Р Е Ш Е Н И Е № 226 София, 17 януари 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Блага Иванова ЧЛЕНОВЕ: Кети Маркова Даниел Луков при участието на секретар Ил.Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП М. Михайлова, като изслуша докладваното от съдията Даниел Луков наказателно дело № 919/2019 година по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв. Р. К., защитник на подсъдимия Г. П., срещу въззивно решение № 130 от 17.07.2019г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по внохд № 149/2019г. по описа на същия съд, както и по жалба от адв. Й. Й., в качеството му на повереник на частните обвинители по делото против същото решение. В жалбата от защитника на подсъдимия се изтъква касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК. Поддържа се искането, правено и пред въззивния съд, за явна несправедливост на наложеното наказание, намерило израз както по отношение на неговия размер, така и предвид отказа да намери приложение разпоредбата на чл. 66, ал.1 от НК. Претендира се изменение на обжалваното решение, като се намали размера на наложеното наказание лишаване от свобода и се иска приложение на чл.66, ал.1 от НК. В допълнение към касационната жалба, изготвено от адв. З. С., в качеството й на защитник на подсъдимия, се поддържа заявеното касационно основание, като се акцентира на наличието на преобладаващи смекчаващи отговорността обстоятелства и се излагат съображения за недооценяване от страна на въззивния съд на същите, както и за неправилно отчитане на едни и същи обстоятелства на два пъти като отегчаващи такива. В жалбата на повереника на частните обвинители се застъпват допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния закон по смисъла на чл.348, ал.1,т.1 от НПК и явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание по смисъла на чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Нарушението на материалния закон се аргументира с обстоятелството, че приетите смекчаващи вината обстоятелства са всъщност проявна форма на едно единствено смекчаващо обстоятелство, а явната несправедливост на наложеното наказание се изразява в неговото силно занижаване, като за справедливо се счита наказание в размер на девет години лишаване от свобода, в какъвто смисъл се били и претенциите пред въззивния съдебен състав. В съдебното заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на касационните жалби за претендираните касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Намира, че въззивната инстанция не е допуснала нарушения на закона, като постановената присъда е правилна и законосъобразна. Защитникът на подсъдимия адв. С. поддържа жалбата, като изразява становище, че следва да се даде преимущество на личната, а не на генералната превенция. Претендира, че повече от две години и половина подсъдимият не е допуснал нарушение на закона за движение по пътищата, поради което и предходните му административни нарушения в миналото не следва да се вземат предвид както това е сторил контролирания съд. Неправилно било отчетено на два пъти пияното състояние на подсъдимия като отегчаващо обстоятелство, а в същото това време не било взето под внимание, че единствено ако подсъдимият работи, би могъл да изплати бъдещото обезщетение на пострадалите, които са много, както и не била отчетена продължителността на наказателното производство като смекчаващо обстоятелство. Подсъдимият се придържа към доводите на защитника си и изразява съжаление за стореното. Частните обвинители не се явяват в съдебното заседание. От тяхно име повереникът им поддържа касационната жалба, като основно излага аргументи в подкрепа на искането си за явна несправедливост на наложеното наказание. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 10 от 01.04.2019г., постановена по нохд № 72/2019г., Ловешкият окръжен съд е признал подсъдимия Г. Б. П. за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал.4 вр. ал.3,пр.1, б.б, пр.1 вр. чл. 342, ал.1, пр.3 от НК, като му е наложил наказание от три години лишаване от свобода в съответствие с разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК. На осн.чл. 57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС е бил определен първоначален общ режим за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като подсъдимият е бил лишен от правоуправление на МПС за срок от четири години. В тежест на подсъдимия са били възложени разноските по делото, като съдът се разпоредил и с веществените доказателства. По жалби на подсъдимия и неговия защитник, както и на частните обвинители, с въззивно решение № 130 от 17.07.2019г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по внохд № 149/2019г. по описа на същия съд, първоинстанционната присъда е била изменена в частта й относно допуснатото нарушение на правилата за движение, като подсъдимият е признат за виновен в извършването на нарушение по чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП и съответно е оправдан за допуснато нарушение по чл.21, ал.1 от ЗДвП, както и е бил увеличен размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода от три на четири години. В останалата й част присъдата е била потвърдена. Касационните жалби са подадени в срок, поради което и се явяват допустими. Разгледани по същество, двете жалби се явяват неоснователни. Производството по делото пред първата инстанция е протекло по реда на чл.371, т.2 от НПК. Подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Тези факти са рамката на обстоятелствата, които съдилищата са били длъжни да възприемат по делото и при решаване на въпросите, свързани с правната квалификация на деянието, тоест приложението на материалния закон, както и за налагане на наказанието при признаването на дееца за виновен. А виновността му е установена по безспорен начин- изложените фактически обстоятелства в обстоятелствената част на обвинителния акт напълно се подкрепят от събраните по делото доказателства, като по делото не съществува никакво съмнение относно авторството и вината на дееца. Предвид изложеното в касационните жалби, макар и с обратна насоченост, касационния състав ще ги разгледа едновременно, за да се избегне излишното повторение в изложението. Като необходимо уточнение следва да се има предвид, че жалбата от повереника на частните обвинители не съдържа в себе си оплаквания за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК-нарушение на материалния закон. Аргументацията в тази насока, макар и оскъдна, се отнася до преценката на решаващите съдилища кои обстоятелства следва да се отчитат като смекчаващи отговорността такива и по същество касае развитото касационно основание за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание и претенцията за неговото увеличаване, поради което и в тази част касационният състав не дължи произнасяне предвид липсата на каквито и да било доводи на страната в това отношение. Също така в принципен аспект следва да се посочи, че оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина. В съдебните си актове, решаващите съдилища следва да посочат фактическите обстоятелства, които приемат за установени и въз основа на кои доказателствени материали, като последните е необходимо да са надлежно събрани в хода на проведено съдебно следствие. Оплакванията на жалбоподателите за явна несправедливост на наказанието са неоснователни, тъй като първоинстанционният и въззивен съд са изследвали въпроса с индивидуализацията на наказанието, при което са отчетени както общите изисквания за това, уредени в общата част на Наказателния кодекс, така и специалните, относно определяне на наказанието при съкратено съдебно следствие пред първата инстанция, по глава двадесет и седма от НПК. Съдилищата изрично са обсъдили и възможността за определяне на наказанието при условията на чл.55 от НК и законосъобразно са я отхвърлили. При определяне на дължимото в случая наказание на подс. Памуков няма пренебрегнато обстоятелство от значимите за дефиниране на наказателната му отговорност – степента на обществена опасност на деянието и на дееца. От една страна правилно преценени като смегчаващи отговорността му обстоятелства са приети чистото съдебно минало, младата възраст, обстоятелството, че полага общественополезен труд, че има семейство и дете, за което полага грижи, образованието му и обстоятелството, че е изразил критичност и съжаление за извършеното. Като такива въззивният съд е съобразил и добрите характеристични данни за дееца, дадени от домоуправителя на входа, в който живее, както и препоръките от негови близки познати. Тук е мястото да се отбележи несъстоятелността на възраженията на адв. Й. за незаконосъобразно третиране на чистото съдебно минало, младата му възраст, трудовата ангажираност на подсъдимия, наличието на семейство и дете, за което полага грижи, висшето му образование, изразеното съжаление и критичност към извършеното като смекчаващи отговорността обстоятелства, вместо да бъдат подведени под един общ знаменател-добра лична характеристика на дееца. Те са един от показателите за това доколко същият е вграден в обществото и спазва установения правопорядък и поради това са относими към преценката за личността на дееца, която съгласно чл. 54, ал. 1 от НК е задължителен елемент от индивидуализация на наказанието. Обстоятелството, че законосъобразеното поведение и полагането на общественополезен труд са правило, обществена норма, не ги лишава от качеството им на смекчаващи обстоятелства, а само изключва възможността те да бъдат третирани като изключителни по смисъла на чл. 55 от НК. От друга страна като отегчаващи обстоятелства съдът е съобразил наличието на многобройни административни наказания на подсъдимия все във връзка с нарушение на правилата за движение по ЗДвП. Те го характеризират като недисциплиниран водач на МПС. Неоснователно се поддържа от повереника на частните обвинители обаче, че това обстоятелство изисква по-голяма строгост от проявената от апелативния съд и това е така, защото предшестващите деянието административни наказания не следва да се разглеждат изолирано от останалите данни за личността на подсъдимия. Неоснователно се възразява и от защитата на подсъдимия, че след извършването на престъплението подсъдимият няма допуснати нарушения на правилата за движение, поради което това обстоятелство неправилно не е било отчетено от въззивния съд. Последващото поведение на дееца, насочено към спазване на правилата за движение, би могло да даде отражение на размера на кумулативно предвиденото в закона наказание по чл. 37, ал.1, т. 7 от НК, свързано със срока на лишаването му от правоуправление на МПС, но в тази част съдебният акт на въззивния съд не е бил атакуван с касационната жалба на защитника на подсъдимия. Отчетена е била и високата степен на обществена опасност на деянието, намерила израз в тежкия вредоносен резултат от престъпното поведение на подсъдимия. Този резултат е далеч над законовия минимум - смърт на едно лице и средна телесна повреда на едно лице - при който е приложима квалификацията по чл. 343, ал. 3, б. "б" във вр. с ал. 4 от НК, и се дължи изцяло на допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за безопасно движение, включително и на правилно отчетеното като отегчаващо обстоятелство нарушение на режима на скоростта, макар то да не е в причинно-следствена връзка с настъпилия общественоопасен резултат. При това нарушението, отнасящо се до навлизането и движението на управлявания от подсъдимия автомобил в лентата за насрещно движение без видима причина за това, наред с нарушаването на забраната за шофиране след употреба на алкохол, също дало основание на въззивния съд да го цени като отегчаващо отговорността му обстоятелство, бележат тревожно висок ръст и са причина за преобладаващия брой пътно-транспортни произшествия със съставомерен резултат. Не търпи упрек и приемането на причинените от деянието значителни имуществени вреди като едно допълнително утежняващо наказателната отговорност на подсъдимия обстоятелство, макар те да са погълнати от настъпилия по-тежък резултат. Като такова правилно е била приета от контролирания съд и високата степен на концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия към момента на осъществяване на деянието-1,32 % на хиляда, която надхвърля в една значителна степен изискуемата минимална концентрация, след която е налице квалифициращия признак “пияно състояние“. В тази насока са напълно споделими разсъжденията на въззивния съд и не е необходимо отново да бъдат преповтаряни. Правилно въззивната инстанция е счела отчитането на доброто процесуално поведение на дееца в хода на съдебното производство като неправилно ( предвид липсата на каквато и да било аргументация в тази насока от първата инстанция) и като надценено обстоятелство с оглед определянето му като смекчаващо отговорността на дееца такова. Направеното от подсъдимия признание по реда на чл. 371, т.2 от НПК правилно е било прието от състава на въззивния съд, че не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, тъй като не съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител ( в този см. е ТР № 1/2009г. на ВКС-ОСНК, т.7 от същото). Напротив, прието е, че първоначално подсъдимият се е опитал да насочи разследването в грешна насока, че не той е управлявал автомобила, а негов приятел, както и че е имало трети автомобил, също участник в настъпилото ПТП, поради което и не е бил изпробван веднага за употреба на алкохол с техническо средство, а това е станало около три часа по-късно. Срокът от извършване на деянието – 28.10.2016 г. до настоящия момент, не може да бъде определен като излизащ извън рамките на разумния за разглеждане на дело с такава фактическа и правна сложност и налагащ корекция на санкцията само на това основание. В този смисъл заявеното от защитата искане за намаляване на санкцията, наложена на подсъдимия, не следва да бъде удовлетворено. Изложените в жалбата на повереника на частните обвинители доводи не разкриват признаците на явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание по смисъла на чл. 348, ал.5 от НПК. Всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства са преценявани и им е отдадено съответното значение - наказанието, след изменяване на присъдата от въззивната инстанция, е определено при условията на чл. 58а, ал.1 вр. чл.54 от НК. По делото не се установяват основания нито за повече снизхождение към подсъдимия, нито за завишаване на наложеното му наказание. Съдилищата не са пренебрегнали нито едно смекчаващо обстоятелство, нито пък са намалили относителната им тежест. Не е надценено и значението и относителната тежест на приетите отегчаващи обстоятелства. Правилен е извода, че съответното на извършеното престъпление и отговарящо в максимална степен на целите, предвидени в чл. 36 от НК наказание, е именно наложеното - четири години лишаване от свобода. Наказанието е справедливо, когато е съответно на извършеното деяние и данните за личността на дееца и е достатъчно за постигане на целите по чл.36 от НК. Всяка проява на по-голямо снизхождение би била неоправдана и не би допринесла за изпълнението на целите на специалната и генерална превенция. Върху подсъдимия е упражнен такъв обем наказателна принуда, който не надхвърля необходимото за поправянето и превъзпитаването му, а от друга страна не създава в него и останалите членове на обществото чувството за ненаказуемост. Ето защо, не само подсъдимият следва да осмисли стореното от него и отражението му върху бъдещия си живот, при това в относителната изолация на определения му затворнически режим, но и върху тези, на които е известно за инцидента, наложеното на подсъдимия наказание да окаже своя предупредителен и възпиращ ефект. Върховният касационен съд, водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение 130 от 17.07.2019г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по внохд № 149/2019г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: