2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 12
София, 02 юли 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 1198/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на адв. А. Б., защитник на подсъдимия П. Р. срещу въззивно решение № 235 от 25.10.2018г., постановено по внохд № 273/18г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
Релевира се касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК - явна несправедливост на наложеното наказание. В жалбата се сочи, че размерите на наложените на подсъдимия наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС са несправедливо високи. Излагат се аргументи за липса на отегчаващи вината обстоятелства и наличието на изключителни и многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, които обуславят приложението на чл. 55 от НК. Основното оплакване на жалбоподателя е във връзка с отмененото от апелативния съд приложение на чл. 66, ал. 1 от НК. Според защитата единственото съображение на Великотърновския апелативен съд, за да постанови ефективно изтърпяване на наложеното наказание е даване превес на генералната превенция. Навеждат се доводи, че с оглед на обстоятелствата по делото целите на наказанието биха се постигнали без да се налага подсъдимият да изтърпява ефективно наложеното му наказание. Прави се искане за изменение на решението на апелативния съд, като размерът на наказанието лишаване от свобода бъде намален, а наказанието лишаване от права - не бъде налагано на основание чл. 55, ал. 3 от НК или да бъде намалено по размер. Прави се искане за прилагане института на условното осъждане по чл. 66, ал. 1 НК.
В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия - адв. Б. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Моли за приложение на чл.66 от НК, като изразява становище, че в случая приоритет трябва да се отдаде на индивидуалната превенция, като целите на наказанието могат да бъдат постигнати с условно осъждане.
Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Намира, че подсъдимият е извършил тежко нарушение, в резултат на което е станало ПТП и наказанието следва да бъде изтърпяно ефективно, като по този начин ще бъдат постигнати целите по чл.36 от НК. Моли за оставяне в сила на въззивното решение.
Частният обвинител Д. В. Д., редовно призована за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явява.
Частният обвинител О. Е. Д. се явява лично.
Адвокат О., повереникът на частните обвинители изразява несъгласие с твърдението на защитата, че процесуалното поведение на подсъдимия е било безупречно и е съдействал за разкриване на обективната истина, като е признал вината си. Намира, че допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата са изключително тежки и целите предвидени в чл.36 НК биха били постигнати само с ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Моли касационната жалба да бъде оставена без уважение и въззивното решение да бъде потвърдено.
По делото срещу касационната жалба е постъпило възражение от частния обвинител О. Д.. С възражението се навеждат доводи за липсата на смекчаващи вината обстоятелства, както и се излагат аргументи за наличието на утежняващи такива. Моли се за справедлива присъда, включваща ефективно наказание лишаване от свобода.
Подсъдимият Р. изразява съжаление и моли за условна присъда.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
С присъда № 32 от 01.06.2018г., постановена по нохд № 36/18 г., Окръжен съд – Габрово е признал подсъдимия П. И. Р. за виновен в това, че на 08.10.2016 г., на път I – 5, км. 139+800, пътен участък между [населено място], [община] и разклона на [населено място], при управление на МПС – товарна композиция влекач „Мерцедес А.“ с рег. [рег.номер на МПС] и прикачено ремарке с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗДвП и чл. 67, ал. 1, чл. 63, ал. 2, т. 1, чл. 68, т. 1 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Е. О. Д. от [населено място], поради което и на основание чл.343, ал.1, б.”в”, пр.1, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК му е наложил наказание две години лишаване от свобода, като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението му с изпитателен срок от три години.
На основание чл.343г от НК във вр. с чл. 37, т. 7 НК, съдът е наложил на подсъдимия и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от две години.
Съдът се е произнесъл по разноските.
С въззивно решение № 235 от 25.10.2018 г., постановено по внохд № 273/18г., Апелативен съд – Велико Търново е отменил присъдата на окръжния съд в частта, с която подсъдимият П. Р. е признат за виновен да е допуснал нарушения по чл. 8, ал. 1, чл. 15, ал. 1 от ЗДвП и чл. 63, ал. 2, чл. 67, ал. 1 от ППЗДвП, като го е оправдал за тази част на обвинението. Освен това първоинстанционната присъда е била изменена в частта относно изтърпяването на наказанието, като е било отменено приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и е бил определен общ първоначален режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода за срок от две години.
В останалата част присъдата е била потвърдена.
Касационната жалба е допустима, но неоснователна.
Оплакването на касатора е за явна несправедливост на наложените му наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС.
Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенция.
Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. При тази диференцирана процедура наказанията подлежат на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която препраща към нормата на чл.58а от НК. В настоящия случай решаващите инстанции са индивидуализирали наказанието лишаване от свобода при предпоставките на чл.58а, ал.1 от НК.
Контролираната въззивна инстанция от една страна е възприела изводите на първоинстанционния съд относно наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и съотношението между тях, поради което е приела за справедлив определения размер на наложените на подсъдимия наказания. От друга страна e констатирала подценяване на обстоятелствата, касаещи степента на обществена опасност на деянието, като е отдала превес на генералната превенция на наказанието спрямо данните за личността на подсъдимия и е приела, че целите на наказанието визирани в чл. 36 НК ще бъдат постигнати с ефективното му изтърпяване.
Преценката за явната несправедливост на размера на определеното наказание и въпроса за отлагане изпълнението му на основание чл.66 от НК, подлежат на самостоятелно обсъждане, предвид различните характеристики относно установеността на изискуемите се признаци и следва да бъдат разгледани последователно.
При определяне на наказанието предходните инстанции са отчели като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите характеристични данни за личността му, трудовата му ангажираност, проявената критичност, изразеното съжаление за извършеното деяние, както и обстоятелството, че на подсъдимия не са били налагани административни наказания за извършени груби нарушения на правилата за движение. Като отегчаващи обстоятелства са приети високата степен на обществена опасност на деянието и допуснатите груби нарушения на правилата за движение по пътищата. Въззивният съд е отчел и обстоятелствата, че пострадалият е бил на сравнително млада възраст, единствено дете в семейството, както и че същият с нищо не е допринесъл за настъпване на пътния инцидент.
Настоящата съдебна инстанция счита, че двете решаващи инстанции правилно са приели, че наказанието подлежи на определяне по правилата, визирани в чл. 373, ал. 2 от НПК, които задължават съда да приложи разпоредбата на чл. 58а от НК. Същите са достигнали до изводи, които се споделят от тази инстанция, а именно, че е налице превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, но същите не са многобройни или изключителни, за да обусловят приложението на чл. 55 от НК, поради което наказанието подлежи на индивидуализиране при предпоставките на чл.58а, ал.1 от НК.
Този състав счита, че при оценката на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства въззивната инстанция е допуснала определени неточности, които обаче не налагат промяна в размера на определените на подсъдимия наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС.
На първо място, първоинстанционният съд неправилно е приел, че след като наложените на подсъдимия административни наказания са за извършени не груби нарушения на правилата за движение, това сочи на по-ниска степен на опасност като водач на МПС. При оценката на предходни нарушения на ЗДвП се преценява сериозността на нарушенията на наложените по административен ред наказания, времето на тяхното извършване, броя, степента на обществената им опасност и други. В действителност, извършените от подсъдимия нарушения на правилата за движение в периода 2003 – 2016 г. по своя характер не обосновават завишена степен на обществена опасност на дееца, но не обосновават и по – ниска степен на обществена опасност на същия. Независимо от това те не могат да бъдат игнорирани при съвкупната преценка на значимите за определянето на наказанията обстоятелства.
На следващо място, основателно е оплакването на касатора, че предходните инстанции не са отчели сред смекчаващите отговорността обстоятелство семейното положение на подсъдимия - женен и е баща на две непълнолетни деца.
Въпреки констатираните пропуски от страна на предходните инстанции, същите от една страна не променят съотношението между смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а от друга не са от такова естество, че в конкретния случай да повлияят на размера на определените на подсъдимия наказания. В тази връзка е необходимо да бъде посочено принципното разбиране на настоящия състав за това, че при индивидуализацията на наказанието няма място за механичен формален подход при преценката на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степента на обществена опасност на деянието и дееца. В настоящия случай значимите за определяне на наказанието обстоятелства, преценени при хипотезата на чл. 54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, обуславят отмерването на законосъобразно и справедливо по размер наказание лишаване от свобода в размер на три години, редуцирано с една трета на две години лишаване от свобода. Наказанието лишаване от права също е правилно индивидуализирано като размер с оглед на конкретните данни по делото. Искането на защитата да не се налага това наказание на основание чл. 55, ал. 3 от НК се явява неоснователно предвид неприложимостта на института на чл. 55 от НК в конкретния случай.
С оглед на тези обстоятелства касационният съд не констатира основание за намеса относно размера на наказанията лишаване от свобода и лишаване от право на управление на МПС в посока на тяхното намаляване. В обобщение на горното следва да се посочи, че наложените на подсъдимия П. Р. наказания, освен законосъобразни са и справедливо отмерени, като същите са съответни на степента на обществена опасност на деянието, на смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства, а така също и на целите на чл. 36 от НК.
С касационната жалба се претендира явна несправедливост на наказанието и във връзка с постановената от въззивния съд отмяна приложението на чл.66 от НК. Прилагането на института на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен, и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, като достатъчно е да са налице предпоставките на чл. 66 от НК, а именно да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. В конкретния случай са налице първите две предпоставки на цитирания текст. Извън тези формални юридически предпоставки, необходимо е да се отбележи, че за приложението на института на условното осъждане следва да се прецени преди всичко дали подсъдимият ще може да се поправи без ефективно изтърпяване на наказанието, като съдът е длъжен да не пренебрегва и генералната превенция. Комплексната преценка, направена от въззивната инстанция, че целите на наказанието по чл. 36 от НК не могат да бъдат постигнати с института на условното осъждане, се възприемат и от този съдебен състав. Правилно са оценени, както данните, характеризиращи конкретната степен на обществена опасност на личността на подсъдимия, така и тези касаещи деянието.
Не може да се сподели доводът на защитата, че единственото съображение на АС – Велико Търново, за да отмени приложението на чл. 66, ал. 1 от НК е с оглед превес на генералната превенция. Както беше посочено по-горе, въззивният съд е стигнал до извода за необходимост от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода на базата на съвкупна преценка на установените и относими обстоятелства, отчитайки необходимостта наложеното наказание да осигури въздействие както по отношение на дееца, така и досежно на останалите членове на обществото.
В НК изрично се подчертава преобладаващото значение на целта за превъзпитание и поправяне на дееца, но не може да се игнорира въздействието по отношение на останалите граждани, особено когато е извършено престъпление от вид, който става все по-често явление и при който настъпват тежки вредни последици, отразяващи се понякога и на не малък брой лица. В тази връзка въззивният съд е отчел значението на генерална превенция без да пренебрегва конкретните обстоятелства по делото, а именно високата степен на обществена опасност на деянието и по-високата взискателност към спазване на правилата за движение от страна на подсъдимия с оглед на неговата правоспособност и стаж. На база на това въззивният съд правилно е приел, че деецът не може да бъде поправен и превъзпитан без ефективно изтърпяване на наложеното наказание.
В обобщение съставът на касационната инстанция счита, че наложените на подсъдимия наказания са законосъобразно и справедливо определени, и съответни на степента на обществена опасност на деянието и дееца, както и на целите по чл.36 от НК, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.5, т.1 от НПК.
Предвид изложеното, въззивното решение на Апелативен съд – Велико Търново следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 235 от 25.10.2018г., постановено по внохд № 273/18г., по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: |