7 Р Е Ш Е Н И Е № 33 София, 19.06.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1931/2017 година. Производството е по чл. 290-293 ГПК. Подадена е касационна жалба от К. А. К., чрез адв. Д. Г., против решение № 2439 от 19. 12. 2016 г. по гр. д. № 1913/2016 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2 с-в, с което е отменено решение № 450 от 14. 01. 2016 г. по гр. д. № 4480/2014 г. на Софийски градски съд, ГО, I-14 с-в и е уважен предявеният от Р. Т. Б. и Б. Л. Б. против К. А. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване собствеността и предаване на владението върху недвижим имот – апартамент № 15, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес]. Поддържа се неправилност на решението, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Твърди се, че изводът на съда, според който владението на М. Н. не е било явно и не е могло да доведе до придобиване по давност на правото на собственост е необоснован, тъй като не съответства на събраните по делото доказателства, установяващи, че от продажбата на апартамента през 2000 г. до смъртта си през 2009 г. само той е ползвал апартамента, живял е в същия и не е допускал приобретателите по сключените прехвърлителни сделки. Твърди се, че изводът, според който К. К., като наследник на М. Н. по силата на универсално завещание, не би могъл да присъедини собственото си владение към владението на наследодателя и след изтичане на давностния срок да се позове на придобивна давност, противоречи на чл. 13 и 14 ЗН, чл. 79 и 82 ЗС и ТР № 4/2012 г. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. Ответниците по касационната жалба Р. Т. Б. и Б. Л. Б., чрез адв. Д. Г. и адв. Т. Б., изразяват становище за неоснователност на същата и правилност на въззивното решение. С определение № 580 от 08. 12. 2017 г. по гр. д. № 1931/2017 г. на ВКС, 1 г.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение изцяло, на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроси, касаещи приложението на чл. 82 ЗС при универсално и частно правоприемство, както и окачествяването на владението като явно. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното по въпросите, по които е допуснато касационно обжалване на решението: Настоящият състав споделя становището, изразено в представената от касатора практика, според което присъединяване на владение по смисъла на чл. 82 ЗС може да има само при универсално или частно правоприемство между предишния и настоящия владелец /решение № 178 от 9. 07. 2014 г. по гр. д. № 7749/2013 г. на ВКС, 1 г.о. и решение № 958 от 15. 12. 2009 г. по гр. д. № 2246/2008 г. на ВКС, 1 г.о./ При универсалното правоприемство владението на универсалния праводател се прибавя към владението на универсалния правоприемник. Ако универсалното правоприемство е основано на наследяване, наследникът по закон или завещание получава владението в деня на откриване на наследството, без да има действия по предаването му. Продълженото от наследника владение винаги е еднородно с това на наследодателя. При частно правоприемство има прехвърляне на владяния имот от досегашния владелец на настоящия по силата на договор за продажба, замяна, дарение, завет, публична продан на недвижим имот или друг производен придобивен способ. За да има присъединяване на владението на частния праводател към владението на частния приобретател, е необходимо не само осъществяване на действително придобивно основание годно да прехвърли собственост /сключване на действителна сделка, извършване на действителна публична продан, завет и т.н./, но и извършване на действия по предаване на владението върху имота от досегашния владелец или негови универсални правоприемници на новия владелец или негови универсални правоприемници. При едностранното завладяване на имота от новия владелец, без предаване по волята на прехвърлителя, разпоредбата на чл. 82 ЗС е неприложима. При частното правоприемство продълженото от частния приемник владение може да е еднородно или разнородно с това на частния праводател. При частно правоприемство, основано на завет на индивидуално определена вещ, която при откриване на наследството не е собственост на завещателя, присъединяване на владение по чл. 82 ЗС не може да има, тъй като владението не се получава от завещателя на действително правно основание, годно да прехвърли собствеността върху имота. Настоящият състав споделя разбирането, изразено в решение № 31 от 27. 02. 2015 г. по гр. д. № 5276/2014 г. на ВКС, 2 г.о., според което владението е явно тогава, когато фактическата власт се осъществява по начин, който дава възможност на всеки заинтересован да научи за действията на владелеца. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290 и чл. 293 ГПК, прие следното по съществото на касационната жалба: Делото има за предмет предявен от Р. Т. Б. и Б. Л. Б. против К. А. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване собствеността и предаване на владението върху недвижим имот – апартамент № 15, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес]. Като придобивно основание ищците сочат договор за покупко-продажба, сключен на 19. 12. 2002 г., с К. и М. Е., с н.а. № 5/2002 г., и твърдят, че продавачите Е. са били собственици на апартамента на основание договор за покупко-продажба от 20. 03. 2000 г., сключен с н.а. № 89/2000 г., между М. Н. /продавач/ и К. Е. /купувач/. Ответникът К. А. К. въвел възражение за нищожност, на осн. чл. 152 ЗЗД, на договора, сключен с н.а. № 89/00г., и е отрекъл прехвърлителното действие на последващия договор от 19. 12. 2002 г., сключен с н.а. № 5/2002 г., от който черпят права ищците. Противопоставил е и възражение за придобиване на собствеността върху имота по завещание от 20. 07. 1999 г., оставено от М. Н., починал на 22. 05. 2009 г., както и по давност, на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗС, чрез осъществявано от него недобросъвестно владение, към което е присъединено и владението на завещателя.. За да отмени първоинстанционното решение и уважи предявения иск по чл. 108 ЗС съставът на апелативния съд е приел, че ищците Р. и Б. Б. са собственици на процесния апартамент на основание договор за покупко-продажба, сключен с К. и М. Е. на 19. 12. 2002 г., с н.а. № 5/2002 г. Приел е за недоказано възражението на ответника К., че посоченият договор не е породил придобивно действие за ищците, тъй като продавачите по същия К. и М. Е. не са били собственици на прехвърления имот – придобили са го на основание нищожен договор за покупко-продажба, сключен на 20. 03. 2000 г., с н.а. № 89/2000 г., между праводателя на ответника М. Н. и К. Е., в нарушение на чл. 152 ЗЗД, прикриващ нищожно съглашение за обезпечаване вземане по договор за заем, сключен между заемателя В. М.,работодател и познат на М. Н., и А. Е., собственик на заложна къща и син на К. Е.. Приел е за неоснователно възражението на ответника К. К. за придобиване на собствеността върху апартамента по завещание, тъй като преди смъртта си завещателят М. Н. се е бил разпоредил със завещаното имущество. Приел е за неоснователно и възражението на ответника за придобиване на собствеността върху апартамента по давност, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 82 ЗС, чрез осъществявано недобросъвестно владение от М. Н. от 20. 03. 2000 г. (сключване на договора за продажба с н.а. 89/00г.) до 19. 05. 2009 г. (смъртта му), присъединено към владението на правоприемника му К. К., упражнявано от 22. 05. 2009 г. (смъртта на завещателя М. Н.) до 20.03. 2010 г. (изтичане на придобивния 10 годишен давностен срок) и след това, до предявяване на иска. Приел е, че К. К. е универсален правоприемник - наследник на М. Н., на основание оставено от последния общо завещание от 20. 07. 1999 г. Приел е, че завещанието е универсално по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН, а не завет, тъй като волята на завещателя била да се разпореди с цялото си имущество, което притежава, включващо единствено процесния апартамент („…правя следните разпореждания с имуществото, което притежавам…“, „…завещавам цялото си недвижимо имущество…“). Приел е, че по делото не е доказано в патримониума на завещателя да се е включвало друго имущество, а относно събраните в тази връзка свидетелски показания е преценено, че е недопустимо с гласни доказателства да се установява право на собственост върху автомобил и лодка. Приел е, че след продажбата на апартамента на 20. 03. 2000 г., завещателят М. Н. е продължил да живее в него и е установил недобросъвестно владение, като е допускал в жилището само К. К. и свидетеля А. А.. Приел е, че презумпцията на чл. 69 ЗС по отношение на Н. не е оборена и следва да се приеме, че той е упражнявал фактическа власт върху имота като върху свой и с намерение за своене. Прието е, че за да доведе до придобиване на собствеността по давност, владението следва да е явно, непрекъснато, необезпокоявано, безспорно и несъмнено. Прието е, че осъществяваното от М. Н. владение не е било явно, поради което не би могло да доведе до придобиване на собствеността, а установеното от К. от 22. 05. 2009 г. (смъртта на завещателя) до 31. 03. 2014 г. (предявяване на иска) самостоятелно владение, макар и притежаващо посочените по-горе качества, не е било достатъчно продължително, за да доведе до придобиване на собствеността. Правилен и съответен на събраните по делото доказателства е изводът, според който ищците Р. и Б. Б. са придобили собствеността върху процесния апартамент на основание договор за покупко-продажба, сключен с К. и М. Е. на 19. 12. 2002 г., с н.а. № 5/2002 г., продавачите по който са били носители на правото на собственост по силата на договор за покупко-продажба от 20. 03. 2000 г., сключен с н.а. № 89/2000 г., с М. Н.. Обосновани и правилни са изводите за недоказаност на възражението на ответника за нищожност, на основание чл. 152 ЗЗД, на договора, сключен с н.а. № 89/00 г., и за настъпило прехвърлително действие както на договора от 2000 г., така и на договора от 2002 г., от който ищците черпят права. Вярно е, че приобретателите Е. и следващите приобретатели Д. – ищци по делото не са упражнявали фактическа власт върху придобития обект. Първите - от закупуването му през 2000 г. до продажбата му през 2002 г., а вторите - от закупуването му през 2002 г. до предявяване на иска 2014 г., като след смъртта на М. Н. през 2009 г., при опит да влязат в апартамента, са установили завладяването му от ответника К.. Неупражняването от собственика на правомощието владение, обаче, само по себе си, няма за последица изгубване на правото на собственост. Правилно е прието, че К. не е придобил собствеността върху апартамента на основание завещателното разпореждане от 20. 07. 1999 г., тъй като към смъртта на завещателя процесният апартамент е бил продаден и не е съставлявал част от имуществото му. Относно възражението за придобивна давност, обоснован е изводът на въззивния съд, че както М. Н., така и К. К. са били владелци, като първият е осъществявал владение от 20. 03. 2000 г. /продажбата на К. Е./ до смъртта си на 19. 05. 2009 г., а вторият – от 19. 05. 2009 г. до предявяване на иска на 31. 03. 2014 г. Действията и на двамата по завладяване на апартамента, ползването му и недопускане на собствениците демонстрират собственическо отношение и намерение за своене. Несъответен на доказателствата по делото е изводът, че упражняваното от М. Н. владение не е било явно. Установено е от свидетелските показания, че действията му по своене на апартамента - ползването му като жилище в продължение на девет години след сключване на първата разпоредителна сделка и до смъртта му непрекъснато, необезпокоявано и несмущавано от собствениците, както и недопускане в същия на собствениците са били такива, че са могли да станат достояние на всички, включително и на собствениците на вещта. Незаконосъобразен е изводът, че ако владението на завещателя М. Н., осъществявано в периода 20. 03. 2000 г. – 19. 05. 2009 г., имаше качествата явно, непрекъснато, необезпокоявано, безспорно и несъмнено, то би могло да се присъедини, на осн. чл. 82 ЗС, към владението на К. К., упражнявано в периода 19. 05. 2009 г. – 31. 03. 2014 г. В случая разпоредбата на чл. 82 ЗС е неприложима. Ответникът К. основава владението си на оставеното в негова полза завещателно разпореждане от 20. 07. 1999 г. Това завещателно разпореждане не е общо /универсално/, а представлява завет по смисъла на чл. 16, ал. 2 ГПК, тъй като се отнася до определено имущество, което не изчерпва имуществото на наследодателя. Това следва най-вече от изразената в завещанието воля – да се завещае цялото недвижимо имущество – апартамент № 15, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] както и от данните по делото, съдържащи се в прокурорските постановления и свидетелските показания, според които завещателят е притежавал и други вещи - колекция радиоапарати, лодка, лек автомобил. За разлика от общите завещателни разпореждания, които придават качеството на наследник на лицето, в полза на което са направени, и това лице придобива цялото или дробна част от имуществото на наследодателя, включващо права, задължения и фактически състояния, частните завещателни разпореждания придават качеството на заветник. Както бе посочено по-горе, присъединяване на владение по чл. 82 ЗС е допустимо само при правоприемство между предишния и настоящия владелец – общо или частно, като при частното правоприемство е необходимо вторият владелец да е получил владението на правно основание, което е действително и годно да прехвърли собствеността върху вещта, както и да има предаване на владението от предишния владелец или негови универсални правоприемници на новия или негови универсални правоприемници. В случая, частното завещателно разпореждане е било недействително и негодно да прехвърли собственост, тъй като има за предмет индивидуално определена вещ, на която завещателят не е бил собственик при откриване на наследството /чл. 19, ал. 1 ЗН/. След като заветът е недействителен и негоден да прехвърли собственост, то установеното от К. владение не е получено по правоприемство от М. Н. и разпоредбата на чл. 82 ЗС е неприложима. Упражняваното от К. владение се явява установено с едностранни действия по завладяване на имота, без правно основание, недобросъвестно е и десетгодишният придобивен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е бил изтекъл към предявяване на иска. По изложените аргументи /неприложимост на разпоредбата на чл. 82 ЗС/, направеното от К. възражение за придобивна давност се явява неоснователно. При този изход на делото касаторът ще следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касационната жалба общо сумата 480 лв. разноски за касационната инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Разноските, направени от ищците в първоинстанционното и въззивното производство са присъдени с решението на апелативния съд. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И: ПОТВЪРЖДАВА решение № 2439 от 19. 12. 2016 г. по гр. д. № 1913/2016 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2 с-в. ОСЪЖДА К. А. К. да заплати на Р. Т. Б. и Б. Л. Б. общо сумата 480 лв. разноски за настоящата инстанция. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: