2 определение по гр.д.№ 3956 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 94 София, 22.02.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3956 по описа за 2016 г. приема следното: Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ „66- Т. Г.“ против решение № 148 от 30.06.2016 г., постановено по в.т.д.№ 17 от 2016 г. на Габровския окръжен съд, с което е отменено решение № 248 от 26.11.2015 г. по гр.д.№ 266 от 2015 г. на Севлиевския районен съд и вместо него е постановено решение за уважаване на предявения от Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу ЕТ „66-Т. Г. иск с правно основание чл.54, ал.2 от Закона за кадастъра и имотния регистър /ЗКИР/ за установяване, че площадка за отдих, крайпътна чешма и водосток, означени на находящата се на лист 77 от въззивното дело скица на вещото лице инж.Д.Б. с точки C-D-E-F, са публична държавна собственост, заснети неправилно като част от имота на ЕТ „66- Т. Г.“ с идентификатор 65927.119.73 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-77 от 16.07.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, вместо като част от държавен имот с идентификатор 65927.116.118. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно - основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване по същество се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с посочена от касатора задължителна и незадължителна практика на ВКС /решение № 807 от 01.12.2010 г. по гр.д.№ 1081 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 281 от 29.10.2012 г. по гр.д.№ 130 от 2012 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 181 от 14.06.2012 г. по гр.д.№ 96 от 2012 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 89 от 15.07.2009 г. по т.д.№ 700 от 2008 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., т.5 от ППВС № 6 от 21.12.1979 г., решение № 51 от 07.04.2009 г. по т.д.№ 623 от 2008 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр.д.№ 262 от 2010 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 42 от 17.07.2012 г. по гр.д.№ 1590 от 2010 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., т.9 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 175 от 05.12.2011 г. по т.д.№ 943 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 435 от 17.05.2010 г. по гр.д.№ 749 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 341 от 27.07.2010 г. по гр.д.№ 1218 от 2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., т.5 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 161 от 20.06.2016 г. по гр.д.№ 1253 от 2016 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр.д.№ 408 от 2010 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 1649 от 2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 385 от 11.03. 2003 г. по гр.д.№ 1926 от 2001 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 69 от 25.03.2013 г. по т.д.№ 475 от 2012 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 62 от 03.05.2010 г. по т.д.№ 777 от 2009 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 153 от 01.08.2011 г. по гр.д.№ 39 от 2011 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 153 от 01.08.2011 г. по гр.д.№ 39 от 2011 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 962 от 16.12.2009 г. по гр.д.№ 2348 от 2008 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. и решение № 95 от 17.06.2013 г. по гр.д.№ 1387 от 2012 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. и решение № 371 от 28.07.2010 г. по гр.д.№ 1007 г. от 2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о./ по поставени от касатора правни въпроси, които ще бъдат обсъдени по-долу. Освен това, според касатора, произнасянето на ВКС по някои от поставените въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В писмен отговор от 10.09.2016 г. пълномощникът на ответника Агенция „Пътна инфраструктура“ оспорва жалбата. Моли обжалваното решение да не бъде допускано до касационно обжалване. Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК и срещу решение по иск за собственост по чл.54, ал.2 ЗКИР, което подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.2, т.1 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че частта от имот с идентификатор 65927.119.73 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-77 от 16.07.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, обозначена на скицата на вещото лице към приетата по делото съдебно-техническа експертиза с буквите C-D-E-F и включваща площадка за отдих, крайпътна чешма и водосток, представлява пътно съоръжение и пътна принадлежност по смисъла на пар.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за пътищата и като такава е публична държавна собственост. Качеството на пътна принадлежност и пътно съоръжение обектите са имали и по отменения Закона за пътищата от 1969 г. и Правилника за неговото приложение от 1971 г. /пар.17 и пар.18 от правилника/. Поради това съдът е приел, че в одобрената кадастрална карта е допусната грешка, изразяваща се в това, че тази част от имота е заснета като част от собствения на ищеца имот, а не като част от държавен имот с идентификатор 65927.116.118 с предназначение републикански път. Приел е, че републиканският път и горепосочените пътни съоръжения към него са били изградени още през 1967-1970 г. по одобрен проект, който съгласно чл.5, ал.5 от Закона за пътищата определя широчината и обхвата на пътя извън населените места и в границите на урбанизираните територии с неуредени съседни терени. Тъй като съгласно чл.8, ал.2 и ал.5 от Закона за пътищата републиканските пътища и всички основни елементи от тях /включително пътни съоръжения и пътни принадлежности/ са изключителна държавна собственост, изключена била възможността за придобиването на тези обекти от трети лица съгласно чл.7, ал.1 във връзка с чл.2, ал.1, т.2 от Закона за държавната собственост. По възражението на ответника за недопустимост на иска поради липса на процесуална легитимация на Агенция „Пътна инфраструктура“ да предявява иск за собственост на пътно съоръжение, въззивният съд е приел, че съгласно чл.26, ал.4 ГПК Агенция „Пътна инфраструктура“ е процесуален субституент на държавата по този иск и в това си качество разполага с правото на иск за защита на собствеността на държавата върху спорния имот. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение липсват основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Габровския окръжен съд: 1. По първата група поставени правни въпроси /легитимирана ли е Агенция „Пътна инфраструктура“ да предяви иск за собственост върху имоти, които счита, че са държавни и съответно има ли тази агенция качеството процесуален субституент на държавата по смисъла на чл.26, ал.4 ГПК и ако да- какъв вид е тази процесуална субституция- процесуално застъпничество или процесуална суброгация/ има постановена задължителна практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Например в решение № 6 от 01.06.2011 г. по гр.д.№ 833 от 2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о, постановено по реда на чл.290 ГПК е прието, че държавното учреждение, на което е предоставено управлението на имот- държавна собственост /каквото съгласно чл.19, ал.1, т.1 и чл.19, ал.2, т.4 от Закона за пътищата в случая е Агенция „Пътна инфраструктура“ по отношение на републиканските пътища и пътните съоръжения и принадлежности към тях/ се явява процесуален субституент на държавата във формата на процесуална суброгация, който може да брани правото на държавна собственост чрез иск и да претендира от свое име последиците от лишаването му от ползване на имота. Същото е прието и в други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и като такива представляващи задължителна съдебна практика: решение № 565 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 2932 от 2008 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 403 от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 5024 от 2008 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. и др. В съответствие със задължителната практика на ВКС, в обжалваното решение е прието, че Агенция „Пътна инфраструктура“ е процесуален субституент на държавата по предявения по настоящото дело иск за собственост по чл.54, ал.2 ЗКИР на пътно съоръжение и пътна принадлежност към републиканската пътна мрежа. 2. Втората група поставени въпроси /представлява ли нарушение на диспозитивното начало произнасянето на съдебно решение, с което се дава защита на материално право в обем, който не е заявен от ищеца; задължен ли е съдът да определи правното основание на иска и обхвата на търсената защита въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум; допустимо ли е съдът едва със съдебното решение да променя по свой почин обема на търсената от ищеца защита; допустимо ли е изменение на иска във въззивната инстанция чрез формално предоставяне на възможност за отстраняване на твърдяна нередовност на исковата молба; допустимо ли е разширяване на търсената от ищеца защита едва с писмените бележки след даване ход на устните състезания във въззивната инстанция; нарушава ли принципа на равенство в гражданския процес разширяването на търсената от ищеца защита чрез уважаване на ново искане, представено с писмените бележки след приключване на хода по същество във въззивната инстанция/ не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловил изводите на съда в обжалваното решение. В него съдът се е произнесъл по заявения от ищеца иск по чл.54, ал.2 ЗКИР за установяване правото на собственост на държавата върху част от имот с идентификатор 65927.119.73 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-77 от 16.07.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, обозначена на скицата на вещото лице към приетата по делото съдебно-техническа експертиза с буквите C-D-E-F и включваща претендираните в исковата молба площадка за отдих, крайпътна чешма и водосток. Дори и са съществува разлика между първоначално посочената от ищеца площ на претендираната част от записания на ответника имот и тази, за която съдът се е произнесъл в решението си, това не означава, че съдът се е произнесъл недопустимо, извън предмета на спора. По иск за собственост на имот или част от него, какъвто е и искът по чл.54, ал.2 ЗКИР, предмет на делото е установяване правото на собственост върху посочена от ищеца част от записания на ответника имот, която част се индивидуализира с нейните граници, а не чрез квадратурата й. Поради това дори и да има разлика в посочената от ищеца квадратура и посочената в решението на съда квадратура на претендираната от ищеца част от записания на ответника имот, представляваща пътно съоръжение и пътна принадлежност към републиканската пътна мрежа, това не представлява нито служебно разширяване от страна на съда на търсената от ищеца защита, нито неправилно определяне на търсената защита, нито недопустимо изменение на иска във въззивната инстанция. Независимо от горното следва да се отбележи, че съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, непосочването в исковата молба по чл.54, ал.2 ЗКИР на точната квадратура на спорната част от имота не представлява нередовност на исковата молба. Поради това безпредметно е било въззивният съд с определението си от 05.05.2016 г. да оставя исковата молба по настоящото дело без движение и да дава срок на ищеца да посочи квадратурата на претендираната от него част от записания на името на ответника имот. 3. По третата група поставени правни въпроси /при предявен иск по чл.54, ал.2 ЗКИР към кой момент следва да се установи дали ищецът е носител на правото на собственост върху спорния имот- към момента на одобряване на кадастралната карта или към момента на предявяване на исковата молба и допустимо ли е съдебно решение, с което в мотивите съдът приема, че искът по реда на чл.54, ал.2 ЗКИР се отнася до установяване правото на собственост към минал момент, а всъщност уважава иска за настоящия момент/ обжалваното решение напълно съответства на задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС. Както в горепосоченото тълкувателно решение, така и в обжалваното решение на Габровския окръжен съд е прието, че по принцип /само с едно изключение/ искът по чл.54, ал.2 ЗКИР е установителен иск за собственост към настоящия, а не към минал момент. Както в мотивите, така и в диспозитива на обжалваното решение, въззивният съд е установил правото на собственост на държавата към настоящия момент. Действително, в мотивите се обсъжда собствеността на спорната част от имота към момента на изготвяне и приемане на кадастралната карта, но това е направено доколкото за периода от приемането на кадастралната карта до настоящия момент не са настъпили нови юридически факти, които да водят до промяна в границите на собственост. 4. Четвъртата група поставени въпроси /допустимо ли е въззивният съд при преценка на събраните по делото доказателства и в частност при кредитиране на експертизи, при наличие на приети по делото две противоречиви експертизи, да не обоснове защо кредитира едното, а не другото заключение; представлява ли нарушение на задължението на съда да обсъди приетите и приложени по делото доказателства в пълнота, когато въззивният съд не се е мотивирал защо отказва да приеме допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно-техническа експертиза от първоинстанционния съд, когато заключението на тази експертиза противоречие на приетата от въззивния съд, но оспорена от ответника експертиза и следва ли съдът да приеме заключението на вещото лице, без да го обсъди с другите доказателства по делото/ също не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- не са от значение по конкретното дело, по което в решението си въззивният съд е изложил мотиви защо кредитира заключението на в.л. Б. пред това на в.л.Х.. В този смисъл са мотивите на съда на стр.4, абзац 3 и 4 от въззивното решение. 5. Първият подвъпрос от петата група поставени от касатора въпроси /допустимо ли е събирането на свидетелски показания по иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР/ също не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът не е отказал събирането на свидетелски показания /още по-малко с мотив, че свидетелски показания по дела с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР са недопустими/, а само е отложил произнасянето по искането на ответника за допускане на свидетели за след приемането на съдебната експертиза по делото. Вторият и третият подвъпроси от петата група поставени въпроси /задължен ли е въззивният съд, когато е отложил произнасянето по въпроса за събиране на свидетелски показания, респ. за извършване на оглед, да се произнесе по тези искания преди даване ход на делото по същество и задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички заявени искания за събиране на доказателства, включително и за събиране на свидетелски показания, с оглед изясняване фактите по делото/ не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не за от значение за изхода на конкретното дело, по което основният спор е дали процесната част от имота е публична държавна собственост- въпрос, който не се разрешава и доказва със свидетелски показания. 6. Шестата група поставени въпроси /представлява ли нарушение на принципа на концентрационното начало, включващо ранна поетапна преклузия на процесуални права, допускане на доказателства пред въззивната инстанция, които са приети след сроковете, предвидени в чл.127, ал.2 ГПК, чл.158 ГПК, чл.146, ал.3 ГПК, чл.147, ал.1 ГПК; нарушение ли е на горния принцип приемането на доказателства, различни от тези, за които ищецът е поискал да му бъде издадено съдебно удостоверение и съответен срок за събирането им; възможно ли е ищецът, когато е поискал събирането на едно конкретно доказателство, да поиска по делото за бъде приложено друго такова, поради това, че не е открил първоначално поисканото доказателство; допустимо ли е въззивният съд в отклонение на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК да събира доказателства за факти и обстоятелства, които не са нито новоузнати, нито новонастъпили или такива, за които правилно първоинстанционния съд е определил за недопустими поради настъпила преклузия/ също не са обуславящи изхода на делото правни въпроси поради следното: Както бе посочено по-горе, основният въпрос от значение за разрешаване на спора за собственост по настоящото дело е дали спорната част от записания на ответника имот е част от републиканската пътна мрежа и като такава представлява публична държавна собственост. За разрешаване на този спорен въпрос приетото от въззивния съд в съдебно заседание от 24.03.2016 г. копие от карта от 1994 г., изработена във връзка с определяне на териториите, в които ще се възстановя собствеността съгласно чл.18г от ППЗСПЗЗ, няма никакво значение. 7. Първият подвъпрос от седмата група поставени въпроси /по кой закон се определя собствеността върху пътните принадлежности и пътните съоръжения на път, проектиран, построен и пуснат в експлоатация през 1967-1970 г./ също не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е без значение за изхода на делото- поради това, че въззивният съд е приел, че претендираните от ищеца площадка за отдих, крайпътна чешма и водосток представляват пътно съоръжение и пътна принадлежност към републиканската пътна мрежа по смисъла както на сегадействащия Закон за пътищата, така и по отменения Закон за пътищата от 1969 г. и правилника за неговото приложение. Вторият подвъпрос от седмата група поставени въпроси /как следва да се тълкуват и прилагат легалните дефиниции за пътни принадлежности и пътни съоръжения/ е твърде общ, касае легални дефиниции в Закона за пътищата, които са достатъчно ясни и не се нуждаят от допълнително тълкуване. Третият подвъпрос от седмата група поставени въпроси /допустимо ли е с последващо законодателно изменение /влизане в сила на нов закон/ да се отчуждава в полза на държавата частен недвижим имот, като последният се превърне в „пътна принадлежност“, без да е налице нарочна отчуждителна процедура по ЗДС/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- не е въпрос, обуславящ изхода на делото, по което спорната част от записания на името на ответника имот е станала част от републиканската пътна мрежа още пред 1967- 1970 г., когато имотът е бил държавна собственост, поради което към онзи момент не е извършвано и не е следвало да бъде извършвано отчуждаване, съответно не се е дължало обезщетение за отчуждаване на имота. От друга страна ищецът никога не е бил собственик на спорната част от имот с идентификатор 65927.119.73 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-77 от 16.07.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, представляваща площадка за отдих, крайпътна чешма и водосток, нито на основание договора за продажба от 28.04.1999 г., нито на основание договора за замяна от 22.04.2009 г., тъй като част от предмета на тези договори /площадката за отдих, крайпътната чешма и водостокът/ е била публична държавна собственост по смисъла на чл.18, ал.1 от Конституцията на РБ от 1991 г. и чл.2, ал.2, т.1 от Закона за държавната собственост от 1996 г., която съгласно чл.7 от ЗДС не може да е обект на разпореждане и да се придобива по давност. По четвъртия подвъпрос от седмата група поставени въпроси /кой документ е основание за собствеността върху вече изградения път и кой документ определя неговите параметри /обхват, пътни принадлежности и пътни съоръжения/- проектът за изграждане на пътя, заверената документация по работния проект, протоколът за пускане в експлоатация на обекта от строителния надзор или актът за държавна собственост; т.е. въз основа на какви доказателства следва да се установява правото на публична държавна собственост върху републиканските пътища и възможно ли е скица към проект за изграждане на път да е единственият документ, установяващ това право/ няма противоречие между приетото във въззивното решение и задължителната практика на ВКС, която е в смисъл, че статутът на имотите като публична държавна собственост не се определя от това дали за тези имоти има издаден акт за публична държавна собственост, а от самия характер на имота /в случая пътно съоръжение и пътна принадлежност към републикански път/. В този смисъл е например решение № 403 от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 5024 от 2008 г. на Върховния касационен съд, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Петият подвъпрос от седмата група поставени въпроси /длъжен ли съдът при преценка на правото на собственост върху път, пътни съоръжения и пътни принадлежности, да установи какъв е обхватът на действително изградения и пуснат в експлоатация път или е достатъчно да основе заключението си за правото на собственост на проекта за изграждане на пътя, който не е основание за издаване на разрешение за строеж/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото във въззивното решение съдът е основал решението си за правото на собственост върху процесните пътни съоръжение и принадлежност на всички събрани по делото доказателства, а не само на едно от тях. Шестият подвъпрос от седмата група поставени въпроси /длъжни ли са държавните органи при приемане на план за земеразделяне или при съставянето или одобряването на кадастралната карта да се съобразяват с проектна документация или с оглед на установяване на действителното право на собственост държавните органи са длъжни да вземат предвид обхвата на пуснатия в експлоатация републикански път/ също не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е от значение за конкретното дело: Дали при приемането на плана за земеразделяне или при съставянето и одобряването на кадастралната карта държавните органи са се съобразили с проектната документация и с обхвата на пуснатия в експлоатация републикански път, е без правно значение за собствеността върху процесната част от имот с идентификатор 65927.119.73, тъй като нито плана за земеразделяне, нито кадастралната карта имат отчуждително действие по отношение на имоти- публична държавна собственост. Седмият подвъпрос от седмата група поставени въпроси /обвързан ли е въззивният съд от преценката на вещото лице за правото на собственост върху републиканския път и може ли вещото лице да прави преценка за собствеността или този въпрос е правен и като такъв подлежи на самостоятелна преценка от съда/ също не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не обусловил изхода на конкретното дело: По това дело не вещото лице, а съдът е направил самостоятелна преценка относно това какъв е характера на спорните площадка за отдих, крайпътна чешма и водосток и съответно чия собственост са те. Осмият подвъпрос от седмата група поставени въпроси /задължен ли е въззивният съд да присъедини по делото доказателства за собствеността върху имота на ищеца, за да уважи претендираното право/ също е напълно неотносим към делото, по което първоинстанционният съд е приел и присъединил като доказателства по делото всички представени преди изтичане на преклузиите по ГПК доказателства, а въззивният съд- всички доказателства, за които е преценил че са допустими съобразно разпоредбата на чл.266 ГПК. Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Габровския окръжен съд не следва да се допуска. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 148 от 30.06.2016 г. по в.т.д.№ 17 от 2016 г. на Габровския окръжен съд. Определението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.