Ключови фрази
Неустойка * тълкуване на договор * договор за наем

Р Е Ш Е Н И Е

№ 100
София, 10.08.2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на десети юни през две хиляди и петнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА

при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1191/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :



Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 122 от 12.03.2015 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд, 6 състав, въззивно решение № 2312 от 11.12.2013 г. по т. д. № 901/2003 г. в частта, с която е потвърдено решение от 13.11.2012 г. по т. д. № 5407/2011 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 19 793 лв., претендирана като неустойка за забава по договор за наем на недвижим имот № 73/23.05.2008 г.
В подадената от ищеца [фирма] - [населено място], касационна жалба се поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно. Недопустимостта на решението е обоснована с твърдение, че въззивният съд е отхвърлил иска за неустойка до размер на сумата 19 793 лв., след като се е позовал на клаузата на чл.3, ал.5 от договора за наем и е извършил служебно прихващане с насрещно вземане на ответника - наемател, без ответникът да е противопоставял възражение за прихващане. Неправилността на решението е аргументирана с доводи за необоснованост на извода на въззивния съд, че клаузата на чл.3, ал.5 от договора за наем овластява наемодателя през целия период на действие на договора да приспада задължения на наемателя от внесения като гаранция депозит. Наведени са и оплаквания за нарушение на разпоредбата на чл.20 ЗЗД при тълкуване на клаузата на чл.3, ал.5 и за нарушение на разпоредбите на чл.104, ал.1 ЗЗД и чл.103 ЗЗД, уреждащи предпоставките за компенсация на насрещни вземания.
Ответникът по касация [фирма] - [населено място], оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор от 03.04.2014 г. Изразява становище, че въззивното решение е правилно в обжалваната част и следва да бъде оставено в сила. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното :
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 19 793 лв., претендирана като неустойка за забава по чл.3, ал.8 от сключен между страните договор за наем на недвижим имот № 73/23.05.2008 г., Софийски апелативен съд е приел, че за посочената сума искът е неоснователен, предвид клаузата на чл.3, ал.5 от договора, с която страните са овластили предварително ищеца - наемодател да приспада задълженията на ответника - наемател за консумативни разноски и за наем, които не са платени на падежа, от внесения при сключване на договора депозит по чл.3, ал.3 на стойност 10 120 евро. Въззивният съд е приел, че с клаузата на чл.3, ал.5 страните са уговорили право за наемодателя за целия период на действие на договора да приспада неплатените в срок задължения на наемателя за консумативни разноски и за наем от намиращия се при него депозит и едновременно с това са предвидили задължение за наемодателя при прекратяване на договора да върне на наемателя остатъка от депозита, ако такъв съществува след приспадане на непогасените на падежа задължения. Като е взел предвид заключението на назначената по делото съдебносчетоводна експертиза, съдът е счел за установено от фактическа страна, че ответникът - наемател е забавил плащането на дължим наем и консумативни разноски /в т. ч. разноски за електроенергия, отопление и вода и такси за поддръжка, паркинг и охрана/, върху които следва да бъде начислена неустойка по чл.3, ал.8 в размер 1 % дневно за всеки ден забава или общо за 790 дни забава 62 010.29 лв. Изхождайки от тълкуването на договорната клауза на чл.3, ал.5 и възприемайки вариант от заключението, посочващ каква част от задълженията за наем и за консумативи би била погасена чрез отнасяне към съответния падеж на съответната част от предварително получения от ищеца депозит, съдът е направил извод, че искът по чл.92, ал.1 ЗЗД е основателен само за сумата 18 242.08 лв., представляваща неустойка върху неплатените на падежа задължения за наем и консумативни разноски, които са останали непогасени поради недостиг на намиращия се при ищеца депозит. За разликата от 19 793 лв. искът по чл.92, ал.1 ЗЗД е преценен като неоснователен с мотив, че останалата част от неплатените в срок наемни вноски и консумативни разноски са погасени на падежа чрез приспадане от депозита и по отношение на тях не е налице забава, релевантна за ангажиране на отговорността на ответника - наемател за заплащане на неустойка по чл.3, ал.8 от договора.
Въззивният съд не е възприел доводите в насрещната въззивна жалба на ищеца [фирма] за недопустимост на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 19 793 лв., предвид служебно извършеното от първата инстанция прихващане на вземанията му за наем и консумативи с насрещно вземане на ответника за връщане на депозита по чл.3, ал.5, без да е направено възражение и/или изявление за прихващане от ответната страна. Изложил е съображения, че погасяването на вземанията за наем и за консумативи, за забавата на които се претендира неустойката, е настъпило като пряка последица от договорната клауза на чл.3, ал.5, овластяваща наемодателя да приспада неплатените на падежа задължения на наемателя от внесения депозит, а не като последица от извършено прихващане по смисъла на чл.103 и чл.104 ЗЗД. Мотивиран от разбирането, че депозитът е бил предназначен да служи за приспадане на неплатени по време на действие на договора наемни вноски и консумативни разноски, съдът не е възприел и доводите на ищеца, че в качеството на наемодател последният не е имал право да се ползва от сумата на депозита, тъй като по волята на страните депозитът е бил предназначен да гарантира изпълнението на задълженията на наемателя до момента на прекратяване на договора и да бъде върнат изцяло или частично на наемателя в срок от 60 дни след прекратяването в зависимост от това, дали към този момент са останали непогасени задължения.
По допустимостта на въззивното решение :
В касационната жалба ищецът - касатор е навел довод за процесуална недопустимост на въззивното решение поради служебно извършено от въззивния съд прихващане на вземането, предмет на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД, с насрещно вземане на ответника.
Въззивното решение не е недопустимо. Както е посочено в определението по чл.288 ГПК,отхвърлянето на иска за неустойка до размер на сумата 19 793 лв. не е обусловено от прихващане на вземането за неустойка с вземане на ответника - наемател за връщане на депозита по чл.3, ал.3 от договора по служебен почин на съда, а е резултат от прилагане на договорната клауза на чл.3, ал.5 в смисъла, в който я е възприел въззивният съд. Аргумент за този извод са мотивите на стр.8 от решението, че разпоредбите на чл.103 и чл.104 ЗЗД относно прихващането са неприложими към спорното правоотношение, тъй като ефектът на погасяване на вземанията е настъпил като последица от упражняване на правото на ищеца по чл.3, ал.5 от договора в случай на забава да приспада задълженията на наемателя от намиращия се при него депозит. Предвид изложеното, не може да се приеме за основателно оплакването на касатора, че въззивният съд е нарушил диспозитивното начало като е извършил служебно прихващане на спорното вземане.
По правилността на решението :
Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по значимия за изхода на делото правен въпрос, свързан с приложението на разпоредбата на чл.20 ЗЗД и съобразяването на въведените с нея критерии при тълкуване на клаузата на чл.3, ал.5 от договора за наем.
В създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД, обективирана в решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 на ІІ г. о., решение № 80/08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на ІV г. о., решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о., решение № 103/06.11.2012 г. по т. д. № 632/2011 г. на І т. о., решение № 115/01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на І т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на І т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о., решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ІІ т. о. и др., е прието, че при възникнал спор между страните относно съдържанието на конкретни уговорки в договора спорните уговорки подлежат на тълкуване от съда; тълкуването следва да се извърши съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите страни; прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД предполага отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от посочената задължителна практика и е допуснал нарушение на материалния закон - чл.20 ЗЗД, довело до неправилност на решението.
В сключения на 23.05.2008 г. договор за наем страните са уговорили клауза - чл.3, ал.3, с която са предвидили, че след подписване на договора наемателят [фирма] заплаща на наемодателя [фирма] два депозита от по 5 060 евро без ДДС. Предназначението на депозитите е посочено в чл.3, ал.5 от договора - депозитите служат като гаранция на наемодателя. С клаузата на чл.3, ал.5 е постигнато съгласие след изтичане на срока на договора и приспадане на задължения на наемателя към наемодателя, както и след приспадане на неплатени консумативни разноски, депозитът или остатъкът му да се върне на наемателя в срок до 60 дни, считано от датата на прекратяване на договора. В чл.3 се съдържа и клауза - ал.8, според която при просрочие на плащанията по договора наемателят дължи неустойка в размер на 1 % на ден от дължимата сума за всеки просрочен ден. Аналогична клауза за неустойка е предвидена и в чл.5, ал.11 от договора по отношение на визираните в раздел ІV консумативни разноски. По делото не е съществувал спор между страните, че ответникът - наемател е превел на ищеца - наемодател пълния размер на уговорения депозит.
С отговора на исковата молба ответникът е въвел възражение, че неплатените на падежа вноски за наем и за консумативни разноски следва да се считат за погасени своевременно от сумата на предварително внесения и намиращ се на разположение на ищеца депозит, тъй като според уговореното в договора депозитът е бил предназначен да гарантира изпълнението на задълженията му към наемодателя, включително в случаите на забава в плащането на наема и на консумативните разноски. Ищецът е изразил различна процесуална позиция относно предназначението на депозита, поддържайки становище, че с клаузата на чл.3, ал.5 страните са уговорили депозитът да служи като гаранция по договора до момента на неговото прекратяване и да се използва само в случай, че към момента на прекратяването съществуват непогасени задължения на наемателя за наем и за консумативни разноски. Възникналият спор е създал основание за съда да подложи на тълкуване клаузата на чл.3, ал.5, съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, за да изясни вложената в съдържанието й действителна воля на страните относно предназначението на депозита и предпоставките, при които наемодателят е имал правото да го полза за погасяване на неизпълнените в срок задължения на наемателя за наем и за консумативни разноски.
В нарушение на правилата на чл.20 ЗЗД въззивният съд е тълкувал спорната клауза на чл.3, ал.5 самостоятелно и изолирано, без да вземе предвид останалите относими клаузи и целта на договора, в резултат на което е подменил вложената в съдържанието й действителна воля на договарящите страни. Основателно е оплакването на касатора за необоснованост на извода на въззивния съд, че с клаузата на чл.3, ал.5 страните са овластили отнапред наемодателя по време на действие на наемния договор да приспада дължимите от наемателя наемни вноски и консумативни разноски от депозита по чл.3, ал.3. Този извод е в очевидно противоречие с текста на чл.3, ал.5, който гласи, че депозитът служи като гаранция на наемодателя и че едва след изтичане на срока на договора наемодателят може да се разпорежда с него в зависимост от това, дали към момента на прекратяване на договора са останали непогасени задължения на наемателя за наем и за консумативни разноски. Текстът на чл.3, ал.5 не оставя съмнение, че страните са обвързали правото на наемодателя да приспада неплатените в срок от наемателя вноски за наем и консумативни разноски от гаранционния депозит с момента на прекратяване на договора за наем поради изтичане на срока, за който е сключен, като не са предвидили упражняване на правото преди настъпване на този момент. Аргумент в тази насока са уговорките в чл.3, ал.8 и чл.5, ал.11 от договора, предвиждащи заплащане на неустойка за забава от наемателя при просрочие на плащанията на наема и на консумативните разноски. Ако се възприеме извода на въззивния съд, че с чл.3, ал.5 страните са овластили наемодателя при забава на наемателя да приспада задълженията му от депозита, уговорките за неустойка се оказват лишени от цел и смисъл, което очевидно противоречи на волята на страните да предвидят неустойките като санкция за забавата на наемателя при плащането на наема и на консумативните разноски. В подкрепа на разрешението, че наемодателят не е имал право да приспада дължими от наемателя суми от депозита преди изтичане на срока на договора, е и клаузата на чл.15, ал.6. Според чл.15, ал.6, в случай на предсрочно прекратяване на договора на основания, непредвидени в него, наемодателят получава обезщетение в размер на наемните вноски, дължими до края на уговорения срок на наемното правоотношение, както и правото да се възползва от правата си по отношение на предоставения от наемателя депозит по чл.3. Възползването от депозита предполага същият да е в наличност към момента на предсрочното прекратяване, а това изискване не би могло да бъде изпълнено в случай, че поради забава на наемателя наемодателят е употребил депозита за погасяване на неплатените в срок наем и консумативни разноски. Като е вложил в клаузата на чл.3, ал.5 съдържание, несъответстващо на волята на договарящите страни, въззивният съд е подменил волята на страните и е достигнал до неправилния правен извод, че забавата на ответника по отношение на част от неплатените на падежа наемни вноски и консумативни разноски е преодоляна чрез приспадане на дължимите суми от намиращия се при ищеца депозит, и оттук - че няма основание ответникът да бъде ангажиран с отговорност за заплащане на уговорените в чл.3, ал.8 и чл.5, ал.11 неустойки за забава.
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно на основание чл.293, ал.2 ГПК в допуснатата до касационно обжалване част. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което въведеният с иска по чл.92, ал.1 ЗЗД правен спор следва да се разреши по същество от настоящата инстанция.
Според вариант първи от заключението на вещото лице П. Делчева, прието в производството пред Софийски градски съд, за периода от сключване на договора за наем до датата на предявяване на иска - 19.12.2011 г., наемателят [фирма] е заплащал със забава уговорения наем и консумативните разноски, като забавата възлиза общо на 790 дни. В отговора на касационната жалба ответникът е изложил доводи за недължимост на част от консумативните разноски, върху които се търси неустойка, но спорът за дължимостта на разноските е разрешен от въззивния съд в интерес на ищеца - касатор и не може да бъде пререшаван от касационната инстанция в негова вреда. Видно от заключението, неустойката за забава върху непогасените в срок задължения за наем и за консумативи, изчислена съобразно клаузите на чл.3, ал.8 и чл.5, ал.11 от договора, възлиза общо на 62 010.30 лв. /в т. ч. 11 361.06 лв. - неустойка за забава на консумативните разноски, 43 910.98 лв. - неустойка за забава на наемните вноски, и 6 738.26 лв. - неустойка за забава на таксите за поддръжка, охрана и паркинг/. Въззивният съд е приел, че уговорената неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави и с влизане в сила на решението за частично уважаване на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД възможността за преразглеждане на спора за действителност на неустоечните клаузи е преклудирана, поради което не следва да се обсъждат доводите на ответника по касация за нищожност на клаузите за неустойка. С влязлата в сила част на първоинстанционното решение е прието, че задължението за неустойка, възлизащо на сумата 62 010.30 лв., частично е погасено по давност до размер на сумата 95.60 лв. С влязлата в сила част на въззивното решение искът за неустойка е уважен само за сумата 18 242.08 лв. и неправилно е отхвърлен за сумата 19 793 лв. с допуснатата до касационно обжалване част. Поради това, след частична отмяна на обжалваното решение, ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на касатора - ищец още 19 793 лв. - дължима неустойка по чл.3, ал.8 и чл.5, ал.11 от договора за наем, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане.
В зависимост от изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на касатора следва да се присъдят разноски за производството пред ВКС в размер на сумата 2 068 лв., за които е направено искане в хода на устните състезания и е представен списък по чл.80 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 2312 от 11.12.2013 г. по т. д. № 901/2003 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, в частта, с която е потвърдено решение от 13.11.2012 г. по т. д. № 5407/2011 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 19 793 лв., претендирана като неустойка за забава по договор за наем на недвижим имот № 73/23.05.2008 г., и вместо това постановява :

ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.5, да заплати на основание чл.92, ал.1 ЗЗД на [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата 19 793 лв. /седемнадесет хиляди деветстотин седемдесет и три лв./ - неустойка за забава по договор за наем на недвижим имот № 73/23.05.2008 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 19.12.2011 г., до окончателното плащане.

ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 2 068 лв. /две хиляди шестдесет и осем лв./ - разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :