5 11 Р Е Ш Е Н И Е № 181 София, 11 февруари 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на втори декември две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:СПАС ИВАНЧЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 763/2020 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалби, подадени от защитниците на подсъдимия М. Д. Д., срещу въззивно решение № 76/27.07.2020 г., постановено по ВНОХД № 42/2020 г. от Апелативен съд - Варна. В касационната жалба, подадена от адв. Н. М., има позоваване на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Претенцията за допуснати съществените нарушения на процесуалните правила се обосновава с доводи за липса на мотиви на съдебния акт, за неизясненост на обстоятелствата по делото в резултат на пропуски в досъдебното производство, както и че фактическите твърдения, отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт, възприети от предходните инстанции, са опровергани от събраните доказателства. Изтъкват се аргументи за недоказаност на деянието по чл. 129 от НК. Поддържаните доводи в подкрепа на третото от касационните основания съдържат оплакване срещу изводите на съда за приложението на чл. 24 от НК, недооценяване на представените писмени доказателства, удостоверяващи поведението му в местата за лишаване от свобода. Отправени са алтернативни искания : да се отмени решението и да се върне на предходната инстанция за ново разглеждане от друг състав или да се измени решението, като се намалят наказанията, наложени за престъпленията по чл. 354а и чл. 142а от НК, и да се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление по отношение на деянието по чл. 129 от НК. В касационната жалба, депозирана чрез адв. Ив. Н., също се изтъкват доводи за съществени процесуални нарушения, насочени към качеството на въззивния съдебен акт. Твърди се, че в атакуваното решение са преповторени изводите на първостепенния съд и не е даден отговор на поддържаните доводи на защитата. Предлага се собствен анализ на гласните доказателствени източници, счетен за правилен, и на тази основа се претендира недоказаност на обвиненията по чл. 142а и по чл. 129 от НК. В заключение се настоява, че въззивният съдебен състав не е направил задълбочен анализ на всички доказателства. Оспорва се и приложението на чл. 24 от НК. Искането е за отмяна на решението и ново разглеждане на делото от апелативния съд, алтернативно намаляване на наложените наказания. В съдебното заседание пред касационната инстанция, участващият защитник на подсъдимия поддържа жалбите по изложените в тях съображения и искания. Подсъдимият Д. не се явява, редовно призован. Постъпила е писмена молба от него, с която заявява, че не желае да участва лично в касационното производство. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира за неоснователни касационните жалби и пледира за оставяне в сила на въззивното решение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 10/29.11.2019 г., постановена по НОХД № 304/2019 г., Окръжният съд – Добрич признал подсъдимия М. Д. Д. за виновен, както следва : -през периода от 23.03.2018 г. до 24.07. 2018 г. при условията на продължавано престъпление, без надлежно разрешително държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества (марихуана и амфетамин) на обща стойност 74,34 лева, поради което и на основание чл. 354а, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал.1 във вр. с чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на три години и осем месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000 лева. Подсъдимият е бил оправдан по първоначално повдигнатото обвинение до сумата от 80, 10 лева; -през периода 03.07.2018 г. до 24.07.2018 г. в продължение на двадесет денонощия противозаконно лишил от свобода В. К. Г., като деянието е извършено по начин, мъчителен и опасен за здравето й – престъпление по чл. 142а, ал. 4, пр. 1 и 2 от НК (изм.), за което на основание чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на шест години и осем месеца лишаване от свобода; -през същия период причинил на В. К. Г. средна телесна повреда – разстройство на здравето, временно опасно за живота й, поради което и на основание чл. 129, ал. 1 във вр. с чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на три години и четири месеца лишаване от свобода; - на основание чл. 23, ал.1 и ал. 3 от НК съдът определил подсъдимият Д. да изтърпи общо най-тежко наказание, а именно шест години и осем месеца лишаване от свобода и е присъединил наказанието глоба от 5 000 лева. На основание чл. 24 от НК общото наказание от шест години и осем месеца лишаване от свобода е увеличено с две години, като е постановено подсъдимият да изтърпи наказание лишаване от свобода в размер на осем години и осем месеца. - на основание чл. 25, ал. 1 във вр. с чл. 23, ал.1 от НК съдът определил подсъдимият Д. да изтърпи общо най-тежко наказание от така определеното с присъдата и наказанието шест месеца лишаване от свобода, наложено му по НОХД № 1334/2017 г. по описа на Районен съд – Добрич, а именно осем години и осем месеца лишаване от свобода, като е присъединена и глобата от 5 000 лева. С атакуваното сега решение, постановено по протест на прокурора и жалба на подсъдимия Д., присъдата е изменена, като на основание чл. 25 във вр. с чл. 23 от НК съдът определил общо най- тежко наказание лишаване от свобода измежду наложените му с тази присъда и по НОХД № 1334/2017 г., а именно шест години и осем месеца лишаване от свобода. На основание чл. 24 от НК съдът увеличил общото наказание с две години и четири месеца и определил за изтърпяване девет години лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим, към което присъединил и наказанието глоба в размер на 5 000 лева. Касационните жалби са неоснователни. Изтъкнатите в тях доводи не налагат отделното им разглеждане, но изискват направата на няколко уточнения относно предмета на касационната проверка. Част от изложените доводи, съдържащи се в сезиращите документи, са за фактическа необоснованост и непълнота на доказателствата. Касационната инстанция е имала многократно повод да припомни, че необосноваността и непълнотата на доказателствата, когато не са резултат от процесуални нарушения, са извън посочените в чл. 348, ал.1 от НПК касационни основания, поради което и не дължи отговор на изтъквани пред нея аргументи с такава насоченост. В рамките на допустимите доводи касационната проверка не установи претендираното процесуално нарушение от категорията на абсолютните – чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК. Принципно механичното възпроизвеждане на мотивите на първоинстанционната присъда във въззвното решение може да се приравни на липса на мотиви, тъй като съдебният акт не би отразявал собствената на въззивния съд аналитична дейност по приетите факти и приложимия закон. Прегледът на процесуалната дейност, извършена от въззивния съд и съдържанието на постановения съдебен акт, не дават основания за такива констатации, защото отговарят на изискванията, въведени с чл. 314, ал.1 и чл. 339, ал. 2 от НПК. Във въззивното решение са залегнали фактическите констатации, възприети в мотивите на присъдата и фактическата обстановка, отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт, но това не може да се отчете като процесуално недопустим подход в конкретния случай. Първо, съдебното разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е протекло по реда на глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК, при признаване от подсъдимия Д. на изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и изразено от него съгласие да не се събират доказателства за тях. Затова е и обяснимо в съдебните актове при изложението на фактическите обстоятелства, обхванати от признанието на подсъдимия, да съществува идентичност. Второ, в атакувания съдебен акт се съдържа анализ на всички релевантни обстоятелства за правилното решаване на делото. Извършена е проверка за законосъобразност на проведеното съкратено съдебно следствие – наличие на съответствие между признанието на подсъдимия по чл. 371, т. 2 от НПК и доказателствата, събрани в хода на досъдебното производство. Въззивното решение е съобразено със задължителната съдебна практика, отразена в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по т. д. № 1/2008 г., ОСНК, т. 4 относно изискуемата се от закона подкрепа на направеното самопризнание от приобщените доказателствени материали. Претенцията за процесуални пороци, допуснати при разглеждане на делото в коментираната процедура, би имала своето основание само при отклонение от изискването на чл. 372, ал. 4 от НПК. Несъмнено, съдът би допуснал съществено процесуално нарушение, ако събраните на досъдебното производство доказателства не подкрепят самопризнанието на подсъдимия, но въпреки това осъдителната присъда се основава именно на това признание, без да се установят изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти. Разгледано и в този аспект възражението за допуснати процесуални нарушения е неоснователно. Във въззивното решение за всяко едно от инкриминираните деяния е мотивирана доказателствената подкрепа на обвинението, чиято обстоятелствена част подсъдимият Д. е признал. В тази връзка съдът се е позовал на гласните доказателствени средства и на експертна интерпретация на релевантните обстоятелства от съдебномедицинските, съдебно – психиатрични и психологични, физикохимични експертизи и така е стигнал до извод, че те в своята съвкупност водят еднозначно до направените в обвинителния акт фактически заключения. Дистанцирано от съдържанието на въззивния съдебен акт е възражението, че извън обхвата на съдебното обсъждане са останали показанията на свидетелите А. К. и Д. Д., баща на подсъдимия. Напротив, в решението е обоснована съдебната теза, че показанията на коментираните свидетели не разколебават доказателствената обезпеченост на приетите съставомерни факти. В отговор на идентични защитни доводи е направен обективен прочит на показанията на свидетеля К.. Оценката им съответства на нормата на чл. 117 от НПК. Въззивният съд е отчел, че К. непосредствено е възприел нараняванията на пострадалата при нееднократното му посещаване на апартамента в инкриминирания период, натоварен от подсъдимия със задължението да я „наглежда“, когато той отсъства. В останалата част заявеното от свидетеля правилно е възприето като изказани от него предположения и умозаключения. Известно е, че собствените на свидетеля съждения и умозаключения обаче не представлява възпроизвеждане на възприети от него факти и обстоятелства от обективната действителност, поради което и не са доказателства по смисъла на процесуалния закон. Обективна оценка са получили и показанията на Д., убедителността на които е приета за компрометирана от останалите гласни доказателствени източници и обективните находки, коментирани от съдебномедицинската експертиза за уврежданията на пострадалата. Отговор е получило и възражението, че показанията на Г. не подкрепят фактите на обвинението относно продължителността на противозаконното й лишаване от свобода. Коректно въззивният съд е отбелязал, че този факт, признат от подсъдимия, е съвместим със заявеното от свидетелката в разпита й, проведен в деня, когато е била открита и с показанията на свидетеля М., пред когото тя непосредствено след деянието е съобщила за случилото се. Отделно от това, за наличието на квалифициращото обстоятелство по чл. 142а, ал. 4 (сега ал. 5) от НК е необходимо противозаконното лишаване от свобода да е продължило повече от две денонощия, което в конкретния случай е установено по несъмнен начин. Само с оглед изчерпване на всички аргументи, сочени от защитата, следва да се отбележи, че частично възпроизведените в жалбата показания на свидетеля М. Г. не допринасят за убедителност на защитната теза. Въззивният съд, позовавайки се на експертното мнение, правилно е заключил, че осигурения от подсъдимия непрестанен прием на наркотични вещества от поставената в остра стресова ситуация пострадала, е способствало (наред с физическото насилие върху нея) за поставянето й в състояние на подчинение и зависимост, което съответства на фактическото обвинение, отразено в обвинителния акт. На следващо място, твърдението в жалбата за отклонение от изискванията за пълнота на доказателствения материал, поради отказа на разследващия орган да уважи искането за преглед на пострадалата от стамотолог, е неприемливо от процесуална гледна точка. Ако подсъдимият и неговата защита са считали, че съществуват празноти в доказателствения материал, а обстоятелствата в обвинителния акт се отклоняват от обективната истина, то е следвало да се възползват от възможностите на общите правила за провеждане на съдебно следствие. След като е избрал реда на съкратеното съдебно следствие, подсъдимият вече е длъжен да се съобразява с неговите ограничения, изключващи искания за допълнителни доказателства и атакуване на веднъж признатите обстоятелства и постановените актове с оплаквания за доказателствен дефицит, какъвто опит се прави с касационната жалба. Несподелими са и аргументите за неправилно възприета съставомерност на деянието по чл. 129 от НК. Фактологията по делото с оглед приложената процедура е такава, каквато е изложена в прокурорския акт, доколкото тя е подкрепена от събраните на досъдебното производство доказателства, и въз основа на нея се формират правните изводи на съда за приложимата материалноправна норма. Разбира се, съдът като решаващ орган не е лишен от възможността да направи собствена преценка на фактите, признати от подсъдимия, и съответно спрямо тях да приложи правна норма, която може и да не е тази, приета от прокурора. В конкретния случай, доводи, че деянието осъществява друг, по- лек престъпен състав – по чл. 133 от НК, са правени и пред въззивната инстанция, която аргументирано е обосновала своя отказ да ги уважи. Именно срещу тези съображения на въззивния съд в касационната жалба не се съдържат конкретни възражения, а оспорването се изчерпва с твърдение за „отсъствие на доказателствена обоснованост“. Впрочем, изводите за наличие на престъплението по чл. 129, ал.2 от НК не са направени само въз основа на показанията на Г., а и с оглед на обективните находки при извършените медицински прегледи, както и със заключението на съдебно - медицинската експертиза, установила медикобиологичните характеристики на телесната повреда, механизъм на получаване и факторите, обусловили наличния тежък анемичен синдром при пострадалата. Въззивният съд, коментирайки данните по делото в контекста на субективната съставомерност на деянието, правилно е приел, че е налице умисъл за причиняване на телесна повреда на пострадалата, която в резултат на действията на подсъдимия се е обективирала в средна телесна повреда. Фактът, че пострадалата е приемала наркотични вещества и преди деянието, на който се акцентира в жалбата, не изключва неговата съставомерност по чл. 129 от НК. Към приетите за установени факти по делото, признати от подсъдимия, предвид изложеното за отсъствие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, са приложени и съответните материалноправни норми – по чл. 354а, чл. 142а и чл. 129 от НК. Въззивното решение не подлежи на ревизия и на основание чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК поради явна несправедливост на наложените наказания и приложението на чл. 24 от НК. Изтъкнатите в жалбата данни за поощрения по чл. 98 от ЗИНЗС и изразеното пред първоинстанционния съд съжаление на подсъдимия по своя обхват не са достатъчни да обусловят смекчаване на санкциите. Възраженията, свързани с наказанието, наложено за престъплението по чл. 354а, ал.1 във вр. с чл. 26 от НК, са бланкетни, а и неясни. Това, че за всяко едно от деянията, включени в рамките на продължаваното престъпление, е водено отделно производство, без да е вземана най-тежката мярка за неотклонение, съвсем не идва да покаже, че степента на обществена опасност на деянието и дееца е по-ниска. Изводите за високата степен на обществена опасност на дееца са формирани от въззивния съд на база предходните му осъждания. Данни за обремененото съдебно минало на подсъдимия го характеризират като личност с устойчиви престъпни нагласи, спрямо когото предходните осъдителни присъди и изтърпените ефективно наказания лишаване от свобода не са изиграли своята поправителна и превъзпитателна роля. Обществената опасност на всяко едно от престъпленията е точно преценена от въззивния съд с оглед на конкретните му измерения. Наложените наказания лишаване от свобода адекватно държат сметка за цялото своеобразие на конкретно разглеждания случай и при тяхната индивидуализация не е допуснато нито подценяване, нито надценяване на обстоятелствата, определящи обществената опасност на деянието и дееца. Санкциите, определени при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства за всяко от деянията и редуцирани по правилата на чл. 58а, ал.1 от НК, съответстват на тежестта на извършените престъпления, на данните за личността на подсъдимия и ще съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК Въззивният съд, проверявайки изцяло атакуваната пред него присъда от страните, е коригирал допуснатата непрецизност от първата инстанция относно приложението на чл. 25 от НК. Правилно е сформирал съвкупността, съдържаща престъпленията, предмет на настоящето дело, и тези, за които подсъдимият е бил осъден по НОХД № 1334/ 2017 г. по описа на Районен съд – Добрич за извършени от него престъпления по чл. 354а и чл. 354в от НК. Изследвал е цялостната престъпна дейност на Д., включваща и тежки умишлени престъпления, извършени от личност с висока степен на обществена опасност, поради което правилно е приложил чл. 24 от НК, уважавайки частично искането във въззивния протест. Размерът, с който е увеличено общото най- тежко наказание, а именно с две години и четири месеца, е необходим за осмисляне на общественоопасното поведение и престъпна упоритост на подсъдимия Д. и за поправяне и превъзпитание. Наказанието, определено за изтърпяване в размер на девет години лишаване от свобода, не е явно несправедливо, поради което липсва основание касационната инстанция да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 2 т. 1 от НПК. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 76/27.07.2020 г., постановено по ВНОХД № 42/2020 г. от Апелативен съд - Варна. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.