Р Е Ш Е Н И Е № 68 гр. София, 14 април 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в открито съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и след становище на прокурора от ВКП КИРИЛ ИВАНОВ, като разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 185/2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава двадесет и трета от НПК. Образувано е по касационна жалба от подсъдимия П. Х. Н., чрез упълномощен защитник адвокат М. Т. от САК срещу решение № 167/17.12.2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по в.н.о.х.д. № 251/2020 г. В жалбата се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Иска се отмяна на въззивното решение, с което е потвърдена осъдителната присъда по обвинението по чл.116, ал.2, вр. чл.18, ал.1, предл. 1 от НК и да се постанови нова, с която подсъдимият да бъде признат за невиновен и оправдан. В касационната жалба се навежда довод за липса на мотиви поради това, че във въззивния съдебен акт не се съдържат отговори на възраженията на защитата относно субективната страна на деянието по чл.116, ал.2, вр. чл.18, ал.1 от НК. Субективна несъставомерност по чл.116, ал.2 от НК се аргументира и с липса на надлежна легитимация от страна на полицейските служители съобразно изискването в чл.151 от ЗМВР. Липсата на мотиви се извежда също от игнориране на доказателствата за получени множество заплахи за живота и здравето на подсъдимия и негови близки преди инцидента. Според касатора, изградената във въззивното решение фактическа обстановка се явява вътрешно противоречива, тъй като е останала неясна волята на съда дали към момента на твърдения изстрел подсъдимият е съзнавал, че свидетелите Ц., Ж., М. и П. са полицейски служители, както първоначално е приел въззивният съд или представата му за това обстоятелство е формирана едва след произвеждане на изстрела, както е посочено на стр.7 от решението. Оспорва се изводът на въззивния съд за умисъл за извършване на опит към чл.116 от НК само на база мястото на нараняване на пострадалия - в близост до артерия. За субективната страна на деянието винаги се съди по обективираните действия на дееца, които в случая са изстрел с насоченост в рамото, при който не се достига до опасност от настъпване на летален изход за пострадалия. Оспорва се и изводът на въззивния съд за наличието на квалифициращия признак по чл.116, ал.1, т.8 от НК (опитът за убийство е извършен с цел да бъде прикрито престъпление по чл.354а, ал.1 от НК – държане с цел разпространение на наркотични вещества), като се твърди, че липсват данни подсъдимият да е правил опити да прикрива каквито и да е вещества. От показанията на приятелката на подсъдимия се установява, че не се е приближавал до наркотичните вещества, а поведението му е провокирано от неясни представи за действителното фактическо положение. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият П. Н., редовно призован, не се явява. Представлява се от упълномощения защитник адвокат Т., която поддържа касационната жалба по изложените в същата касационни основания, но не изразява становище по заявеното в касационната жалба искане за оправдаване на подсъдимия, а претендира отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно – преквалифициране на деянието като лека телесна повреда по чл.131 от НК. Защитникът на подсъдимия поддържа тезата в касационната жалба за липса на мотиви, както и липса на доказателства относно наличието на субективния елемент на състава на престъплението по чл.116, ал.2 от НК, като позовавайки се на характера на причинената лека телесна повреда намира, че не се извеждат данни за застрашаване на живота на пострадалия. Акцентира върху липсата на отговор в мотивите на въззивното решение по направените възражения от защитата, като оспорва и квалификацията на деянието във вр. с т.8 на чл.116, ал.1 от НК. Прокурорът от ВКП, пред касационния съд, застъпва становището за неоснователност на касационната жалба поради неоснователност на довода за липса на мотиви. Счита също, че липсват процесуални пропуски в аналитично-оценъчната дейност на контролирания въззивен съд и че възприетите от него факти са правилно установени, както на база многобройни доказателства, така и от назначените експертизи. Отчита липса на данни за по-лека квалификация на деянието, като наложеното наказание намира за твърде снизходително. Съгласява се и с извода на въззивния съд, че извършеният опит за убийство е недовършен и като намира, че материалният закон е правилно приложен, предлага атакуваното решение да бъде оставено в сила поради неналичие на наведените касационни основания. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда №7/01.06.2020г. по н.о.х.