Ключови фрази


12

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 165

гр. София, 25.03.2020 година


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1287 по описа за 2019г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците Д. И. К., М. С. К. и Н. С. К. чрез процесуален представител адв. П. К. срещу решение № 3042 от 28.12.2018г. по гр. дело № 724/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав в следните части: 1/ частта, с която след частична отмяна на решение № 6932 от 18.10.2017г. по гр. дело № 13764/2015г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от Д. И. К., М. С. К. и Н. С. К. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „г“ КЗ /отм./ всеки от тях за разликата над 100 000 лв. до сумата 160 000 лв. – обезщетение на претърпени неимуществени вреди от смъртта на С. Н. К., настъпила на 18.02.2015г. при ПТП; 2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. И. К., М. С. К. и Н. С. К. против Гаранционен фонд искове с правно основание чл. 288, ал. 1. т. 2, б. „г“ КЗ /отм./ за разликата над 160 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв. за ищцата Д. И. К. и до 180 000 лв. за ищците М. С. К. и Н. С. К.; 3/ частта, с която след частична отмяна на решението на СГС относно част от разноските е осъдил Д. И. К., М. С. К. и Н. С. К. поотделно да заплатят на ответника Гаранционен фонд на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК държавна такса в размер 1 066,66 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер 150 лв.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
І. Въпроси, свързани със съпричиняването:
1. Само фактът на присъствие на пешеходец на платното за движение, при обективна възможност да бъде блъснат на тротоар, пешеходна пътека и т.н. по хаотичната траектория на безконтролно движещо се МПС, може ли да представлява съпричняващо поведение?
2. При възникване па опасност на пътя от безконтролно и неуправляемо движещо се МПС поради допуснато нарушение, загуба на управление, а не от пресичащ пешеходец, може ли да се отчете съпричиняване от пешеходец, при условие, че ПТП не може да се предотврати волево от водача, а настъпването на удара с пешеходеца зависи от случайността - дали ще се намира в траекторията на това МПС, а не от обстоятелството дали последният е на пешеходна пътека или тротоар или от техническа възможност на водача за спиране?
3. При липса на каквато и да е реакция на водача и безконтролно движение на МПС в резултата на загуба на управление, след като водачът не е бил в състояние да избегне удара с пешеходеца към точка, по-далечна от пешеходната пътека, а и волево към която и да е точка, логично ли е при същата неадекватност на реакцията му, да не може да избегне сблъсъка и ако пешеходецът би пресичал на пешеходната пътека и при това положение може ли да се приеме допринасяне от пешеходеца поради факта, че не се намира на пешеходната пътека?
Касаторите поддържат, че въпросите по т. 2 и 3 са решени в противоречие на решение № 167/27.10.2016г. по т. д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, 1 т. о.
4. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП? – според касатора този въпрос е решен в противоречие с установената съдебна практика.
5. Трябва ли приносът да с конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, намиращи се в доказана причинна връзка с настъпилите последици, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем? - противоречие с решение № 16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 6/03.02.2017г. по гр. д. № 53091/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.
6. Ако не е доказано категорично и безспорно, че движение на пешеходеца по пешеходната пътека ще даде по-добра възможност за водача за изостряне на внимание, възприемане, реагиране и/или спиране и предотвратяване на ПТП, може ли да се приеме съпричиняване поради неправилно движение на пешеходеца? - противоречие с решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.
7. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици?
8. Нарушен ли е материалният закон като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат? – противоречие с решение № 206/02.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2010г. по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 92/24.07.2013г. по т. д. № 540/2012г. на ВКС, ТК, І т. о.
Според касатора въпросът за доказване наличието на пряка причинно-следствена връзка при отчитане на съпричиняване е съществен и по отношение на него са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, вкл. противоречие с решение № 45/15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 154/31.10.2011г. по т. д. № 977/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/10.11.1968 г. по н. д. № 1359/1967г. на ВС, ІІІ н. о., решение № 322/28.11.1973г. по н. д. № 234/1973г. на ВС, ІІІ н. о., решение № 407/1987г. по н. д. № 365/1987г. на ВС, решение № 260/1983г. по н. д. № 216/1983г. на ВС.
9. При липса на категорични доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, правилно ли е приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД? Може ли да се отчете като съпричиняване нарушение, което не е доказано, че изобщо е извършено - в случая вероятността да настъпи удара с пешеходеца изобщо не зависи от факта дали е на пешеходната пътека, а по делото е доказано, че като започва пресичане автомобилът е на отстояние от 177 метра, а видимостта на пострадалия в посоката па автомобила е 100 метра, т. е. обективно не може да прецени нито съществуването на този ивтомобил, нито разстояние и скорост, и за което е доказано, че не се намира в пряка причинна връзка с ПТП. Според касатора поставеният материалноправен въпрос е решен в противоречие с решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 98/24.06.2013г., както и въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, т. е. поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
ІІ. Касаторите поддържат, че по отношение на приетото съпричиняване и за правилното приложение на принципа на справедливост са налице и предпоставките на разпоредбата на чл. 280. ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на решението, предвид явната му необоснованост.
ІІІ. Въпроси, свързани с обезщетението по чл. 52 ЗЗД и прилагане на принципа на справедливост:
1. /т. 1.1. от изложението/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?
2. /т. 1.2. от изложението/ Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост? Кои са критериите за определяне съдьржанието на връзката /между починалия и ищците по делото/?
3. /т. 1.3. от изложението/ Длъжен ли е съдът да отчете като критерии, имащи значение за правилно приложение на принципа на справедливост: 1/данните за личността на загиналия; 2/възрастта на загиналия и ищците и 3/ съдържанието на връзката между загиналия и ищците, за да се направи правилен извод за действително понесените морални вреди?
4. /т. 1.4. от изложението/ Игнорирането и неотчитанего в пълнота на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост? Длъжен ли е съдът да посочи и отчете в достатьчна степен задължителните кртерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело и да ги сьпостави правилно със справедливо по размер обезщетение – касаторите твърдят, че за отговора на този въпрос имат значение конкретно посочените по-горе във въпрос 3 и неотчетени изобщо от съда обстоятелства.
5. /т. 1.5. от изложението/ Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално е доказателствата поделото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968г.?
Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС № 4/1968г., гарантиращи правилното приложение па принципа па справедливост?
Според касаторите поставените въпроси са решени в противоречие на ППВС № 4/1961г., ППВС № 5/1969г. и Решение № 23/23.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т. о.
6. /т. 1.6. от изложението/ Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната сьдебна практика - ППВС № 4/1968г.? Касаторите поддържат, че този въпрос е решен в противоречие на решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о.
2.1. /2.2. от изложението/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; липсата на каквито и да са изложени съображения относно лимитите, показваща пълното им игнориране, води ли до неправилно приложение на принципа па справедливост, при условията на пряк иск? Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия и с общественото възприемане на справедливостта на този етап? Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и фактът, че го съобразява, или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит - само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит? – противоречие с решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/20l4г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о.
2.2. /2.2.1. от изложението/ Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити? – противоречие с решение № 184/08.11.2011г. по т. д. № 217/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 360/29.03.2017г. по т. д. № 60316/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о.
2.3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?
2.4. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите - в интерес на застрахователите, за да реализират но-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите? – касаторът поддържа, че въпросът е съществен, тъй като отчитането на нарастването на лимита има пряко отношение за определяне на по-високо обезщетение и е от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, тъй като поставеният въпрос не е нормативно уреден и практиката не е еднозначна /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
3. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация у такива при подобни увреждания/, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? - противоречие с решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. Релевантни ли за критерии по чл. 52 ЗЗД са лимитите на застраховане? - в този смисъл решение № 23/25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т. о.
Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивната инстанция в пълно отклонение от установените в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии и постоянната практика, обективирана и в решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012г. по т. д. № 619/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 23/25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 94/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 131/04.01.2016г. по т. д. № 2592/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/21.03.2015г. по т. д. № 543/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 78/07.05.2013г. по т. д. № 490/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. ВКС, решение № 212/11.01.2018 г. по т. д. № 738/2017г. на ВКС, ТК, решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 93/23.06.2011г. по т. д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 111/01.07.2011г. по т. д. № 676/2010г. па ВКС, ТК, II т. о. и решение № 179/ 29.01.2016г. по т. д. № 2143/2014г. на ВКС, ТК, I т. о.
Касаторът се позовава и на противоречие с решение № 603/09.06.2009г. по гр. д. № 209/2009г. на САС, решение № 419/07.03.2016г. по гр. д. № 4412/2015г. на САС, 4 състав, решение № 2712/29.12.2017г. по в. гр. д. № 2684/2017г. на САС, 8 състав, решение № 70/21.07.2008г. по гр. д. № 2550/2007г. на СГС, I г. о., 6 състав, решение от 09.02.2010г. по гр. д. № 1570/2009г. на СГС, решение № 262/2011г. по гр. д. № 919/2010г. на САС, 2 състав
По посочените в т. 3 въпроси касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
IV. Длъжна ли е въззивната инстанция да изложи собствени мотиви на вьззивното решение, предвид факта, че е инстанция но същество, и длъжна ли е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство? – противоречие с решение № 120/04.04.2013г. по гр. д. № 964/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 34/26.02.2015г. по гр. д. № 6256/2014г. на ВКС, ГК, II г. о.
Ответникът Гаранционен фонд чрез юрисконсулт Т. Д. М. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдяните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната част, тъй като не може да съществува противоречива практика на съдилищата при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, предвид индивидуалната преценка във всеки случай, както и поради това, че касаторите не са формулирали въпроси, които да се нуждаят от тълкуване и да служат за развитие на правото. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице помагач Д. С. С. от [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в инкорпорираното в нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.
Въз основа на събраните доказателства въззивният съд е констатирал, че на 18.02.2015 г. около 07.00 ч. в [населено място] на [улица]е настъпило ПТП между лек автомобил „Ауди“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от Д. С. С., и пешеходеца С. Н. К..
Съдебният състав е констатирал, че с влязла в сила присъда Д. С. С. е признат за виновен в това, че е отнел противозаконно лекия автомобил от баща си с намерение да го ползва - престъпление по чл. 346, ал. 2 НК, и че при управлението му е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, установени с чл. 5, ал. 3, чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 1 и чл. 150 ЗДвП, в пияно състояние /с концентрация на алкохол в кръвта 1.81 промила/ и след употреба на наркотични вещества, със скорост от 102 км/ч. при максимално разрешена от 50 км/ч. е причинил смъртта на пешеходеца С. Н. К., след което избягал от местопроизшествието - престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“ във връзка с ал. 1, б. „в“ НК.
При установяване на механизма на процесното ПТП въззивният съд е приел, че водачът на автомобила загубил контрол върху управлението на МПС, вследствие на което автомобилът първоначално се ударил в десния бордюр на булеварда и намиращото се на това място дърво, след което се занесъл и блъснал с дясната си страна пресичащия пътното платно пешеходец С. Н. К.. Съдебният състав е констатирал, че пешеходецът е пресичал пътното платно косо, ударен е на около 23 метра след надлежно обозначената с пътна маркировка пешеходна пътека тип „зебра“, считано по посоката на движение на лекия автомобил, като всеки един от участниците е могъл да възприеме другия, когато е отстоял от него на около 100 метра. Вследствие на удара пешеходецът С. Н. К. - съпруг на първия ищец и родител /баща/ на втория и на третия ищци, е получил увреждания, несъвместими с живота, и е починал.
Въззивната инстанция е направила извод, че пострадалият като пешеходец е допуснал нарушение на правилата за движение, установени в чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, съгласно който при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да преминават по пешеходни пътеки, като преди да навлязат на платното да се съобразят с разстоянието до приближаващите се ППС и с тяхната скорост. Посочила е, че поведението на починалия С. К. е в пряка причина връзка с настъпването на ПТП и вредоносния резултат и е определила съотношение 60 % за водача и 40 % за пешеходеца.
За да определи обезщетение за претърпените неимуществени вреди на всеки един от ищците по 160 000 лв., съдебният състав е посочил, че го определя по справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, критериите на съдебната практика за справедливост, установени с ППВС № 4 от 23.12.1968г., и конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия и неговото обществено положение, близките отношения на пострадалия с всеки един от ищците, които са имали до внезапно и преждевременно настъпилата смърт, обществено - икономическата конюктура в държавата и лимита на застрахователните обезщетения по застраховката „Гражданска отговорност“ към деня на увреждането - 18.02.2015г. Така определеното обезщетение е намалено с приетия процент на съпричиняване 40 %, поради което е прието, че всеки един от главните искове е основателен за сумата в размер 96 000 лв. и неоснователен за разликата до пълните предявени размери 200 000 лв. за първата ищца и по 180 000 лв. за втория и третия ищец. Поради това, че ответникът Гаранционен фонд е обжалвал първоинстанционното решение в осъдителната част над 100 000 лв. до присъдените размери, въззивната инстанция след частична отмяна на решението е отхвърлила всеки от предявените искове за разликата над 100 000 лв. до 160 000 лв.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Процесуалноправният въпрос, посочен в раздел IV от изложението към касационната жалба „длъжна ли е въззивната инстанция да изложи собствени мотиви на вьззивното решение, предвид факта, че е инстанция но същество, и длъжна ли е да се произнесе но спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство“, е релевантен, тъй като е от значение за спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Въпросът е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай в насрещната въззивна жалба на ищците са въведени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила относно обсъждане на събраните гласни и писмени доказателства и допускане само на един свидетел при двама поискани. Необсъждането от въззивния съд на събраните в двете инстанционни производства свидетелски показания обуславя извод за наличие на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения процесуалноправен въпрос.
Формулираните от касаторите в раздел II от т. 1.1. до т. 2.4. вкл. и т. 3 от изложението материалноправни въпроси се отнасят до прилагане на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е основателен, тъй като въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в противоречие с константната практика, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., не е обсъдил относимите към определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД гласни доказателства, събрани в двете инстанционни производства.
Посочените от касаторите в раздел I, от т. 1 до т. 5 вкл. и т. 7 от изложението материалноправни и процесуалноправни въпроси се отнасят до предпоставките за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия, изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движение по пътищата при настъпилото ПТП /деликтното поведение на водача и на пострадалия/ и в този смисъл са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда по делото. На основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд за проверка на съответствието им с разрешените правни въпроси в ППВС № 17/18.11.1963г., т. 7 и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно решение № 117/08.07.2014г. по т. д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012г. по т. д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96/15.10.2012г. по т. д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39/16.07.2010г. по т. д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016г. по т. д. № 36/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 91/27.07.2017г. по т. д. № 1099/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 95/27.07.2017г. по т. д. № 817/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други съдебни актове.
Въпросите, посочени в раздел І, т. 6, 8 и 9 от изложението са в подкрепа на тезата на касаторите, че не е доказано от ответника твърдяното съпричиняване на вредоносния резултат, поради което отговорът им зависи от конкретните доказателства, чиято преценка не може да бъде осъществена в производството по чл. 288 ГПК.
По отношение на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК настоящият съдебен състав счита, че преценката дали въззивното решение е правилно или неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3042 от 28.12.2018г. по гр. дело № 724/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Определението е постановено при участието на трето лице помагач Д. С. С..


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.