Р Е Ш Е Н И Е № 22 гр. София, 25 януари 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари през 2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Момчил Бенчев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1105 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подс. С. С. срещу решение № 62 от 12.08.2021 г. по ВНОХД № 146/2021 г. на Варненския апелативен съд. В касационната жалба са изтъкнати доводи за съществени процесуални нарушения, довели в развитие до неправилно прилагане на материалния закон и за явна несправедливост на наложените наказания. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. В алтернатива е предложено смекчаване на наложените наказания. В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, изложените аргументи и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на въззивното решение. Повереникът на частните обвинители заявява становище за неоснователност на жалбата, като предлага същата да бъде оставена без уважение. Подсъдимият С. заявява солидарност с позицията на защитника си. В последната си дума заявява увереност, че не е нарушил правилата за движение и няма вина за произшествието. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С присъда № 260001 от 29.01.2021 г. по НОХД № 19/2020 г. състав на Шуменския окръжен съд е признал подсъдимия С. Г. С. за виновен в това, че на 05.04.2019 г. при управляване на т.а. „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] и полуремарке с рег. [рег.номер на МПС] на автомагистрала „път“, на км. /км/, нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 59, ал. 1 ЗДвП, чл. 97, ал. 4 и ал. 5 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Б. К. С., който управлявал т.а. „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] и полуремарке с рег. [рег.номер на МПС] в нарушение на чл. 21, ал. 1 и ал. 2, изр. 1 и изр. 2 ЗДвП, поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години и шест месеца. На осн. чл. 343г НК съдът е постановил лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години и шест месеца. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК съдът е възложил в тежест на подсъдимия заплащането на направените по воденето на делото разноски, както и на разноските, направени от частните обвинители. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е изменена, като подсъдимият е оправдан по обвинението за това да е нарушил чл. 97, ал. 5 ЗДвП. В останалата й част присъдата е потвърдена. Жалбата срещу този акт е неоснователна. Съдържащото се в нея възражение за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 339, ал. 2 НПК заради липса на индивидуален и професионален подход към делото е базирано на констатацията, че съдът е ползвал „стандартни думи и изрази“ и обобщения, приложими към всеки казус. Тези аргументи, преценени по същество, нямат отношение към касационните основания, които са предназначени да обосноват. В закона няма изискване към съдебните актове за оригиналност и за уникалност от гледище на правната тяхна стойност, съответно и изискване чрез тях непременно и винаги да се въвежда в съдебната практика нещо ново. Няма и забрана в закона мотивите на съда да са стандартни, стига текстуалното им оформяне да е подчинено на правилата на юридическата техника, а съдържанието им да покрива зададените от закона стандарти за обоснованост, както е в настоящия случай. Цялостното съдържание на оспореното съдебно решение не оставя съмнение, че въззивният съд е положил усилия в изпълнение на задължението си за цялостна проверка на оспорената пред него присъда, като изпълва базисните критерии за обоснованост на съдебния акт. Това, че еднократно и в рамките на извършено от него процитиране на първоинстанционната присъда този съд е допуснал грешка в името на подсъдимия, не компрометира подхода му към делото, нито качеството на постановеното от него решение. Още по-малко е възможно да се изведе аргумент за механично трансплантиране на мотиви от друг акт на съда заради начина, по който е обоснован въззивният отказ за смекчаване на наложените на подсъдимия наказания. Касае се за начин на индивидуално стилово изразяване, по който е формулиран съдебният отговор на отправеното с въззивната жалба искане в посочения смисъл. Макар това искане да не е било мотивирано от защитника, въззивният съд е бил длъжен да провери основателността му от гледище на данните по делото и способността им да излъчат обстоятелства от значение за смекчаване на отговорността на подсъдимия. Критикуваната от защитника част от въззивния акт формулира резултата от тази именно проверка, поднасяйки го по реципрочно лаконичен начин. Въззивният съд не може да бъде упрекнат в проява на незадълбоченост при изпълнение на задължението за цялостна проверка на оспорената пред него присъда. Това, че е отказал да възприеме развитите пред него от защитата тези, не означа че е подходил с привидна заинтересуваност към казуса и повърхностно е изпълнил функциите си на контролна инстанция. Напротив, той е извършил основна проверка на първоинстанционната присъда, вкл. от гледище на направените пред него съществени възражения на страните, осмислил е пълноценно спорните тези и положения по делото. Професионална и точна е преценката му за липса на допуснати от първостепенния съд нарушения при изследването на обстоятелствата и фактите с правна релевантност, в т.ч. и относно констатацията на този съд за липса на събрани в проведеното от него съдебно производство достатъчно доказателства за причината за спирането на управляваната от подсъдимия товарна композиция преди злополуката. Извършеното от въззивния съд и дължимо от него контролно изследване е потвърдило липсата на събрани в първоинстанционното производство достатъчно доказателства относно причината за спирането на управлявания от подсъдимия автомобил на автомагистрала „път“ в процесната нощ, каквито доказателства впоследствие, при въззивното разглеждане на делото са били събрани чрез дадените от подсъдимия обяснения. В тези изводи имплицитно се съдържа подкрепата на въззивния съд за оценката, която първата инстанция е дала на показанията на свид. Д. В., като създаващи основа единствено за предположения, но не и за доказани с несъмненост изводи относно причината, поради която в процесната нощ подсъдимият е спрял товарната композиция на платното за движение на автомагистралата. В тази връзка и по повод на възраженията на защитата следва да се отбележи, че при първоинстанционното разглеждане на делото подсъдимият е отказал да даде обяснения по обвинението. Твърдения относно факти от транспортната злополука той е изложил в защитната си реч пред първостепенния съд след приключването на съдебното следствие, а тази реч не е източник на доказателства, противно на мнението на защитника. Поради това както първата инстанция, така и въззивният съд законосъобразно не са ползвали информацията от нея за нуждите на доказателствения процес. Липсва и твърдяната от адв. А. непоследователност в нагласите на апелативния състав към фактите относно причината за спирането на управлявания от подсъдимия автомобил. Това, че въззивният съд се е съгласил с приетата от първата инстанция фактическа обстановка, в която липсва констатация за настъпила авария в системите на този автомобил като причина подсъдимият да преустанови движението му не се конфронтира по никакъв начин с констатацията на този съд за достоверност на изслушаните от него обяснения на С., съдържащи конкретна информация по този въпрос. Липсва твърдяното от защитата противоречие между подкрепените от въззивния съд фактически констатация на първата инстанция, че в процеса на движението си подсъдимият е спрял в района на км. 339 в дясната (активна) лента за движение на платното за движение в посока [населено място] – от една страна и изведеното от обясненията на С. фактическо основание относно причината за това спиране – поради внезапно възникнала повреда. Използвайки ефикасно възможностите, които му е предоставил закона и допускайки поисканият пред него разпит на подсъдимия, въззивният съд си е осигурил фундамент за правилно установяване на фактите. Тези обяснения и съдържащата се в тях информация не само са позволявали, те са изисквали от този съд да разгледа във връзка с тях съобщеното и от свид. В. (че е видял кабината на влекача вдигната, че водачът на композицията е бил със светлоотразителна жилетка). Това е търсеното от защитника обяснение за причината, поради която въззивният съд за разлика от първостепенния е ползвал показанията на свид. В. за положителното установяване на причината за спирането на водената от подсъдимия товарна композиция в процесната нощ. Това, че въззивният съд се е позовал на протокола за оглед, в който е открил данни в подкрепа на обясненията на подсъдимия, не е проявя на ефимерно негово отношение към доказателствения материал по делото, както практически настоява защитникът. Никъде в мотивите на АС не е упоменато, че коментираната съдебна констатация има предвид данни в огледния протокол относно техническата изправност на ремаркето и/или влекача на управляваната от подсъдимия товарна композиция. Разчитайки по този начин съдебните мотиви, защитникът е вложил субективност, чрез която обаче не е възможно да се обоснове процесуален порок в атакувания съдебен акт. Всъщност информацията, която въззивният съд е извел от огледния протокол в подкрепа на съобщеното от подсъдимия е относно мястото, на което е била установена управляваната от него композиция след злополуката, относно находките на отломки от светлоотразителен триъгълник в района на злополуката, показанията на уредите на влекача в момента на огледа. Що се касае до начина, по който въззивният съд е назовал този протокол, той не предизвиква неяснота относно точната съдебна воля, защото по делото е извършен един единствен оглед – този на мястото на произшествието, като за него е съставен един единствен протокол. Начинът, по който защитникът е интерпретирал съдържанието на други от приложените към делото документи не променя този факт. Възразява се на следващо място, че бе без отговор е останал съществен за правилното решаване на делото въпрос, като съдилищата от предходните инстанции не са положили усилия за изследване и установяване на техническото състояние на управляваната от пострадалия товарна композиция преди злополуката. Сама по себе си обаче принципно съществуващата възможност на съда за полагане на такива усилия и предоставените му от закона широкоспектърни средства за събиране на информация не създават пред