по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ. Необходимо е да се уточни, че обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени в рамките на преценката за „разумност” на срока, са преди всичко конкретни за всеки отделен случай и са свързани с фактическата и правна сложност на делото, поведението на компетентните власти, процесуалното поведение на обвиняемия/подсъдимия. Периодът, който се преценява, е от привличането му в качеството му на обвиняем, което в настоящия случай е станало на 25. 11. 2002 година, до произнасяне на присъдата по основателността на обвинението на 15. 12. 2008 година, като обвинението е внесено в съда на 14. 06. 2007 година. Вярно е, че неколкократното допълнително разследване в досъдебната фаза на процеса, изработването на многобройни експертизи, възобновяването на делото от ВКС и т. н., не биха могли да бъдат приписани на държавата, респ. на нейните компетентни органи в светлината на изискването на чл. 6, т. 1 от ЕКПЧОС за разумност на срока на наказателно преследване срещу гражданите. А дали разследващите органи са действали достатъчно усърдно, необичайно дълго ли е разследването и какви са причините за това, са обстоятелства извън предмета на настоящата проверка. Но е факт и това, че в един продължителен период от време (около девет години) осъденият е търпял негативите и ограниченията, неизбежно произтичащи от положението му на обвиняем и подсъдим, до окончателното приключване на наказателното производство срещу него. При тези съображения ВКС намира, че въззивният съд правилно е отчел периода на наказателно преследване срещу осъдения като още едно смекчаващо отговорността му обстоятелство, но не и като изключително такова. Въпреки това е определил наказанията му по-скоро близо до средния размер, предвиден в закона (в редакцията му в ДВ, бр. 10/1993 година). ВКС намира, че при отчетени само смекчаващи отговорността на осъдения обстоятелства, дори и те да не могат да бъдат дефинирани като изключителни или многобройни, наложените му наказания би следвало да бъдат определени в по-малък размер в рамките на предвиденото наказание лишаване от свобода, а именно - една година лишаване от свобода за първото престъпление и десет месеца лишаване от свобода за второто, като общото наказание бъде определено на една година лишаване от свобода, при запазване приложението на чл. 66 от НК. Така индивидуализирани, наказанията удовлетворяват изискванията на чл. 54 от НК и изпълняват целите на наказанието по чл. 36 от НК. В този смисъл следва да бъде изменено решението на въззивния съд, което е в рамките на правомощията на ВКС по чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК и доколкото обсъденото изменение е в полза на осъдения. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ по реда на възобновяване на наказателните дела, решение № 236 от 13 юли 2011 година на Пловдивския окръжен съд, по внохд № 1104/2011 година, като н а м а л я в а наложеното на осъдения К. И. С. наказание за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК от две години лишаване от свобода на една година лишаване от свобода, наложеното на същия за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода на десет месеца лишаване от свобода и определеното общо наказание по чл. 23 от НК - от две години лишаване от свобода на една година лишаване от свобода. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения К. И. С. в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.