д. №355/2019г. по описа на Окръжен съд-Ловеч подсъдимият П. Н. е признат за виновен в това, че на 12.04.2018 г., около 06:00 часа, в [населено място], общ. Л., обл. Л., в жилищна сграда-къща, направил опит умишлено да умъртви полицейски орган - Д. Ц. - мл.експерт и командир на отделение в Група Охрана на обществения ред, Сектор Охранителна полиция, РУ-Ловеч, при и по повод изпълнение на службата му - участие в специализирана полицейска операция, утвърдена със заповед с рег. № 295р-4421/11.04.2018 г. на директор на ОД МВР-Ловеч, чрез произвеждане на изстрел с огнестрелно оръжие - сигнално-газов пистолет, марка „ИЖ 79-8" ("Байкал"), с фабричен калибър 8 мм, с проявен фабричен № Т. 0853, преработен в огнестрелно оръжие калибър 9 мм, с което му причинил пронизващо огнестрелно нараняване, довело до временно и неопасно разстройство на здравето, като деянието е извършено с цел да бъде прикрито друго престъпление - държане с цел разпространение на наркотични вещества, и макар деянието да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление, поради което и на основание чл.116, ал.2, пр.4, вр. с ал.1, т.8, пр.2, вр. с чл. 115, вр. с чл. 18, ал. 1 от НК и чл. 58 б.”а” от НК му наложил наказание дванадесет години лишаване от свобода, като го оправдал по обвинението по чл. 116, ал.1 т. 6, предл. 1, алт. 2 от НК (деянието е извършено по начин, опасен за живота на мнозина - чрез произвеждане на изстрел с огнестрелно оръжие във вътрешността на посочената жилищна сграда, където се намирали и други лица - полицейски органи при ОД МВР-Ловеч). На основание чл. 25, ал. 1 от НК на подсъдимия Н. е определено едно общо най-тежко наказание, измежду така наложеното наказание и наказанието наложено му с протоколно определение № 16/23.12.2019 година по н.о.х.д. № 537/2019 г. по описа на ОС – Ловеч, а именно дванадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, към което на основание чл. 25, ал.1 във връзка с чл. 23, ал. 3 от НК е присъединено изцяло наказанието глоба в размер на десет хиляди лева. На основание чл. 59 от НК от така определеното общо най-тежко наказание дванадесет години лишаване от свобода е постановено да се приспадне времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 12.04.2018 година. Съдът е възложил в тежест на подсъдимия разноските по делото в размер на сумата 4 019.63 лева и съответната държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист, като се е разпоредил с веществените доказателства по делото. С въззивно решение № 167/17.12.2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по в.н.о.х.д. № 251/2020 г., по жалба от подсъдимия, присъдата е била изменена, като е отменена само в частта, в която подсъдимият Н. е признат за виновен, че е извършил довършен опит за убийство, вместо което е признат за виновен в извършване на недовършен опит за убийство. В останалата част присъдата на първия съд е била потвърдена. Касационната жалба на подсъдимия е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК, от активно легитимирана страна и срещу оспорим пред ВКС съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество касационната жалба се прецени за неоснователна. По касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК относно допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на въззивното решение: ВКС намира, че въззивният съд е изпълнил стриктно процесуалните си задължения по чл.313, 314, ал.1 и чл.339, ал.2 от НПК при изготвянето на атакуваното въззивно решение. Осъществената от Великотърновския апелативен съд въззивна проверка на първоинстанционния съдебен акт не търпи съществена критика, тъй като в мотивите на атакувания въззивен акт направените от защитата възражения, дословно аналогични с направените в касационната жалба, са получили конкретен и адекватен отговор, поради което оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение, изразило се в липсата на мотиви не може да бъде споделено. Съдът ясно е заявил какви фактически положения приема за установени и въз основа на кои доказателствени материали прави това. Доверил се е на показанията на полицейските служители, участвали в проведената специализирана полицейска операция, че по време на акцията носели служебно облекло и служебно оборудване в тъмен цвят, с разположени на тях контрастни надписи „полиция“ в бял цвят, както и емблеми на МВР. След като проникнали в дома на подсъдимия ясно оповестили присъствието си, като издавали на висок глас команди „Полиция. Никой да не мърда.“ и „Стой на място“, с което ясно се обозначили като полицейски служители. Възприето е и заключението на съдебномедицинската експертиза относно причиненото на пострадалия входно огнестрелно нараняване по предната повърхност на лявото рамо на полицейския служител Ц. с размери 1,5 см. (в диаметър) и изходно огнестрелно нараняване по задната повърхност на гръдния кош, на около 5 см. вляво от гръбначния стълб (т.4, л.30-32 от ДП). В унисон с това безспорно между страните експертно заключение и разясненията на вещото лице в съдебно заседание, съдът е приел, че в резултат на огнестрелното нараняване на пострадалия не е причинено разстройство на здравето временно опасно за живота и нараняването не е проникнало в гръдната кухина, но е могло да проникне при минимално отклонение наляво на изстрела, тъй като нараняването е в лявото рамо и е на нивото на сърцето на простреляния полицейски служител (л.290 н.о.х.д. №.355/2019г. на ОС-Ловеч). Не е налице липса на мотиви към оспорения въззивен акт, включително частична такава, както се сочи в касационната жалба, тъй като въззивният съд изчерпателно е отговорил на наведените във въззивната жалба и допълнението към нея възражения на защитата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при оценка на гласните доказателствени средства и за неправилно приложение на закона. На стр.4 от въззивното решение (л.79 от н.о.х.д.№251/2020г. на ОС-Ловеч) съдът е изложил подробни и убедителни съображения защо е дал вяра на показанията на полицейските служители-очевидци и е игнорирал обясненията на подсъдимия и показанията на неговата приятелка – свидетелката Р. в частта, в която им противоречат. За да възприеме еднопосочните показания на полицейските служители, въззивният съд се е позовал на подкрепеността им от редица други доказателствени материали, в това число на протоколите за оглед на местопроизшествието и фотоалбумите към тях, които категорично опровергават обясненията на подсъдимия, че е имало разбити врати и счупени прозорци, както и на особеностите на експертно изследваните дрехи на пострадалия, с които същият е бил облечен по време на инцидента. Видно от снимковия материал въпросното униформено облекло, което било експертно изследвано в хода на досъдебното производство (вж. т.5, л.57-60 от ДП), недвусмислено е обозначавало служебното качество на пострадалия като полицейски служител. Същото е било очевидно за подсъдимия предвид, че той е осъществил изстрела след като отворил вратата и възприел непосредствено стоящия пред него свидетел Ц. с униформеното полицейско облекло. Други биха били изводите относно поставения от касационния жалбоподател като спорен въпрос дали подсъдимият е съзнавал служебното качество на простреляния преди да произведе изстрела, ако подсъдимият беше стрелял при затворена врата и без непосредствен визуален контакт с пострадалия, но случаят не е такъв. По делото е установено по категоричен начин, че подсъдимият е произвел изстрела след като отворил вратата на спалнята си и след като непосредствено е възприел пострадалия с униформеното му полицейско облекло от близко разстояние от около два метра. Поради това упрекът към извода на предходните съдебни инстанции, че подсъдимият е съзнавал, че стреля срещу полицай, се явява несъстоятелен. Още повече, че наред с носенето на униформеното облекло, по делото е установена и гласна легитимация от страна на полицаите, които проникнали въоръжени и викали „Полиция“ още преди подсъдимият да произведе изстрела. Не може да има никакво съмнение, че подсъдимият е съзнавал длъжностното качество на пострадалия преди да произведе изстрела срещу него предвид установеното от въззивния съд на база показанията не само на полицейските служители, но и на приятелката му – свидетелката Р., че е имал достатъчна видимост навън. Същата потвърждава, че след като произвел изстрела, подсъдимият затръшнал вратата и й казал „С мен е свършено. Това е полиция“. При тези данни неоснователен се явява доводът в касационната жалба за субективно несъставомерно поведение по чл.116, ал.2 от НК поради обстоятелството, че пострадалият Ц. не се е легитимирал със служебна карта или с личен знак, както изисква разпоредбата на чл.151, ал.1 от ЗМВР, поради което за подсъдимия не възниквало задължение да изпълни разпорежданията им. Извършването на надлежна легитимация от страна на полицейските служители по смисъла на посочената разпоредба би имала правно значение, ако отговорността на подсъдимия е ангажирана за неизпълнение на полицейско разпореждане, но обвинението е за опит за убийство на полицай, като за доказаността му от субективна страна е достатъчно установеното по несъмнен начин от въззивния съд съзнание на дееца, че стреля срещу полицай и че знанието за това квалифициращо обстоятелство е формирано преди изстрела. Че това е така следва от особеностите на облеклото на пострадалия, наличните по него отличителни полицейски знаци, пряката видимост към обекта на стрелбата преди нейното осъществяване и добрата зрителна памет на подсъдимия, която според заключението на тройната психолого-психиатрична експертиза е била в норма (т.4, л.71 от ДП). Приемът на марихуана от дееца вечерта преди стрелбата, на който се позовава защитата за обосноваване на възражението за липса на умисъл по чл.116, ал.2 от НК, също не е повлиял на волевите процеси на подсъдимия видно от същото експертно заключение. Подсъдимият е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, както преди така и по време на произвеждането на изстрела (т.4, л.89 от ДП). Това са установени по съответния процесуален ред обективни факти, от които правилно е установено, че деецът е съзнавал длъжностното качество на пострадалия, поради което възражението на касатора за субективна несъставомерност на деянието по чл.116, ал.2 от НК е неоснователно. От съдържанието на въззивното решение се опровергава възражението на касатора, че въззивният съд е игнорирал твърдението на подсъдимия за отправяни спрямо него и семейството му заплахи, поради които цялото му семейство било под стрес и подавало многократно жалби в полицията, но без резултат. Това обстоятелство е отразено в мотивите на въззивното решение (л.79 от н.о.х.д. №251/2020г.) и е документално обезпечено, включително с приложени разпечатки от телефонна кореспонденция, но също не се явява изключващо отговорността по чл.116, ал.2 от НК обстоятелство. Това е така, защото инцидентът е станал по време на специализирана полицейска операция, при която липсват данни, включително твърдения от подсъдимия, той и/или неговата приятелка да са били заплашвани или застрашени от посегателство срещу живота или здравето им от страна на полицейските служители, които участвали в тази операция. Същите нито са произвеждали изстрели, нито са нападнали подсъдимия и приятелката му, за да се възприеме защитната теза, че поведението на подсъдимия е било провокирано от неясни представи за действителното фактическо положение и е резултат от отправяните му в предходен момент заплахи от трети лица. Видно от приложения план за провеждането на специализираната полицейска операция, полицаите са били изпратени да задържат подсъдимия поради оперативни данни, че съхранява и разпространява в дома си наркотични вещества. Успешното изпълнение на тази служебна задача се предпоставя от опазване на живота и здравето на дееца и изключва провокативно и заплашително поведение от страна на простреляния полицай или от неговите колеги. Впрочем в плана за действие, с който полицейските служители са били предварително запознати, изрично е вписано, че задържането на подсъдимия следва да се съобрази с моментната оперативна обстановка с цел „опазване на живота и здравето на участниците в СПО и гражданите“ (вж. т.3, л.56-59 от ДП). Липсват данни полицейските служители да са игнорирали тези писмени указания, които получили преди инцидента, в резултат на което да са представлявали обективна и неправомерна заплаха за живота и здравето на подсъдимия Н., която да го оневини за произведения срещу един от полицаите изстрел. Неоснователно е и оплакването в касационната жалба за вътрешно противоречие в мотивите на въззивното решение и неясна воля на съда относно обстоятелството имал ли е подсъдимият съзнание към момента на изстрела, че свидетелите Ц., Ж., М. П. са полицейски служители или е разбрал това едва след като стрелял по Ц.. Според касационната жалба, на стр.7 от въззивното решение било посочено, че представата на дееца за длъжностното качество на пострадалия се формирала след произвеждане на изстрела, което изключва доказаността на обвинението по чл.116, ал.2 от НК от субективна страна. Видно от цялостното съдържание на мотивите на оспорения съдебен акт въззивният съд не е установил такова фактическо положение, за да се приеме същото като източник на непреодолимо противоречие с изведения преди това фактически извод от съда, че деецът е съзнавал длъжностното качество на пострадалия преди да го простреля. На стр.7 от въззивното решение съдът е възпроизвел дословно показанията на свидетелката Р., включително заявлението й, че чула дадените от полицаите разпореждания след като подсъдимият произвел изстрела, единствено с цел да ги анализира, като съдът убедително се е аргументирал защо ги отхвърля, а именно поради тяхната изолираност и взаимна противоречивост. Това опровергава възражението за допуснато вътрешно противоречие в мотивите на въззивното решение, тъй като същото се аргументира с извадено от контекста на изложените от въззивния съд съображения защо не дава вяра на показанията на тази свидетелка. Поставянето на показанията на полицейските служители в основата на фактите по обвинението по чл.116, ал.2 от НК не е предмет на касационната проверка след като въззивният акт е мотивиран в съответствие с установените в чл.305, ал.3 от НПК процесуални изисквания и след като успешно съдът е преодолял противоречието между тях и данните от показанията на свидетелката Р. относно поставения от касатора въпрос за момента, в който деецът е съзнавал длъжностното качество на жертвата. Наведеният в жалбата довод за субективна несъставомерност на деянието е основан и на защитната теза за липсата на възникнала опасност за живота на пострадалия Ц., което е препятствало умъртвяването му в резултат на причиненото огнестрелно нараняване. Аналогично възражение от защитата е било поддържано и във въззивната жалба и е получило аргументиран отговор от апелативната инстанция в насока неговата неоснователност поради данните по делото за механизма на деянието, характеризиращ се със средството и интензитета на телесното увреждане – причинено е с огнестрелно оръжие от близко разстояние (около 2 метра) в областта на лявото рамо. Пострадалият е получил входно и изходно нараняване, като последното е по задната повърхност на гръдния кош. Едновременно с това е отчетено и експертното становище, че височината на изстрела, съответно нараняването е на нивото на сърцето на пострадалия, което е жизненоважен орган. В заключение касационната проверка не установи допуснато нарушение на процесуалните правила със съществен характер, което да е основание за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане, поради което оплакването в тази връзка се намери за неоснователно. По оплакването за нарушение на материалния закон: В рамките на установените факти за престъплението по чл.116, ал.2, вр. ал.1, т.8, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК, материалният закон е приложен правилно, с изключение на квалификацията на опита, който неправилно е определен от въззивния съд като недовършен, а не като довършен опит, както правилно е приел първоинстанционният съд. На първо място, възражението на касатора, че извършеното от подсъдимия деяние неправилно е квалифицирано като опит за умишлено убийство, а не като телесна повреда не може да бъде възприето, тъй като не кореспондира с приетите за установени от инстанциите по същество правно значими факти. Аналогични доводи за несъставомерност на деянието по чл.116, ал.2, вр. чл.18, ал.1 от НК и за преквалифицирането му като телесна повреда по чл.131 от НК, защитата е изложила и пред апелативния съд, които законосъобразно са били отхвърлени, макар и не изрично, а с факта на приетата правна квалификация по чл.116, ал.2, вр. ал.1,т.8, вр. чл.18, ал.1 от НК, за която въззивният съд е изложил законосъобразни и пространни съображения, които се споделят от настоящата инстанция. Възражението за субективната несъставомерност на деянието правилно е отхвърлено като неоснователно по съображения за това, че обективираното от подсъдимия отношение към извършеното деяние и неговия резултат, сочат на умисъл за убийство, а не само за причиняване на телесна повреда. Съдебната практика е последователна в разбирането, че за умисъла на дееца се съди по обективните му действия, както е посочено и в касационната жалба, а не от заявеното от него намерение за вида на целеното увреждане. В конкретния случай обективно извършените от подсъдимия действия в насока засягане телесната цялост на пострадалия, съобразно използвания от него механизъм и средство на извършване на посегателството, сочат на умисъл за лишаване от живот, а не за причиняване само на телесна повреда. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е обосновал извода си за умисъл за умъртвяване не само на база мястото на нараняването, както се твърди в касационната жалба, но също и на база средството, с което е причинено телесното увреждане на пострадалия, а именно с напълно годно оръжие да причини смъртта на едно лице с произвеждане на изстрел от близко разстояние (вж. стр. 9 от въззивното решение). Въззивният съд е посочил допълнителни аргументи, с които успешно е опровергал наведеното и пред касационната инстанция възражение, че произведеният изстрел не бил насочен към тялото на пострадалия, а само към рамото му, където нямало жизненоважни органи. Позовавайки се на установените по съответния процесуален ред факти, че е простреляно лявото, а не дясното рамо на пострадалия т.е. нараняването е на нивото на сърцето и по-близо до него, както и че деецът е произвел изстрела непосредствено след като отворил вратата, правилно въззивният съд е приел, че е налице алтернативен пряк умисъл за умъртвяване на полицейския служител Ц., тъй като наред с този по-тежък резултат, който не е настъпил по независещи от дееца причини (поради неточна стрелба), подсъдимият е бил съгласен и е искал алтернативно настъпването и на по-лекия резултат, а именно телесна повреда на пострадалия. Тази неопределеност (алтернативност) на представите на дееца към възможния престъпен резултат правилно е определена от въззивния съд като основание за квалификация на деянието като опит към по-тежкото престъпление по чл.116, ал.2 от НК вместо по чл.131 от НК, както предлага касаторът. При алтернативен пряк умисъл за причиняване на телесна повреда или смърт, когато не настъпи по-тежкия резултат вследствие на причини, независещи от дееца, е налице опит за убийство, тъй като извършеното следва да се квалифицира с оглед на по-тежката алтернатива ( вж. И. Н., Наказателно право, обща част, книга втора, изд. 1992г., стр.103-104 и Решение №32/11.03.1991г. по н.д. №868/90г., І н.о. на ВС). Съгласно установените по делото факти правилната квалификация на деянието е на довършен опит, тъй като изпълнителното деяние е довършено – подсъдимият е прострелял пострадалия в областта на лявото рамо, което е на нивото на жизненоважен орган, какъвто е сърцето. Целеният смъртоносен резултат не е настъпил поради независещи от дееца причини, каквато се явява неточната стрелба на дееца. За квалификацията на деянието като довършен опит е от значение средството за извършване на деянието и че същото е било фактически осъществено – произведен е изстрел срещу пострадалия с огнестрелно оръжие на нивото на сърцето. Поради това квалифицирането на деянието като недовършен опит от въззивния съд е неправилно. Този извод не се променя и поради обстоятелството, че причиненото нараняване не е било смъртоносно, защото от субективна и обективна страна деецът е извършил всичко необходимо, което се изисква за наличието на опит за убийство. От факта, че деецът не е продължил да произвежда изстрели срещу пострадалия докато му причини смъртоносно нараняване, не може да се направи извод, че той по собствена подбуда се е отказал да довърши изпълнението на престъплението (Решение №364/16.06.1971г. по н.д. №274/71г., І н.о., ВС). Оспореното въззивно решение не може да бъде изменено в тази част, защото крайната правна квалификация на деянието като опит към умишлено убийство по чл.116, ал.2, вр. ал.1, т.8, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК е правилна и съответна на установените факти. Разграничението на опита като довършен или недовършен в конкретния случай няма практическо значение за решаване на настоящото дело, тъй като същото е образувано само по касационна жалба на подсъдимия Н. и без да се навежда касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК за явна несправедливост на наложеното наказание, към който въпрос е относима степента на довършеност на изпълнителното деяние. Независимо от допуснатата от въззивния съд фактическа грешка при посочване на квалифициращия признак по чл.116, ал.1, т.8 от НК (на стр.1 от обжалваното решение е посочено, че деянието е извършено с цел да бъда „разкрито“ друго престъпление вместо „прикрито“, както гласи посочената разпоредба, възражението в касационната жалба срещу осъществяването на това квалифициращо обстоятелство е неоснователно. Комплексът от обстоятелства в процесния случай изключва всякакво съмнение, че деецът е предприел действия за умъртвяване на полицейския служител Ц. с цел да спечели време. Несъмнено такова му е било необходимо, за да укрие държаните от него на видно място в същото помещение, от което е произвел изстрела срещу пострадалия, високорискови наркотични вещества и техни аналози, в това число 174 таблетки метамфетамини, почти 10 гр. марихуана и повече от два килограма суха тревиста маса съдържаща веществата метил-2, метилбутаноат и диметил бутаноат. Държането им е дало повод за осъждане на подсъдимия със споразумение по нохд №537/2019г. по описа на Окръжен съд-Ловеч, което е могло да бъде избегнато, ако подсъдимият беше успял да укрие тези вещества. Само своевременната реакция на останалите полицейски служители е позволила изземването на наркотичните вещества от владението на дееца и осъждането му впоследствие за престъпление по чл.354а, ал.1 от НК, поради което дадената от въззивния съд правна квалификация на деянието във връзка с квалифициращия признак по чл.116, ал.1,т.8 от НК се споделя от настоящата инстанция и не обосновава касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НК. В касационната жалба липсва оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, поради което основанието по чл.348, ал.1, т.3 от НПК не следва да се разглежда. При касационната проверка не бяха установени нарушения, за които настоящата инстанция да следи служебно, каквито са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК и нарушенията на материалния закон, накърняващи съществено интересите на подсъдимите. По изложените съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 167/17.12.2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по в.н.о.х.д. № 251/2020 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: