Р Е Ш Е Н И Е № 176 София, 31.10.2017 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова Евгений Стайков при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Евгений Стайков т.д.№2299/2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], Е. Н. Б. и М. А. М.-Б. срещу решение №81 от 17.06.2016г., постановено по в.т.д.№145/2016г. по описа на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение №582/7.03.2016г. по т.д.№181/2015г. на Окръжен съд-Бургас. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че въззивният състав не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба за липса на изпълнение на задължението за предаване на вещта от страна на ищеца по предварителния договор за продажба от 01.04.2014г. и на договора за наем от същата дата, по възражението на въззивниците за нищожност на клаузи в тези договори, както и по възражението за недопустимост за обявяване предсрочна изискуемост на продажната цена по предварителния договор за продажба и на наемната цена по договора за наем. Сочи се, че въззивният съд не е изложил самостоятелни мотиви относно факта на уведомяване на длъжниците за обявяване предсрочната изискуемост на вноските по двата договора от 01.04.2014г. Излагат се съображения за неправилно приложение на разпоредбите на чл.26 и чл.92 ЗЗД и за необоснованост на извода на съда, че уведомлението за предсрочната изискуемост е било изпратено на дружеството-купувач на валиден адрес. Претендира се отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове с присъждане на разноски за касаторите за всички съдебни инстанции. С определение №183/22.03.2017г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд във връзка със следния процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя?” В проведеното открито заседание на 27.09.2017г. е докладвана депозираната от процесуалния представител на касаторите писмена молба, с която се поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. С молбата се представят списък за разноските по чл.80 ГПК и писмени бележки, в които се аргументират възраженията на ответниците по предявения иск, свързвани с недействителност на договорите от 01.04.2014г., липса на изпълнение на задължението по договорите за предаване на вещта, липса на редовно уведомяване за обявената предсрочна изискуемост на задълженията по договорите, нищожност на клаузите в договорите и анекса от 01.04.2014г., допускащи предсрочна изискуемост на бъдещи вноски. В заседанието на 27.09.2017г. не се явява представител за ответника по касация [фирма]- [населено място]. В отговора на касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила с присъждане на разноски за касационната инстанция. Излагат се доводи за обосноваността на изводите на въззивния състав във връзка с отделните възражения на касаторите за недължимост на процесните суми. Върховен касационен съд, търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: С решение №582/7.03.2016г. по т.д.№181/2015г. на Окръжен съд-Бургас в производството по чл.422 ал.1 ГПК е прието за установено по отношение на ищеца [фирма] – [населено място], че ответниците [фирма] – [населено място], Е. Н. Б. и М. А. М.-Б. дължат на ищеца солидарно общо сумата 104 204.86лв., от които - 85 514.18лв. главница, включваща : по предварителен договор и анекс към него от 01.04.2104г. общо 66 127.40лв., от които за просрочени вноски от №3 до №7 общо сумата 14 022.40лв., предсрочно изискуеми вноски от №8 до №24 общо 52 105лв. /всяка по 3 065лв. с ДДС/ и по договор за наем на ППС от 01.04.214г. общо 18 188.28лв., от които 4 133,70лв. – просрочени вноски от №3 до №7 вкл. и предсрочно изискуеми вноски от №8 до №24 – общо 14 054,28лв., дължима и неизплатена сума за застраховка „Каско" и трета вноска по застраховка ГО в размер на 1 198,50лв. и неустойка в размер на сумата от 18 690.68лв., от които 13 448,30лв. – по предварителен договор върху вноски от №3 до №7 вкл. и 5 242,38лв. по договор за наем, ведно със законната лихва от 07.11.2014год. - датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане, разноски в заповедното производство в размер на 4 684,10лева. и съдебно деловодни разноски в размер на 7 284.10 лв. С обжалваното пред настоящата инстанция решение по в.т.д.№145/2016г., въззивният състав от Бургаски апелативен съд е потвърдил изцяло обжалваното решение. Съдът е приел за установено, че на 21.06.2013г. между страните по спора е бил сключен договор за оперативен лизинг на пътно-превозно средство /ППС/ – камион „Скания” с рег. [рег.номер на МПС] ., че 01.04.2014г. страните са сключили предварителен договор за покупко продажба на същото ППС с подписан анекс №1 към договора, както и че на посочената дата - 1.04.2014г., е бил сключен между страните и договор за наем на същото пътно-превозно средство. Въззивният състав се е съгласил с извода на първоинстанционния съд, че с процесните предварителен договор за покупко-продажба на ППС и анекс към същия и с договор за наем на ППС, сключени на 01.04.2014г., не се новира правоотношението между страните по делото, възникнало по силата на договора за оперативен лизинг от 21.06.2013г. Посочил е, че договорите от 01.04.2014г. са били сключени, за да уредят отношенията между страните по повод сключване на окончателен договор за покупко –продажба на камиона „Скания” и начина на ползването му от ответното дружество до сключване на окончателния договор. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения установителен иск, апелативният съд е посочил, че предмет на иска в производството по чл.422 ГПК са дължими по процесните договори суми, както и че производството по чл.422 ГПК има за цел установяване съществуването на вземането, което е предявено по реда на заповедното производство и то към момента на подаване на заявлението. Съдът е уточнил, че съгласно посоченото в т.9, 12 и 14 от заявлението по чл.417 ГПК молителят [фирма] е поискал плащане на дължимите суми вследствие неизпълнение на предварителния договор за покупко-продажба на ППС и договора за наем на ППС. Приел е за установено, че въззивникът-ответник [фирма] не е изпълнил задълженията си да заплаща своевременно месечните наемни вноски и месечни вноски по Приложение №1 по предварителния договор, поради което същите са дължими в предявения в заповедното производство размер. Приел е също, че в резултат на неплащане на повече от две вноски по същото приложение, на основание чл.16.2. от предварителния договор, всички вноски по Приложение №1 са станали предсрочно изискуеми, за което е налице уведомяване на длъжника по предвидения в договора начин - по електронен път. На основание чл.272 ГПК въззивният съд е извършил препращане към мотивите на окръжния съд относно извода, че двата договора от 1.04.2014г. не са нищожни нито поради липса на основание, нито поради противоречие с морала и добрите нрави. За размера на дължимите по договорите суми препращането към мотивите на първата инстанция се отнася до позоваването в тях на извлеченията от счетоводните и търговските книжа на ищеца и заключението на вещото лице по назначената съдебно икономическа експертиза. Във въззивното решение е отразено, че съдът приема за неоснователно възражението за липса на валидно отправено изявление за предсрочна изискуемост. Посочил е, че навременното изпращане на уведомлението за предсрочна изискуемост до длъжника и то по предвидения в договора начин / електронен път/ е безспорно установено по делото като е без значение дали и кога е прочетено това съобщение. За съда релевантно е обстоятелството, че страните са се договорили кореспонденцията между тях да се извършва на посочения от ответното дружество имейл адрес, а що се касае до уведомяването на физическите лица-поръчители, то следва да се има предвид, че поръчителят Е. Н. Б. е управител и едноличен собственик на капитала на дружеството-длъжник, а поръчителят - М. А. М.-Б. е негова съпруга. Въззивният състав е приел за неоснователно възражението за прихващане, защото от една страна възражението не е било своевременно конкретизирано по размер, както и защото по делото не е установено наличието на насрещни, изискуеми и ликвидни вземания на ответниците. В решението са изложени съображения и за неоснователност на възражението за нищожност на клаузите за неустойка като е посочено, че изложените в жалбата съображения за прекомерност на същата са съотнесени към цената по договора за оперативен лизинг- който не е предмет на правния спор, произтичащ от договорите, сключени на 01.04.2014г.. Според съда размерът на неустойката съотнесен към цените по тези договори е в рамките на обичайната търговска практика. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване. Налице е константна задължителна практика на ВКС, която изцяло се споделя от настоящия състав, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985г., решение №212 от 1.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о, решение №392 от 10.01.2012г. по гр.д.№891/2010г. на ВКС, І г.о. решение №68 от 24.04.2013г. по т.д.№78/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение №178/24.04.2017г. по т.д.№1340/2015г. на ВКС, І т.о. и др., според която „въззивният съд е длъжен да обсъди с мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните”. Анализът на мотивите на въззивното решение показва, че въззивният състав е отговорил само на част от оплакванията, направени с въззивната жалба, както и че по отношение на част от възраженията въззивният съд е дал непълни (формални) отговори, включително чрез препращане към мотивите на първата инстанция по чл.272 ГПК, без да обсъжда всички относими за спора аргументи, изложени във въззивната жалба.. Посоченото по-горе обуславя извода, че въззивното решение е постановено в противоречие с цитираната съдебна практика. По правилността на обжалваното решение. Настоящият състав намира, че въззивното решение е частично неправилно, което налага частичната му отмяна на основание чл.293 ал.1 пр.2 ГПК. По делото не е необходимо да се повтарят или извършват нови съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да се разреши по същество от касационната инстанция. С оглед неоспорената в касационната жалба фактическа обстановка, приета за установена от въззивния съд, очертана по-горе в настоящото решение, касационният състав следва да обсъди оплакванията на касаторите в рамките на правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК. Неоснователно е оплакването за неправилност на извода на въззивния съд, че сключените на 01.04.2014г. предварителен договор за продажба на ППС (камион „Скания”) с анекс към него №1, както и договор за наем на ППС (за същия камион), са валидни. Тълкуването на клаузите на посочените договори за продажба на индивидуално определената вещ и за нейното наемане до прехвърлянето на собствеността на вещта обуславят извода, че действието на сключения на 21.06.2013г. договор за оперативен лизинг на процесния камион „Скания” е прекратено по взаимно съгласие на страните. В случая не е налице новиране на задължението на лизингополучателя по договора за оперативен лизинг, а прекратяване действието на лизинговия договор чрез сключването на нови договори във връзка с ползването и прехвърлянето на собствеността на лизинговата вещ. Предмет на предварителния договор за продажба е процесното ППС, което към датата на сключване на договора е собственост на продавача, а целта на наемния договор е уреждане на отношенията между страните, свързани с ползването на камиона от купувача до датата на прехвърляне на собствеността. В тази връзка договорите от 01.04.2014г. не са нищожни поради липсата на предмет (чл.26 ал.2 ЗЗД) като същите пораждат предвидените в тях права и задължения за страните. Настоящият състав намира за неоснователно възражението на касаторите за недължимост на забавените вноски от №3 до №7 по двата договора (по погасителния план съответно в Приложение №1 и в Приложение №2) поради твърдяното от касаторите неизпълнение на задължението на [фирма]- наемодател по договора за наем да предаде на 01.04.2014г. държането на процесния камион на наемателя [фирма]. Страните по делото не спорят, че към датата 01.04.2014г. процесният камион (влекач) е бил в държане на ответното дружество [фирма]. Представеният по делото от ищеца приемо-предавателен протокол към договора на наем удостоверява факта, че наетата вещ към 01.04.2014г. е предадена на наемателя, че последният няма възражение относно състоянието на вещта и че я приема във вида, в който тя се намира. Обстоятелството, че вещта е предадена на наемателя преди сключването на наемния договор, нито прави наемния договор недействителен, нито обуславя неизпълнение на договора от страна на наемодателя. С касационната жалба не се оспорва заключението на въззивния съд (с направеното препращане към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК) относно установения по делото факт, че ответникът [фирма] не е изпълнил задълженията си да заплаща своевременно месечните вноски по Приложение №1 към предварителния договор за продажба и месечните наемни вноски по Приложение №2 към наемния договор, изплащайки частично вноските №3 и незаплащайки изцяло вноски от №4 до №7. Касаторите не оспорват и размера на незаплатените вноски, дължими от ответниците съобразно погасителните планове. Налице е валидно вземане на ищеца за забавените вноски на основание чл.79 ал.1 ЗЗД, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е прието съществуващо солидарно задължение на ответниците към ищеца за просрочените вноски по предварителния договор за продажба от №3 до №7 в размер на сумата 14 022.40лв. и за просрочените вноски по договора за наем от №3 до №7 в размер на 4 133.70лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Настоящият състав намира за неоснователно оплакването на касаторите за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбата на чл.92 ЗЗД във връзка с установените задължения на ответниците за заплащане на неустойки, дължими за забавените вноски по договорите за исковия периода от 01.08.2014г. до 15.12.2014г., общо в размер на сумата от 18 690.68лв., от които 13 448.30лв. – по предварителен договор и 5 242.38лв. по договора за наем. Неустойките за посочения период се дължат солидарно от ответниците съответно на основание чл.19 ал.1 б „а” от Анекс№1 към предварителния договор за продажба и чл.8 ал.2 от наемния договор. Предвидения в посочените клаузи на договорите размер на неустойките за забава не могат да бъдат приети за нищожни поради накърняване на добрите нрави. Според т.3 от Тълк.решение№1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, О., неустойката следва да се приеме за нищожна ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции като прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. В случая определения размер на неустойката - 1.7% върху месечната вноска за всеки просрочен ден до размера на незаплатената част от месечната вноска е в рамките на обичайната търговска практика и не излиза извън присъщите функции на неустойката по чл.92 ЗЗД. Неоснователна е касационната жалба относно съществуването на задължението на касаторите в размер на 1 198.50лв. , която сума касаторите не оспорват, че не е платена. Сумата представлява неизплатена премия за застраховка „Каско" и трета вноска по застраховка „Гражданска отговорност” и е дължима от ответниците съгласно чл.10 ал.2 от Анекс №1 към предварителния договор за продажба. Неоснователна е тезата на касаторите за нищожност на клаузата на чл.16 ал.2 от Анекс №1, предвиждаща право за продавача при просрочие на повече от две вноски от цената по Приложение №1 и от наемната цена по Приложение №2, да обяви вземанията за предсрочно изискуеми. Настоящият състав изцяло споделя виждането в решение №56/18.09.2915г. по т.д.№804/2014г. на ВКС, ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че продавачът по предварителен договор има право да получи авансово уговорената част от цената или цялата цена, за която при изискуемост на вземането може да се снабди със заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 т.3 ГПК. Клаузата е валидна с оглед принципа за договорната автономия на страните, прокламиран в чл.9 ЗЗД. Независимо от горното настоящият състав намира, че предявените установителни искове съответно за сумата 52 105лв. –вноски от №8 до №24 по Приложение №1 към предварителния договор за продажба и за сумата 14 054.58 лв. – вноски от №8 до №24 по Приложение №2 към договора за наем, са неоснователни, тъй като тези вземания не са били изискуеми към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК -17.12.2014г. Настоящият състав намира за основателно възражението на касаторите, че уведомлението на [фирма] за обявяване на вземанията по двата договора за предсрочно изискуеми не е съобщено на касаторите по предвидения в договорите начин, нито че по делото има данни ответниците да са били запознати с това уведомление преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК. В чл.23 от Анекс №1 към предварителния договор за продажба е уговорено, че всички съобщения и уведомления между страните се извършват в писмена форма за действителност, която ще се смята спазена и при отправянето им с писмо-обратна разписка, с телеграма с известие за доставяне, по факс или имейл. В чл.5 ал.3 от предварителния договор за продажба и в чл.3 от Анекс №1 към този договор е посочено, че „продавачът има право да издава и електронни фактури, които ще се получават от купувача чрез системата „еFactura”. В посочените разпоредби е обективирано съгласието на купувача да получава чрез системата „еFactura” единствено електронни фактури. Следователно страните са се съгласили да използват системата „еFactura” единствено за нуждите за издаване и получаване на електронни фактури във връзка със задължението на дружеството-купувач да заплаща дължимите вноски за цената на процесния камион. За останалите случаи страните са уговорили изпращане на съобщения и уведомления по електронната поща (имейл) без използването на системата на „еFactura”. От изложеното следва извода, че уведомлението от 12.12.2014г. на [фирма] за обявяване на задълженията за предсрочно изискуеми, изпратено чрез системата „еFactura”, не е направено стриктно в съответствие на клаузите на предварителния договор и анекса към него. Настоящият състав споделя виждането, изразено в мотивите на решение №40/17.06.2015г. по т.д.№601/2014г. на ВКС, І т.о, че упражняването на правото на кредитора да обяви цялото (или частично) вземане за предсрочно изискуемо, изисква уведомлението да е достигнало до длъжника, като в случай че не е достигнало – кредиторът следва да установи, че е положил усилия за откриването на длъжника. С оглед обстоятелството, че уведомлението за обявяване на задълженията за предсрочно изискуеми не е направено стриктно по уговорения в договора и анекса към него начин, в случая надлежното уведомяване на длъжника следва да бъде преценено съобразно конкретните обстоятелства по делото и положените усилия от страна на кредитора. От заключението на вещото лице Щ. П. по извършената съдебно-техническа експертиза се установява, че уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост на погасителните вноски е било изпратено от ищеца [фирма] на ответника [фирма] чрез сайта на „еFactura” на 12.12.2014г. в 17.41ч. Видно от направената в заключението снимка на електронното съобщение в него е отразено, че „в системата на еFactura са получени един брой нови електронни пратки с документи с издател [фирма]”. Вещото лице е установило, че пратката е отворена от получателя на 15.05.2105г. в 6.01ч., както и че изпращачът е получил електронно известие за това обстоятелство на 15.05.2015г. в 6.01.31ч. От изложеното следва, че фактически длъжникът [фирма] не е бил уведомен за обявената предсрочна изискуемост на задълженията си към 17.12.2014г. – датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК. От своя страна кредиторът [фирма] не е получил потвърждение до тази дата, че изпратеният от него документ и видян от адресата. При тези обстоятелства и доколкото кредиторът не е спазил стриктно уговорката в чл.23 от Анекса, настоящият състав намира, че ищецът не е положил необходимите усилия за уведомяване на ответното дружество за предсрочната изискуемост (ищецът е могъл да изпрати ново уведомление по електронната поща, респ. да поиска потвърждение за получаването на документа чрез „еFactura”), което прави уведомлението от 12.12.2014г. ненадлежно връчено. С оглед направеното тълкуване в т.18 от Тълк.решение№4/18.06.2014т. по т.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на [фирма] за вноски от №8 до №24 по погасителните планове в Приложения №1 и №2, не са били и не са станали изискуеми към датата за подаване на заявлението по чл.417 ГПК -17.12.2014г., което обуславя неоснователност на установителния иск, предявен по реда на по чл.422 ал.1 ГПК по отношение на тези вземания. Обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е прието за установено по отношение на ищеца [фирма] , че ответниците [фирма] , Е. Б. и М. М.-Б. дължат на ищеца солидарно предсрочно изискуеми вноски от №8 до №24 по предварителния договор за продажба в размер на 52 105лв., както и предсрочно изискуеми вноски от №8 до №24 по договора за наем в размер на 14 054.28лв., като вместо това предявеният иск за тези суми следва да бъде отхвърлен. В останалата му част въззивното решение следва да бъде оставено в сила. По разноските. Общата цена на предявения по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск от [фирма] е в размер на 104204.86лв. С оглед настоящото решение исковите претенции се уважават до размер на 38 045.28 лв. (14 022.40лв. + 4 133.70лв. +13 448.30лв. + 5 242.38лв. + 1 198.50лв.). Съотношението на уважената към отхвърлената част на иска е 36.5%, в каквото съотношение следва да бъде признато задължението на ответниците за разноски в заповедното производство и в каквото съотношение следва да бъдат присъдени на ищеца разноски за производството по чл.422 ал.1 ГПК Съобразно т.12 от от Тълк.решение№4/18.06.2014т. по т.д.№4/2013г. на ВКС, ОСГТК, настоящият състав следва да преразпредели присъдените разноски за заповедното производство, които са в размер на 4 684.10 лв. Съобразно уважената част от иска ответниците се явяват задължени към ищеца за разноските в заповедното производство до размер на сумата 1 709.70 лв. (36.5% от 4684.10 лв.). Доказаните претендирани разноски на ищеца за съдебното производство по иска по чл.422 ал.1 ГПТК са общо в размер на 9 484.10 лв. (7 284.10лв. за първата инстанция + 2 200лв. за въззивната инстанция като не се доказват разноски за касационната инстанция). Съразмерно уважената част от иска ответниците дължат на ищеца разноски по делото в размер на 3 461.70лв. (36.5% от 9484.10лв.). Съотношението на отхвърлената част от иска към общата му цена е 63.5% като в това съотношение следва да бъде уважена претенцията на ответниците за разноски в производството по чл.422 ал.1 ГПК. Според приложения от касаторите списък по чл.80 ГПК общата сума за разноски на ответниците за трите съдебни инстанции е в размер на 7 558.10лв. Съразмерно отхвърлената част от иска ищецът дължи на ответниците разноски в размер на 4 799.40лв. (63.5% от 7 558.10лв.). Мотивиран от горното и на основание чл.293 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №582 от 7.03.2016г., постановено по т.д.№181/2015г. по описа на Окръжен съд-Бургас в частта му, с която е прието за установено по отношение на ищеца [фирма], че ответниците [фирма], Е. Н. Б. и М. А. М.-Б. дължат на ищеца солидарно сумата 52 105лв. – предсрочно изискуеми вноски от №8 до №24 вкл. по предварителен договор за продажба от 01.04.2014г. и анекс №1 към него, в частта му, с която е прието за установено по отношение на ищеца, че ответниците му дължат солидарно сумата 14 054.28лв. - предсрочно изискуеми вноски от №8 до №24 вкл. по договор за наем от 01.04.2014г. както и в частта му, с която е признато за установено по отношение на ищеца, че ответниците му дължат разликата между 1 709.70лв. и 4 684.10лв. – разноски направени в заповедното производство, като вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ иска на [фирма], предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК, за признаване за установено по отношение на [фирма], Е. Н. Б. и М. А. М.-Б., че ответниците дължат на ищеца солидарно посочените по-горе суми съответно от 52 105лв. и 14 054.28лв., както и разликата между сумата 1 709.70лв. до 4 684.10лв. ОСТАВЯ В СИЛА решение №582/7.03.2016г.по т.д.№181/2015г на Окръжен съд-Бургас, в останалата му част. ОСЪЖДА [фирма] –ЕИК[ЕИК], Е. Н. Б. ЕГН [ЕГН] и М. А. М.-Б. ЕГН [ЕГН], всички от [населено място], [улица], да заплатят солидарно на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], ул.”Я. К. № 30 сумата 3 461.70лв. (три хиляди четиристотин шестдесет и един лева и 70ст.) – разноски за трите инстанции в производството по чл.422 ал.1 ГПК съразмерно уважената част от иска. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма], Е. Н. Б. и М. А. М.-Б. сумата 4 799.40лв. (четири хиляди седемстотин деветдесет и девет лева и 40ст.) – разноски за трите инстанции в производството по чл.422 ал.1 ГПК съразмерно отхвърлената част от иска. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: