Решение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.9 Р Е Ш Е Н И Е № 81 София, 11.07.2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева Владимир Йорданов при участието на секретаря Анета Иванова, разгледа докладваното от съдия Йорданов гр.дело N 2615 /2017 г.: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 13 от 11.01.2018 г. по касационна жалба на Н. Д. В. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 92 от 30.01.2017 г. по възз. гр. д. № 2092 /2016 г. на Варненски окръжен съд, г. о., с което е отменено решение № 2687 /30.06.2016 г., поправено с решение № 3320 /14.09.2016 г., двете постановени по гр.д. № 6383 /2015 г. по описа на ВРС, ХLІ състав, в частта, с което е допуснато извършването на делба на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор № 10135.2723.859 по КК и КР на [населено място], одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, индивидуализиран в първоинстанционното решение, в частта, в която е прието, че е съсобствен между съделителите С. С. В., Н. Н. Г. и Н. Д. В., както и в частта, в която са определени квотите в съсобствеността, и вместо него е постановено друго, с което е допуснато да се извърши делба на процесния поземлен имот само между съделителите С. С. В. с квота 600 /1258 ид.ч. и Н. Н. Г. с квота 658 /1258 ид.ч., като Н. Д. В. е изключен от делбата (искът за делба срещу него е отхвърлен). В частта за разноските с въззивното решение е отменено и определение № 9846 /14.09.2016г. по гр.д. № 6383 /2015 г. по описа на ВРС, ХLІ състав, с което е отхвърлена молбата на Н. Н. Г. за допълване на решение № 2687 /30.06.2016г. и вместо него е постановено друго, с което е допълнено на основание чл.248 от ГПК решение № 2687 /30.06.2016 г., поправено с решение № 3320 /14.09.2016г., като е осъден Н. Д. В. да заплати на Н. Н. Г. разноски за първата инстанция в размер на 1000 лева на основание чл.78,ал.4 от ГПК. Касационното обжалване е допуснато на основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по изведения от жалбоподателя материалноправен въпрос: Когато основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава права на собственост и на друг съсобственик, необходимо ли е владеещият съсобственик да демонстрира промяна в намерението, с което упражнява фактическа власт, за да се счита, че презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена? Въпросът е разрешен в противоречие с посоченото от жалбоподателя ТР № 1 от 06.08. 2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита за оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение; в този случай установилият фактическата власт върху имота е държател на чуждите идеални части в съсобствеността и за да ги придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение; като при спор той носи доказателствената тежест да установи тъй нареченото преобръщане на владението. В настоящото производство се разглежда и частната жалба на Н. Д. В. срещу въззивното решение в частта за разноските, по която е образувано ч.гр.д. № 2614 /2017 г. на Върховния касационен съд, І г.о., което е присъединено за разглеждане по настоящото дело с определение №136 /13.07.2017 г. по ч.гр.д. № 2614 /2017 г. Насрещната страна Н. Н. Г. оспорва основателността на касационната жалба. Насрещната страна С. С. В. не е подал писмен отговор и не е изразил становище по основателността на касационната жалба. По правния въпрос: Съгласно чл.130,ал.2 ЗСВ тълкувателните решения са задължителни за съдилищата. Поради което настоящият състав прилага разрешението в тълкувателното решение и не е необходимо да сочи свои съображения в подкрепа на съдържащите се в него съображения. По съдържанието на въззивното решение: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено следното: Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл.34 от ЗС и се намира на първата фаза на делбата, като с първоинстанционното решение са определени съделителите, обекта на делбата и квотите. Налице е съсобственост върху процесния недвижим имот, която е възникнала на основание прехвърлителни сделки и давност. Прието е, че видно от н.а. № 67 /1965г. на варненски нотариус, през 1965 г. Н. Г. е придобила по дарение от своя баща лозе с площ 1 декар, което е част от цялото с площ 3 декара. Н. Г. е сключила брак с Н. Г. през 1975 г. През 1994 г. Н. Г. е дарила на съпруга си Н. Г. 400 /1000 ид.ч. от процесното лозе, цялото от 1000 кв.м. През 1996 г. Н. Г. е прехвърлила по договор срещу гледане и издръжка на сина си Н. В. останалите 600 /1000 ид.ч. от имота си, целият с площ от 1000 кв.м., запазвайки си правото на ползване върху прехвърлените ид.ч., за което е съставен н.а. № 24 /1996 г. на варненския нотариус, при съставянето на нотариалния акт е била представена и скица № 63 /1996 г. от РТБ Чайка. Съдът приема, че от така посочените обстоятелства, за които не се спори между страните, до 1996 г. имотът, който е бил дарен на праводателката, е бил с площ 1 000 кв.м. и по скица. Въпреки показанията на водените от Н. Г. свидетели, че той лично е бил оградил имота до 1981 г. и оградата не е местена до момента, не се установява, че оградата е била построена по действителните имотни граници на ПИ с настоящ идентификатор № 10135.2723.859. Въззивният съд намира за установено, че за първи път в доброволната делба от 2004 г. имотът, който е поставен в общ дял на Н. Н. Г. и Н. Д. В., е посочен по графични данни, т.е. при измерване по скица с площ от 1257 кв.м. или приблизително 1258 кв.м., като имот с пл. № 1449 по КП. Чак тогава е възникнала възможността да бъде придобита разликата от 258 кв.м. от някогоот един от съсобствениците). Така всеки един от двамата собственици Н. Г. и Н. В. е придобил такава част от разликата от 258 кв.м., каквато е съответна на неговата част от съсобствеността - 503.20 /1258 ид.ч. кв.м. за Н. Г. (400 х 1258 /1000) и 754.80 /1258 ид.ч. кв.м. за Н. В. (600 х 1258 /1000). Но от представените доказателства за придобиване на тези 258 кв.м. от Н. Г. - представения констативен нотариален акт (к.н.а.) № 16, т. 1, рег. № 686, д. № 16 /2015 г. и направеното от С. В. и Н. В. оспорване, въззивният съд приема, че Н. Г. е придобил по давност спорните 258 кв.м. ид.ч. от процесния имот (тъй като съгласно приетото с ТР № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС тежестта на доказване е на оспорващия). От показанията на разпитани по делото свидетели въззивният съд приема, че Н. Г. е бил този, който е обработвал и полагал грижи за имота. Но не само той е осъществявал фактическа власт. Майката на Н. В. е владяла за сина си собствените му 600 /1000 кв.м. ид.ч, доколкото не се установява Н. Г. да е отнел владението от нея. Тя е владяла съобразно уговорката в договора за прехвърлянето на собствеността на сина си срещу задължение за издръжка и гледане, която е възпроизведена и в договора за доброволна делба. Но тя не е придобила със съпруга си Н. Г. спорните 258 кв.м. ид.ч. по давност, доколкото е починала на 17.04.2011 г., когато не са били изминали още изискуемите се 10 години от датата на доброволната делба - 09.11.2004 г. Въззивният съд е приел за доказано, че съсобственикът Н. В. е загубил владението на получените от него по силата на договора за доброволна делба 154.80 кв.м. ид.ч. от имота, над (отделно от) притежаваните и до делбата 600 /1000 кв.м. ид.ч. и те са придобити само от Н. Г. към 09.11.2014 г., поради което се е снабдил с к.н.а. за собственост. Въззивният съд е приел, че този извод се налага, като се имат предвид становищата на страните по делото и показанията на водената от Н. В. свидетелка И. К., че Н. Г. гонел Н. и му казвал, че няма нищо от имота. Установено е, че към момента съсобственици са С. С. В. и Н. Н. Г.. С. С. В. е с квота 600 /1258 кв.м. ид.ч., доколкото Н. Д. В. е прехвърлил общо на С. В. С. собствените си 600 кв.м. ид.ч. от имот с идентификатор № 10135.2723.859 по КК и КР на [населено място], а той на сина си С. С. В. придобитото от Н. Д. В.. Вторият съсобственик е Н. Н. Г. с квота от 658 /1258 кв.м., от които е придобил 400 кв.м. ид.ч. от делбения имот по дарение и 258 кв.м. ид.ч. по давност. По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК: С оглед отговора на правния въпрос настоящият състав приема за основателен довода на жалбоподателя, че представеният по делото констативен нотариален акт № 16 /19.02.2015 г. не доказва, че към момента на съставяне на акта Н. Г. е бил придобил по давност идеалните части на Н. В. от признатите за съсобствени между тях с договора за доброволна делба от 09.11.2004 г. 258 кв.м.. В случая позоваването на приетото с ТР № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС, че тежестта на доказване е на оспорващия.констативния нотариален акт, е неоснователно. На първо място поради това, че и двете страни разполагат с документи за собственост – договора за доброволна делба, който легитимира и двамата като съсобственици и к.н.а., съставен единствено в полза на Н. Г.. В този случай съгласно приетото с посоченото тълкувателното решение, всеки следва да докаже своето придобивно основание. Договорът за доброволна делба от 09.11.2004 г. доказва правата на Н. В., както и тези на Н. Г., тъй като е подписан и от двамата - съдържа волеизявленията и на двамата, с които взаимно признават правата си. Н. Г. не е оспорил подписа си, а следователно и изявлението си, че Н. В. му е съсобственик. От това следва, че към датата на подписване на този договор правата на Н. В. са доказани. Но дори да не са доказани, този договор удостоверява, че Н. Г. е считал Н. В. за собственик, което изключва намерението му да се счита за владелец на правата, които му признава. Основателен е доводът, че за да докаже удостовереното с к.н.а. от 19.02.2015 г. основание – придобивна давност, Н. Г. следва на първо място да докаже, че е завладял идеалните части на Н. В. и след това, че ги е владял в продължение на десет години, които са изтекли преди съставянето на констативния н.а.. Тъй като по делото е установено, че Н. Г. е бил или се е считал за държател на идеалните части на Н. В., за да докаже, че ги е завладял, Н. Г. следва да докаже, че е преобърнал държането във владение и то най-късно десет години преди да се снабди с констативния н.а– най-късно към 19.02.2005 г.. Такова нещо не е доказано. Следва да се отбележи и че поради приетото с ТР 1 /2012 г. завладяването от един съсобственик на идеалните части от правото на собственост върху недвижим имот на друг съсобственик, които дотогава държи и придобиването им по давност, е различна хипотеза от придобиването по давност на изцяло чужд имот. За първия случай е прието с ТР 1 /2012 г., че презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита за оборена, щом основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Във втория случай не е. В едностранното охранително производство за снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, в което съсобствениците не са участвали, нотариусът прилага презумпцията на чл.69 ЗС (счита за владелец молителят, за който трима свидетели твърдят, че е упражнявал фактическа власт върху имот), но в разглежданата от ТР 1 /2012 г. хипотеза на съсобственост, тази презумпция е оборена, поради което този нотариален акт няма как да има легитимиращ ефект по отношение на съсобствениците и няма как да обърне правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с разпоредбата на чл.154,ал.1 ГПК и разпределението ще се извърши по правилото, като снабдилият се с нотариален акт ще следва да докаже своето право – фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Основателен е и доводът, че от промяната в намерението, с което Н. Г. е упражнявал фактическа власт върху идеалните части на Н. В. (от държане във владение) след смъртта на Н. Г. (съпругата на Н. Г. и майка на Н. В.) на 17.04.2011 г. до предявяване на исковата молба не е изтекъл период от десет годни, достатъчен за придобиване на тези идеални части по давност. От изложеното следва, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено.Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, настоящият състав следва да реши спора по същество. От извода, че в договора за доброволна делба от 09.11.2004 г. не е посочено съотношението на правата на Н. Г. и Н. В. върху процесните 258 кв.м. и на основание чл.30,ал.2 ЗС, доколкото по делото не са представени доказателства, че до този момент те са били част от процесното дворно място, тези права следва да се считат за равни (по 1 /2 ид.ч.). От извода, че Н. Г. е признал правата на Н. В. върху процесните 258 кв.м. с договора за доброволна делба от 09.11.2004 г. и доколкото е упражнявал фактическа власт върху тях, следва да се приеме, че това е било в качеството му на държател на тези идеални части и следва да се приеме, че релевантни за придобиването им по давност са само действия, които следват тази дата. Н. Г. не доказва кога точно е променил държането на тези идеални части във владение. Дори да се приеме, че това се установява от показанията на посочената от Н. В. свидетелка И. К., то следва да се приеме, че това е станало най-рано през 2007 -2008 г., след като свидетелката е ходила за пръв път в имота през 2006 г. и след като Н. Г. (съпруга на Н. Г. и майка на Н. В.) си е счупила крака и не е могла да се движи, а оттогава до снабдяването с констативен нотариален акт и до предявяването на исковата молба на 02.06.2015 г. не е изтекъл период от десет години, необходим за придобиването на имота по давност. От това следва, че Н. В. и Н. Г. притежават по 1 /2 ид.ч. от процесните 258 кв.м. Обжалваното решение следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което делбата да се допусне между Н. В., Н. Г. и С. С. В. при делбени части : 129 /1258 ид.ч. за Н. В., 529 /1258 ид.ч. за Н. Г. и 600 /1258 ид.ч. за С. В.. Като последица от уважаване на касационната жалба и иска за делба на Н. В. и на основание чл.537,ал.2 ГПК следва да бъде отменен констативния нотариален акт № 16, т. 1, рег. № 686, д. № 16 /2015 г., съставен на 19.02.2015 г. от нотариус с № 124 на нотариалната камара, с район на действие – този на Варненски районен съд в частта, с която с него Н. Н. Г. е признат за собственик на 129 кв.м. ид.ч., представляващи разликата над 129 кв.м. до 528 кв.м. ид.ч. от поземления имот. С оглед изхода от това производство искането на Н. В. за присъждане на разноски в касационното производство е основателно за сумата 1 070 лева, от които 55 лева разноски за държавна такса по касационната жалба, 15 лева разноски по присъединената частна жалба и 1 000 лева разноски за процесуално представителство, чието уговаряне и заплащане е доказано с представения договор за процесуално представителство, в което е отразено уговарянето и заплащането на сумата. С. В. не претендира разноски за касационното производство, а с оглед изхода от това производство Н. Г. няма право на разноски. Поради което на тях разноски не следва да се присъждат. По основателността на частната жалба: Разноските са присъдени с оглед изхода от въззивното производство. Настоящата инстанция го отменя и признава права на Н. В. съгласно предявената от него въззивна жалба. Следователно Н. Г. няма право на разноски във въззивното производство. За въззивното производство Н. В. не претендира разноски и такива не следва да му се присъждат. Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 92 от 30.01.2017 г. по възз. гр. д. № 2092 /2016 г. на Варненски окръжен съд, г. о., с което е допуснато да се извърши делба на процесния поземлен имот само между съделителите С. С. В. с квота 600 /1258 ид.ч. и Н. Н. Г. с квота 658 /1258 ид.ч., като Н. Д. В. е изключен от делбата (искът за делба срещу него е отхвърлен) и с което Н. Д. В. е осъден да заплати на Н. Н. Г. сумата 1042 лева за въззивната инстанция. Вместо това постановява: Допуска делбата на поземлен имот с идентификатор № 10135.2723.859 по КК и КР на [населено място], одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008г. на изпълнителния директор на АГКК, индивидуализиран в първоинстанционното решение, да се извърши между С. С. В., Н. Н. Г. и Н. Д. В. и определя делбените им части както следва : за С. С. В. – 600 /1258 ид.ч., за Н. Н. Г. и – 529 /1258 ид.ч. и за Н. Д. В. – 128 /1258 ид.ч. На основание чл.537,ал.2 ГПК отменя констативен нотариален акт № 16, т. 1, рег. № 686, д. № 16 /2015 г., съставен на 19.02.2015 г. от нотариус с № 124 на нотариалната камара, с район на действие – този на Варненски районен съд в частта, с която с него Н. Н. Г. е признат за собственик на 129 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № 10135.2723.859 по КК и КР на [населено място], находящ се в [населено място], район Приморски, м. „Т.“, местност „В.“, целият с площ 1 258 кв.м., представляващи (тези 129 кв.м.ид.ч.) разликата между 129 кв.м. ид.ч. (за които нотариалният акт не се отменя) и признатите от нотариуса 258 кв.м. ид.ч. от имота. Осъжда Н. Н. Г. да заплати на Н. Д. В. сумата 1 070 (хиляда и седемдесет) лева разноски за касационното производство. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.