Р Е Ш Е Н И Е
№ 438
гр.София, 27.11.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи ноември, 2014 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1446/14 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК.
С присъда № 24/16.06.14 г., постановена от РС-Карнобат /КрнРС/ по Н.О.Х.Д. 152/14 г., подсъдимият М. С. А. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.144,ал.3 вр.ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, като е постановено то да се изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип.
С решение № 202/28.07.14 г., постановено от ОС-Бургас /БОС/ по В.Н.О.Х.Д. 617/14 г., така отразената присъда е изменена, като е намален размерът на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода на две години.
В предвидения от процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила /28.07.14 г./, на 26.08.14 г. е постъпило искане за възобновяване на наказателното производство от името на А., в което се спори за недоказаност на деянието, за извършването на което той е обвинен и осъден и за явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се възобновяване на наказателното производство и оправдаване на осъдения или за изменение на въззивното решение с прилагане на института на условното осъждане.
В постъпилите към искането за възобновяване допълнителни съображения, изготвени от защитник, са наведени и трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК с развити в тази връзка аргументи. Иска се оправдаване на осъдения или отмяна на актовете на долустоящите съдилища и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на РС-Карнобат, или изменение на акта на втората инстанция с приложение на института на чл.55, ал.1,т.2, б.Б НК и определяне на наказание пробация, или намаляване на срока на така отмереното наказание лишаване от свобода и прилагане на разпоредбата на чл.66, ал.1 НК. В съдебно заседание пред ВКС А., редовно призован, не се явява. Упълномощеният от него защитник поддържа искането и допълнението към него, с отразените в тях доводи.
Представителят на прокуратурата намира сезиращия настоящата инстанция документ за основателен, като споделя тезата, заявена от защитника адвокат Д., за неизясняване на фактологията по престъпната дейност с оглед неразпитване на поискания от защитата свидетел Р. М. Г..
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и допълнителните съображения към него и релевираните в тях аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в настоящата процедура, намира за установено следното:
На първо място трябва да се отбележи, че и в производството по чл.422, ал.1,т.5 НПК върховната съдебна инстанция по наказателни дела остава инстанция по правото и на основание чл.426 НПК се прилагат правилата за касационното производство. Затова необосноваността, която се решава от инстанция по фактите, не е основание, обсъдимо в тази процедура. При поглед от коментирания ъгъл прави впечатление, че самото искане за възобновяване основно е свързано с оплаквания по доказателствената преценка. Тя се струва неправилна на осъдения, но не защото се сочат някакви процесуални недъзи, допуснати от съдилищата по фактите при формиране на волята им, а защото прегледът на доказателствата би трябвало да е друг, по мнение на А..
В този смисъл се изтъкват доказателствени материали, обсъдени от решаващите съдилища, на които е дадена различна от целената преценка- например за възможността деецът да нанесе удари с бухалка с помощта на лявата си ръка, за която има данни, че трудно движи. Сочат се изявления на свидетели, дадени при разпитите им на досъдебното производство, за които не се осмисля, че не са били приобщени с процесуалната техника на чл.281 НПК. Те следователно не могат да са част от обсъдимата доказателствена съвкупност, както указва нормата на чл.13,ал.2 НПК. Изразява се недоволство от това, че е дадена вяра на свидетели, които работят при пострадалия, без да се отчита, че само такива хора са очевидци на стореното и без да се разглеждат процесуални пороци, допуснати от решаващите съдилища при ангажиране на показанията, стоящи в основата на осъдителните съдебни актове. Въобще искането в изключителната си част е ориентирано към несъгласие с приетото от КрнРС и БОС в контекста на тяхното суверенно право за доказателствен анализ. ВКС няма правомощия да се намесва в тази съдебна дейност, защото е съд по правото /винаги при възобновяване/ и не се произнася по необоснованост.
Все пак в сезиращия настоящата инстанция документ би могло да се приеме, че има доводи, които, огледани в съдържателен план, е възможно да бъдат подведени под разпоредбата на чл.348,ал.1,т.2 НПК и да доведат до финално оплакване за осъждане на невинен човек- основание, подведимо под текста на чл.348,ал.1,т.1 НПК. Ето защо ВКС намира, че тези касационни основания следва да бъдат разгледани, още повече предвид развитието им в допълнителните съображения, изготвени от защитата на А..
По същество огледано, искането е отчасти основателно.
Твърди се, че съдът не е положил усилия да разкрие обективната истина по делото, отказвайки събиране на нови доказателства, поискани от защитата и свързани с предмета на доказване, като е приел безкритично становището на прокурора за заличаване на свидетел /чл.13,ал.1 НПК/; че на част от доказателствата, подкрепящи обвинението, е придадена предварително определена доказателствена сила /чл.14,ал.2 НПК/; не е извършен задълбочен анализ на цялата доказателствена маса, като оневиняващата такава е изолирана и пренебрегната с мотиви за противоречие и непоследователност /чл.14,ал.1 НПК/; че е нарушен принципът за невиновност, като съдът не е предложил убедителни доводи защо приема,че тезата на пострадалия за закана за убийство е по-стабилна от тази на подсъдимия. Твърди се освен това, че въззивната инстанция не е констатирала допуснатите от КрнРС съществени процесуални нарушения и неправилното приложение на закона и не са обсъдени всички доводи на защитата.
Касационната инстанция ще подходи на първо място към анализиране на подчертаното обстоятелство,че въззивната инстанция не е дала отговор на отправените пред нея доводи, тъй като това по същество е оплакване за несходство на решението с разпоредбата на чл.339,ал.2 НПК, което от своя страна води до извод за нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК-липса на дължими мотиви. И ако то е налице, е безсмислено обсъждането на другите възражения, изложени в допълнението към искането за възобновяване.
Отправеният укор е несъстоятелен. Видно от депозираната до БОС въззивна жалба, мотивацията по нея е обща и свързана с необоснованост на атакувания съдебен акт на първата инстанция. Допълнителни писмени изложения, изготвени по силата на чл.320,ал.3 НПК, липсват. В съдебно заседание на 18.07.14 г. защитата не е предложила съображения, които да се различават от изложеното в жалбата и които да съдържат доводи, изискващи задължителен отговор. Ето защо решението на инстанцията по обжалване, макар и характеризиращо се с пестелив изказ, съдържа дължима мотивировка по отговор на принципно заявените доводи и служебна ревизия на присъдата на КрнРС. А доколкото мотивацията на първостепенния съдебен акт е пълна, е споделено и казаното по него.
На следващо място се спори по оценката на доказателствената съвкупност, с извеждане на флагрантен процесуален недъг, доколкото решаващата първа инстанция е заличила свидетел, поискан от защитата, който е очевидец и би установявал факти, относими към предмета на доказване по смисъла на чл.102 НПК. В този контекст трябва да се отбележи следното: свидетелят Й., занимавал се незабавно със станалото по полицейска линия, дава показания, че изрично е попитал подсъдимия след процесната случка дали има свидетели на случилото се и той заявил, че няма такива. По-късно, пред съда защитата е поискала да бъдат допуснати като свидетели съпругата на А. и Р. М. Г.- в съдебно заседание на 12.05.14 г. Свидетелката А. дава показания, коренно различаващи се от тези на другите безспорно присъстващи на случката свидетели, като нейните изявления подкрепят обясненията на съпруга й- искател пред ВКС. Оценката на същите обаче, съпоставена с останалите свидетелски показания, е въпрос на суверенно право на решаващите съдилища, стига да се спазят процесуалните правила за проверка и анализ на доказателствените материали, както е и сторено.
Що се касае до свидетеля Р. Г., същият е призоваван по телефона и от адрес в с.Д., [община], област Б. В съдебно заседание на 13.05.14 г. този свидетел, редовно призован по телефона, не се е явил. Тогава прокурорът е заявил, че при разговора си с него /което не е забранено от закона/, същият е казал, че работи като служител по жп линията София- Пазарджик и не живее в с.Д. Във връзка с изпълнение на трудовите му задължения и невъзможност да се яви пред състав на КрнРС, съдът го е заличил в качеството му на свидетел. Дотук стигат оплакванията по допълнението към искането за възобновяване и защитата се възмущава от съдебните действия, продиктувани от казаното от представителя на прокуратурата. Твърди се освен това в допълнението към жалбата, че Г. бил заявил,че е заплашван. Неясно е обаче кога и пред кого, поради което твърдението се явява голословно. Същевременно е видно, че в края на третираното съдебно заседание, по искане точно на представител на РП-Карнобат, отново като свидетел е допуснат Р. Г.. При призоваването му в с.Д. призовката е върната в цялост, като кметът на с.Д. е отговорил, че лицето не живее там, че съпругата му живее в [населено място], но че самият той няма понятие какъв е адресът на семейството. Г. за пореден път лично е призован по телефона и отново не се е явил в съдебно заседание на 16.06.14 г., когато съдът е констатирал нежеланието му да свидетелства, заличил го е в това му качество, приключил е съдебното следствие, дал е ход на съдебните прения и последна дума на подсъдимия и е постановил осъдителна присъда срещу последния.
Трябва са съобщи освен това, че във въззивната жалба на А. и по-късно в съдебно заседание пред БОС, не е правено доказателствено искане за откриване на допълнително въззивно съдебно следствие, с оглед издирване и разпит на обсъжданото лице.
Процесуалната ретроспекция по въпроса води до извод, че решаващите съдилища не могат да бъдат упрекнати в нежелание да се разкрие обективната истина в рамките на правилата, заложени в процесуалния закон, както се твърди в допълнението към искането за възобновяване. Те са положили усилия да призоват поисканото от защитата лице, но е налице негово нежелание да се яви в съдебно заседание дотолкова, доколкото липсва отбелязване за уважителна причина за неявяване. Обвиненията към благоприятно лансиране на представителя на обвинителната власт в случая, предвид проведен негов разговор със свидетеля, не влияе върху упражняване на правото на защита на осъдения.
На последно място в тази част на изложението трябва да се отрази като вярно обстоятелството, че А. има право с оглед процесуалното си положение да сочи доказателства, когато сметне за нужно, а съдът, на основание чл.107,ал.4 НПК не може да откаже събирането им, само защото искането не е направено в определен срок. Същевременно обаче не следва да не бъде обмислено обстоятелството, че първоначално пред свидетеля Й. искателят е заявил,че няма очевидци на случилото се, които да бъдат посочени извън присъствалите в стопанския двор пострадал, негов баща и работници. И едва пред съда се появяват нови очевидци- съпругата му и Г. /за присъствието на последния с тях говорят и двамата, без това да е заявено на ДП/. Фактът на момента на съобщаване на данни,относими към предмета на доказване, подлежи на оценка в светлината на отправеното пред ВКС възражение за неизясняване на обективната истина, наред с очевидното процесуално поведение на А. и неговия защитник да не поискат пред втората инстанция допускане, призоваване и снемане на показания на толкова същностната според тях личност, която би навела категорични данни в насока на твърдяното от самото осъдено лице. Ето защо ВКС не намира основания да приеме, че е налице нарушение на процесуалните правила, в частност на нормата на чл.13,ал.1 НПК със заличаване на свидетеля Г., което да е довело до съществено ограничаване на процесуалните права на искателя.
В този ред на мисли непонятно остава искането на прокурора от ВКП и защитата, защо, ако би било уважена така отправената претенция, би било нужно след възобновяване на производството да се отменя не само решението на въззивната инстанция, но и присъдата на КрнРС, и делото да бъде върнато за ново разглеждане от първостепенен съд. И това е така, тъй като инстанцията по обжалване е решаваща такава по фактите според българския НПК и няма пречка пред нея да бъдат събирани и проверявани искани от страните доказателства, изключително същностни за предмета на доказване.
По-нататък се твърди, че при доказателствения анализ не е взета предвид СМЕ 62/14 г.по писмени данни във връзка с нанесени увреждания на самия искател. Казаното не отговаря на процесуалната действителност, доколкото по цитираното експертно заключение е намерено, че предвид значително по-рано станалото произшествие, не е възможно да се установят претендираните увреди по обясненията на А.. Отделно от казаното, е ясно констатирано, че деецът е можел да нанася удари с бухалка /отричани от него/- с дясна ръка със свободно движение,с лява-с по-ограничено.
В светлината на казаното, и в допълнителните съображения към искането за възобновяване е направен доказателствен анализ на законосъобразно събраните в хода на производството доказателства, но с различен техен прочит, който не подлежи на преценка в настоящата процедура пред касационната инстанция. Не са налице съществени противоречия в мотивите на първо-инстанционната присъда, които да навеждат на същностни пороци при формиране на волята на решаващия съд. Неангажирането на съдебната теза с показанията на свидетелката А., както и с обясненията на съпруга й, са разяснени и това,че изявленията им не са приети за кредибилни, не подлежи на касационна преценка.
Видно от обстоятелствената част на обвинителния акт, в него е описано, че осъденият е отправил заканата за убийство преди нанасяне на удари с бухалка и бъркане в окото на потърпевшия. Така е прието и в актовете на първостепенния и второстепенния съдилища, което личи и при бегъл прочит на мотивите към съдебните актове. В този смисъл не може да се възприеме претенцията в допълнителните съображения към искането за възобновяване за ново фактическо положение, различно от заложеното в обвинителния инструмент, а именно, за нанасяне на удари преди изразената закана за убийство. Вярно е,че в частта по правото двете инстанции са отразили, че заканата е била реализирана с удар с бухалка и с отправени думи, но защото принципно е изреждано съдържанието на поведението по закана за убийство, както то е описано по диспозитива на обвинителния акт. В крайна сметка важно е по същество да е ясна тезата по фактологията на престъпната дейност, която в случая не може да търпи съществени критики.
По отношение на отправената към потърпевшия закана за убийство, решаващите съдилища /въззивната инстанция по-пестеливо/ са описали съображения, които се споделят от ВКС. Последният не намира съществени противоречия между заявеното от свидетеля С. С. и неговия баща, преценено на фона на казаното от останалите очевидци, всеки от тях зает със собствената си дейност. Всичко това е съобразено с кадрите по приложените към делото съдебно-технически експертизи, за влетяване на осъдения с неговия автомобил в стопанския двор на пострадалия, и продължилия престой на колата му, в синхрон със свидетелските показания по случилото се, за чиято именно недостоверност защитата се бори.
Оттук насетне се твърди, че прекият умисъл за посегателство върху свободната воля на С., изявен от страна на осъдения, не преследва сериозно заканата за убийство /макар и да е заявено „ще те убия” или „ще те ликвидирам”, след което е пристъпено към удар с бухалка и с бъркане в здравото око на потърпевшия/, а е възмущение на земеделски стопанин, който е разгневен от отнемане на селскостопанския му добив. Казаното очевидно не държи сметка за елементарна човешка почтеност и необходимост от изява на морални устои, включително и при ангажиране на отговорност по наказателно производство. Това е така не само предвид реалното поведение на осъдения, установено в хода на делото и подвеждането му под вярната наказателно-правна норма, но и предвид собственото му признание, че не е имал никакви юридически права над имота, за реколтата на който спори, а го е обработвал благодарение на даден подкуп. Това обстоятелство е убягнало на защитата при релевиране на оплакванията пред ВКС, но трябва да бъде съобразено изцяло при определяне на умисъла, реализиран с оглед заканата за убийство /предвид реално изявените прояви заканата не е за извършване на друго престъпление/, както това е сторено от решаващите съдилища.
В този смисъл КрнРС и БОС не са допуснали нарушения нито на чл.348, ал.1, т.2 НПК, нито на чл.348,ал.1,т.1 НПК с осъждане на А.. Дори обаче и да бе намерен порок, касационната инстанция не би могла да пристъпи към оправдаване на искателя, каквато е една от претенциите по искането, тъй като приетата от решаващите съдилища фактология е престъпна, а преоценката на доказателствен материал е въпрос на необоснованост.
Що се касае до претендираната явна несправедливост на наложеното наказание-касационно основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, ВКС намира,че следва да уважи искането за възобновяване и да се произнесе директно по същество.
