Ключови фрази
договор за управление * възнаграждение по договор за управление * договор за поръчка * форма за действителност * мандат * неправилна правна квалификация


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 306

гр. София, 25.06.2012 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми юни през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1387 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. С. срещу решение № 893/15.06.2011 г., поправено с решение № 1184/03.08.2011 г. (второто – постановено по реда на чл. 247 от ГПК и инкорпорирало се в първото) по въззивно гр. дело № 1028/2011 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение (предвид и поправката му), при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 470/11.02.2011 г. по гр. дело № 10685/2010 г. на Пловдивския районен съд (ПРС), като краен резултат са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу [фирма] искове: за заплащане на сумата 5 058.90 лв. – неизплатени „трудови” възнаграждения за месеците март-юни 2008 г., както и на сумата 1 214 лв. – обезщетения за забавеното им плащане за периода от 30-то число на месеца, следващ месеца на изработването, до 09.07.2010 г., като в тежест на жалбоподателката са възложени и разноските по делото.
С определение № 451/11.04.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос относно точното приложение на разпоредбата на чл. 141, ал. 7 (нова – ДВ, бр. 58/2003 г.) от ТЗ по отношение на заварени при влизането й в сила трудови договори; касационното обжалване е допуснато и с оглед проверка процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение.
В касационната жалба се поддържа оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Сочи се като неправилен изводът на въззивния съд за изначална недействителност – нищожност на сключените между страните „трудов” договор и допълнителни споразумения към него, поради противоречието им със закона – чл. 141, ал. 7 от ТЗ. Жалбоподателката претендира присъждане на направените пред въззивната и касационната инстанции, разноски по делото.
Ответникът [фирма], в писмения си отговор, в съдебното заседание и в писмена защита излага съображения и доводи за неоснователност на жалбата и на предявените по делото искове; претендира присъждане на направените разноски по делото.
За да отхвърли предявените по делото осъдителни искове на жалбоподателката за заплащане на възнаграждение по процесния „трудов” договор № 2/09.06.2003 г. за длъжността „управител” и за заплащане на обезщетение за забава, в мотивите към решението си въззивният съд е приел, че договорът и допълнителните споразумения към него са изначално недействителни – нищожни, поради противоречие със закона – с разпоредбата на чл. 141, ал. 7 от ТЗ, предвиждаща, че отношенията между дружеството с ограничена отговорност и управителя му се уреждат с договор за възлагане на управлението, който се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на съдружниците. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че договорът за възлагане на управление е самостоятелен договорен тип, уреден от българското законодателство, поради което е недопустимо отношенията между дружеството с ограничена отговорност и неговия управител да се уреждат с трудов договор по реда на КТ, който нормативен акт съдържа правилата за сключването и прекратяването на трудовите договори и задължителните им клаузи.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по изведения от касатора материалноправен въпрос – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, намира следното:
Правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него ООД, възниква от избора на управителя; това правоотношение не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между управителя и дружеството се уреждат с договор за възлагане на управлението, който съгласно разпоредбата на чл. 141, ал. 7 от ТЗ следва да е писмен. Този договор е мандатен – договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което управителят няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Тъй като основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и размера на възнаграждението му, определено от общото събрание, начина на плащането му, размера и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово, дори когато договорът е озаглавен „трудов”. В последния случай, независимо от това как страните са озаглавили договора и независимо дали той е сключен преди или след влизането в сила на правната норма на чл. 141, ал. 7 (нова – ДВ, бр. 58/2003 г.) от ТЗ, този договор, уреждащ отношенията между управителя и ООД, не е трудов договор, а е договор за поръчка (мандат) и е действителен, а не е нищожен като сключен в противоречие с посочената правна норма. Именно с оглед вида и характера на правоотношението между управителя и управляваното от него ООД и с оглед правната природа на договора за възлагане на управлението между тях, възнаграждението на управителя, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение, като също е без значение как то е наименовано и как е оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Спорът за дължимостта на това възнаграждение следва да се квалифицира като гражданскоправен спор, осъдителният иск за заплащането на възнаграждението на управителя е облигационен – с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 от ЗЗД, а не е налице трудов спор, респ. не е налице и иск за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 от КТ. Регламентираните в КТ, основания за възникването и прекратяването на трудовите правоотношения също са неприложими относно управителя и сключения между него и дружеството мандатен договор за възлагане на управлението. Мандатното правоотношение между тях може да бъде прекратено, освен на другите прекратителни основания, посочени в закона (обективното гражданско и търговско право), и по искане на управителя или по решение на органа, който го е избрал – общото събрание, включително и когато то избере нов управител на мястото на стария. В горния смисъл е и константната практика на ВКС, формирана по реда на отменения ГПК от 1952 г., както преди, така и след обнародването и влизането в сила на разпоредбата на чл. 141, ал. 7 (нова – ДВ, бр. 58/2003 г.) от ТЗ (решение № 932/10.08.2009 г. по гр. дело № 1877/2006 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение от 2002 г. по гр. дело № 2186/2001 г. на V-то гр. отд. на ВКС, решение от 2002 г. по гр. дело № 1049/2001 г. на V-то гр. отд. на ВКС, решение от 2001 г. по гр. дело № 281/2001 г. на V-то гр. отд. на ВКС).
Предвид горното разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, при извършената проверка допустимостта и правилността на въззивното решение, настоящият съдебен състав намира следното:
Разрешавайки неправилно – в противоречие с приетото по-горе, изведения от касатора материалноправен въпрос по приложението на чл. 141, ал. 7 от ТЗ, и като не е съобразил действителната правна същност на развилото се между страните мандатно правоотношение, въззивният съд неправилно е определил правната природа на сключения между страните процесен договор, като е приел, че той е трудов договор – според наименованието, което са му дали страните – „трудов” договор № 2/09.06.2003 г. Това от своя страна е довело и до неправилно дадена от въззивния съд правна квалификация на предявения по делото главен иск – като такъв за заплащане на трудово възнаграждение (чл. 128, т. 2 от КТ), наместо подвеждането на иска под действителното му правно основание – по чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 от ЗЗД. Неправилен е и решаващият извод на въззивния съд за изначална недействителност – нищожност на процесния мандатен договор и допълнителните споразумения (анекси) към него, поради противоречие с разпоредбата на чл. 141, ал. 7 от ТЗ, каквото противоречие не е налице.
Така допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния закон обуславят извод за неправилност на обжалваното въззивно решение и не са довели до процесуална недопустимост на същото, тъй като, макар и при неправилно дадена правна квалификация на главния иск, то е постановено по предявените по делото осъдителни искове за заплащане на възнаграждение и на обезщетение за забава, дължими според жалбоподателката-ищца, на основание процесния договор и допълнителните споразумения към него.
Тъй като допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния закон не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, обжалваното решение на окръжния съд следва да бъде касирано, като правният спор между страните следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото.
Между страните не се спори, а и от доказателствата по делото се установява, че ищцата е била избрана за управител на ответното ООД през 2002 г. – преди сключването на процесния „трудов” договор № 2/09.06.2003 г. и допълнителните споразумения към него. Няма спор и че с протоколно решение по т. 7 от 31.03.2008 г. (прието като писмено доказателство по делото), общото събрание на ответното ООД е избрало нов управител – В. Т. А., на мястото на ищцата. От съвкупната преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства (сред които и приемо-предавателен протокол от 31.03.2008 г. и показанията на свидетелката Е. К. К.) се установява, че още на същата дата 31.03.2008 г. ищцата е предала документацията, печата и касовата наличност на ответното дружество на новия управител, който на същата дата е поел управлението на дружеството, с което се опровергават твърденията в исковата молба, че ищцата била изпълнявала задълженията на управител до вписването на новия такъв в търговския регистър на 15.06.2008 г. От изложеното следва, че с избора на новия управител на мястото на ищцата на 31.03.2008 г., мандатното правоотношение между ищцата и ответното ООД, респ. и сключеният между тях процесен договор, са били прекратени на тази дата 31.03.2008 г., след която ищцата не е извършвала и фактически действия по управлението на ответното дружество. Поради това, за времето след 31.03.2008 г., т.е. за процесните по делото месеци април-юни 2008 г. ответното ООД не дължи на ищцата възнаграждение по процесния договор и допълнителните споразумения към него, както и обезщетение за забава на плащането на такова възнаграждение.
В течение на процесния месец март 2008 г., мандатното правоотношение между страните е съществувало. От болничен лист № 0522347/11.03.2008 г., обаче се установява, че ищцата е ползвала отпуск поради временна неработоспособност за времето от 10.03.2008 г. до края на месец март 2008 г., поради което за този период й се дължи, не възнаграждение от ответното ООД, а обезщетение за временна неработоспособност от НОИ.
Размерът на дължимото от ответното дружество на ищцата, възнаграждение за периода 01.03.2008 г. – 09.03.2008 г. следва да се определи на база уговорените в допълнителните споразумения №№ 16/31.12.2005 г. и 20/31.07.2007 г. към процесния договор, основно месечно възнаграждение в размер 1 350 лв. и допълнително месечно възнаграждение в размер 6.6 %. Съгласно приетите по делото заключения на съдебно-счетоводните експертизи, извършени от вещите лица М. А. и М. М., този размер, изчислен на тази база, възлиза на сумата 291.06 лв.
По делото остава недоказано твърдението на ответното дружество, че това възнаграждение за месец март 2008 г. било заплатено на ищцата. Представената по делото разчетно-платежната ведомост за този месец не е подписана от ищцата, поради което този първичен счетоводен документ не удостоверява така твърдяното плащане. По делото не е представен, изтъкваният от ответника хронологичен регистър на осчетоводени документи за периода 01.01.2008 г. – 31.03.2008 г., поради което остава недоказано и твърдението му, че този вторичен счетоводен документ бил подписан от ищцата, в качеството й на управител. С оглед на това, не следва да се възприема извода на вещото лице А., че дължимото се на ищцата възнаграждение за месец март 2008 г. било заплатено, тъй като този извод на експерта е изграден единствено въз основа на непредставения по делото хронологичен регистър (който и в експертното заключение не се сочи като подписан от ищцата, в качеството й на управител) и е в противоречие с представената по делото разчетно-платежната ведомост за месец март 2008 г., също неподписана от ищцата.
Възражението на ответника за нищожност на допълнителното споразумение № 20/31.07.2007 г. към процесния договор, в частта му, с която ищцата, в качеството си на управител, сама си е определила основно месечно възнаграждение в размер 1 350 лв. – без решение на общото събрание за това, е преклудирано и не следва да бъде обсъждано в настоящото производство, тъй като с представеното по делото, влязло в сила решение № 968/08.04.2009 г. по гр. дело № 2525/2008 г. на ПРС, е отхвърлен именно такъв иск за недействителност на тази клауза от това допълнително споразумение, предявен от ответното ООД срещу ищцата.
Предвид дължимостта на възнаграждението на ищцата помесечно, за заплащането на същото в размер 291.06 лв. за месец март 2008 г. ответникът е изпаднал в забава, без необходимост от покана, като е бил в такава забава към сочения в исковата молба начален момент – 30-то число на следващия месец април 2008 г., респ. и към датата на подаването на исковата молба – 09.07.2010 г. Определен, съгласно чл. 162 от ГПК – по преценка на съда, при липса на доказателства в тази насока, размерът на законната лихва върху сумата 291.06 лв. за посочения период на процесната забава 30.04.2008 г. – 09.07.2010 г., възлиза на 82.66 лв.
От гореизложеното следва, че предявеният по делото главен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен за сумата 291.06 лв., представляваща дължимо възнаграждение за месец март 2008 г. по процесния договор и допълнителните споразумения към него, ведно с претендираната от ищцата законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаването на исковата молба – 09.07.2010 г. до окончателното й изплащане. В останалата му част – за разликата над тази сума от 291.06 лв. до пълния му предявен размер от 5 058.90 лв., както и за останалата част от процесния период – месеците април-юни 2008 г., главният иск следва да бъде отхвърлен, като неоснователен. Акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен за сумата 82.66 лв., представляваща обезщетение за забава на плащането на сумата 291.06 лв. през периода 30.04.2008 г. – 09.07.2010 г., като този акцесорен иск следва да бъде отхвърлен за разликата над тази сума от 82.66 лв. до пълния му предявен размер от 1 214 лв.
С оглед горното, на основание чл. 293, ал. 2, предл. 1 от ГПК – предвид допуснатите от въззивния съд нарушения на материалния закон, обжалваното въззивно решение следва да се отмени като неправилно, и вместо него следва да се постанови ново решение на касационната съдебна инстанция за частичното уважаване на предявените искове – съгласно посоченото по-горе.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателката-ищца, направените от нея пред въззивната и касационната инстанции (съгласно изричната й претенция в касационната жалба), разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете, а именно – сумата 42.90 лв. (при общ размер на разноските – 720 лв., което е заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение за защитата в касационното производство, като разноски за въззивното производство ищцата не е направила).
Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищцата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество, претендираните и направени от последното пред трите съдебни инстанции по делото, разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение, на държавна такса, на възнаграждение на вещо лице и за призоваване на свидетел, съразмерно с отхвърлената част от исковете, а именно – сумата 1659.80 лв. (при общ размер на разноските – 1 765 лв.).
Тъй като от ищцата не са били събрани държавни такси и разноски за възнаграждение на вещите лица по делото, без по отношение на нея да е било налице основанието за освобождаването й от тях по чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, то на основание чл. 77 от ГПК, тези дължими такси и разноски, направени от бюджета на съда, следва да бъдат събрани от страните, съобразно изхода на спора, а именно: ищцата следва да бъда осъдена да заплати: по сметка на ПРС – сумата 306.50 лв. (от които държавна такса – 235.97 лв. и разноски за възнаграждение на вещите лица – 70.53 лв.) и по сметка на ВКС – сумата 146.20 лв. (държавни такси); ответникът следва да бъде осъден да заплати: по сметка на ПРС – сумата 19.42 лв. (от които държавна такса – 14.95 лв. и разноски за възнаграждение на вещите лица – 4.47 лв.) и по сметка на ВКС – сумата 9.26 лв. (държавни такси).
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 893/15.06.2011 г., поправено с решение № 1184/03.08.2011 г., постановени по въззивно гр. дело № 1028/2011 г. на Пловдивския окръжен съд; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на В. И. С. следните суми: на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 от ЗЗД – сумата 291.06 лв. (двеста деветдесет и един лева и шест стотинки), представляваща дължимо възнаграждение за месец март 2008 г. по договор за възлагане на управлението, озаглавен „трудов договор” № 2/09.06.2003 г. и допълнителни споразумения № 16/31.12.2005 г. и № 20/31.07.2007 г. към него; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.07.2010 г. до окончателното й изплащане; на основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД – сумата 82.66 лв. (осемдесет и два лева и шестдесет и шест стотинки), представляваща обезщетение за забава на плащането на сумата 291.06 лв. през периода 30.04.2008 г. – 09.07.2010 г.; и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата 42.90 лв. (четиридесет и два лева и деветдесет стотинки), представляваща разноски по делото; като
ОТХВЪРЛЯ предявените от В. И. С. срещу [фирма] искове в останалите им части, а именно: иска с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 от ЗЗД – за разликата над сумата 291.06 лв. до – до пълния му предявен размер от 5 058.90 лв. и за периода месец април – месец юни 2008 г., и иска с правно основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД – за разликата над сумата 82.66 лв. до пълния му предявен размер от 1 214 лв.;
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, В. И. С. да заплати на [фирма] сумата 1 659.80 лв. (хиляда шестстотин петдесет и девет лева и осемдесет стотинки), представляваща разноски по делото;
ОСЪЖДА, на основание чл. 77 от ГПК, [фирма] да заплати следните суми: по сметка на Пловдивския районен съд – сумата 19.42 лв. (деветнадесет лева и четиридесет и две стотинки), представляваща държавна такса и направени от бюджета на съда разноски за възнаграждение на вещи лица; и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 9.26 лв. (девет лева и двадесет и шест стотинки), представляваща държавни такси;
ОСЪЖДА, на основание чл. 77 от ГПК, В. И. С. да заплати следните суми: по сметка на Пловдивския районен съд – сумата 306.50 лв. (триста и шест лева и петдесет стотинки), представляваща държавна такса и направени от бюджета на съда разноски за възнаграждение на вещи лица; и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 146.20 лв. (сто четиридесет и шест лева и двадесет стотинки), представляваща държавни такси.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.