Тъй като възобновяването по чл.422,ал.1,т.5 НПК е свързано преди всичко с преценка на последния съдебен акт по съществото на делото и ако по пътя на постановяване на първостепенния такъв не се твърди и/или признава допускане на съществени нарушения на процесуалните правила от категорията на абсолютните, тази инстанция няма да се занимава с изтъкнати неблагополучия за незаконосъобразност на заетата от КрнРС позиция по отношение на наложеното наказание. Няма основание да се приеме тезата, че решаващите съдилища не са изложили аргументация, относима към индивидуализиране на дължимото наказание, както се твърди в допълнението към искането за възобновяване. Такава има, тя не е в интерес на осъдения, но не означава, че е невярна.
Отделен е въпросът, че ВКС намира, че изложените от БОС съображения по преценка на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства са недостатъчни, тъй като не са зачетени облекчаващи отговорността фактори- положението на самия осъден като глава на фамилия, занимаваща се със земеделска дейност и основно негово участие в нея с оглед отглеждане на животни; като родител, който традиционно и предано се грижи за своите деца и за чиято издръжка има сериозен принос. Тези факти не са намерили точно място сред иначе вярно установените смекчаващи отговорността обстоятелства, но техният доминиращ ефект трябва да бъде взет предвид от ВКС. Затова въззивното производство следва да бъде възобновено и да има произнасяне в този смисъл.
Положението на осъдения в човешки план не може да бъде поставяно в основата на емоционален натиск върху налагащия наказание съд извън общото приложение на правото. Макар и да се претендира определяне на наказанието при условията на чл.55 НК, не се изтъкват никакви аргументи защо преценката трябва да бъде направена на плоскостта на този законов текст, на които ВКС да даде конкретен отговор. Изложените допълнителни и доминиращи облекчаващи фактори водят до извод за необходимост от намаляване на наложеното на А. наказание като явно несправедливо във връзка с разпоредбата на чл.348, ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК. Лишаването от свобода следва да бъде намалено и финалният му размер да е една година.
Същевременно няма съмнение, че спрямо искателя може да бъде приложена разпоредбата на чл.66,ал.1 НК. Решаващите инстанции не са изписали задълбочени съображения за своето становище да не наложат условно осъждане, като част от тези, изтъкнати от въззивния съд, касаят деянието по същество. ВКС счита, че за изпълнение на заложените в чл.36 НК цели на наказанието не е необходимо А. да бъде отделен от обитаваната от него среда и да търпи отмереното му за срок от една година наказание лишаване от свобода ефективно. Той може да бъде превъзпитан не само с оглед определения му срок на наказание, в рамките на който да преосмисли своето противоправно поведение, но и чрез определяне на изпитателен срок от четири години, за който да бъде отложено изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода. В този смисъл се намира за налична разпоредбата на чл.348, ал.5,т.2,пр.2 вр.ал.1,т.3 НПК.
Водим от изложените съображения и на основание чл.425,ал.1,т.3 вр.чл.354, ал.2, т.1 и 3, пр.2 вр.ал.1,т.3 вр.чл.348,ал.5,т.1 и 2 вр.ал.1,т.3 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА В.Н.О.Х.Д.617/14 г.по описа на ОС-Бургас.
ИЗМЕНЯВА решение № 292/18.04.14 г., постановено от ОС-Бургас по В.Н.О.Х.Д. 617/14 г., в частта по наказанието, като намалява наложеното на М. С. А. наказание лишаване от свобода за срок от две години за извършено от него престъпление по чл.144,ал.3 вр.ал.1 НК на ЕДНА година лишаване от свобода.
На основание чл.66,ал.1 НК ОТЛАГА изтърпяването на така наложеното наказание лишаване от свобода за срок от четири години.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕПИС от настоящото решение да се изпрати незабавно на отдел „Съдебен”, сектор „Изпълнение на наказанията” при ВКП, с оглед предприемане на мерки за освобождаване на осъдения А., предвид изпълняваната влязла в сила ефективна присъда срещу него и ако не се задържа на друго основание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|