него задължение за самоцелното им използване. Изследването на фактическите обстоятелства в наказателния процес е подчинено и протича при условията на редица процесуални изисквания, предназначени да гарантират обективност и достоверност, но така също и да канализират и рационализират усилията на съда (както и на органите на досъдебното производство), ограничавайки ги до необходимото за постигане на процесуално полезен ефект. Във връзка с това възражение следва да се отбележи преди всичко, че съдът има задължение да осигури изчерпателно знание не за всички обстоятелства, които съпътстват събитието на престъплението, а единствено за съществените такива - тези, от които зависи правилното негово решаване. От друга страна, изпълнението на това задължение не предполага използване на целия процесуален инструментариум, който предвижда закона за опознаването на всяко такова обстоятелство, а следва да се извършва в предели, които са необходими и достатъчни във всеки конкретен случай. Така се осигурява рационално използване на силите и средствата на органите на наказателното производство. В настоящия казус уточняването на техническото състояние на т.а. „марка“ би могло да има значение единствено от гледище на причините за злополуката, а те са изследвани по експертен път и са утвърдени от вещите лица, като всяко от двете експертни проучвания по делото е свързало тези причини с неправилното паркиране на управлявания от подсъдимия автомобил на непредвидено за това място върху платното за движение на АМ „път“ – от една страна и с несъобразената със закона негова сигнализация – от друга страна. Експертите не са установили като възможна причина за удара техническа неизправност на т.а. „марка“, воден от загиналия Б. С., за да се насочи вниманието на съдилищата към необходимост от изследване на този въпрос. А разпоредбата на чл. 144, ал. 1 и ал. 2 НПК свързва назначаването на експертиза с необходимост от изясняване на обстоятелства, а не за потвърждаване на яснотата на такива. Като съществен пропуск в доказването, компрометирал възможността за достигане на истината по делото, в жалбата е посочено неизследване на възможността при избраната от него скорост на движение пострадалият да спре в рамките на осветената от предните фарове на автомобила му зона. Такова изследване обаче би било необходимо за преценка на съответствието между видимостта и възможността за спиране при поява на препятствие в осветената пред автомобила зона. В случая е установено, че автомобилът на подсъдимия е бил видим за пострадалия от разстояние от 120 метра заради включените габаритни негови светлини, т.е. от разстояние, надхвърлящо опасната зона за спиране но т.а. „марка“, но нощната тъмнина и включените единствено габаритни светлини на товарната композиция на подсъдимия са създавали за водача на т.а. „марка“ илюзия, че тя се движи. Това е попречило на пострадалия да я оцени като препятствие на пътя си, каквото тя е представлявала. Това е потвърдено и чрез показанията на свид. Д. В., както и от експертното становище по делото, според което от разстоянието, от което товарната композиция на подсъдимия е станала видима за пострадалия е било достатъчно за избягване на произшествието, но същият не е могъл да прецени дали тази композиция е била в движение и как е била разположена по широчината на платното за движение. Изчисленото общо надлъжно разстояние, което е било необходимо на пострадалия да заобиколи попътно спрялата в заетата от него пътна лента товарна композиция, е било 68,10 метра. При това положение и при начинът, по който е била сигнализирана тя - с включени единствено габаритни светлини и светлоотразителен триъгълник, поставен на около 35 метра зад полуремаркето й, пострадалият е бил обективно лишен от възможност своевременно и правилно да оцени създадената от подсъдимия опасна пътна ситуация, за да реагира по ефикасен начин за преодоляването й. За това и вещите лица по тройната автотехническа експертиза са приели, че в тази ситуация решението на водача на т.а. „марка“ за реакция е изключително субективно. Дори обаче приносът на пострадалия за злополуката да не бе компрометиран, както са приели съдилищата, това не би могло само по себе си да обуслови оневиняването на подсъдимия, становище в каквато насока е застъпил защитникът. Приносът на пострадалия за настъпването на автотранспортна злополука би наложило отпадане на отговорността на подсъдимия единствено ако изчерпва причините за злополуката, т.е. ако е съпътствано с положителна констатация за липса на допуснато от подсъдимия нарушение на правилата за движение по пътищата, намиращо се в причинна връзка с транспортното произшествие и с последиците от него. Нищо по-различно не е предложено като постановка с превратно интерпретираните от защитника решения на върховната инстанция по делата, посочени в касационната жалба. Несподелимо е и възражението за необсъдени от въззивния съд противоречия между изводите на двете, приети по делото автотехнически експертизи. То е базирано на информация от тези експертизи такава, каквато я е възприел защитникът, а не каквато обективно е представена от вещите лица. Преди всичко въпроси, свързани с възможността евентуално поставен като сигнализация на авариралото превозно средство светлоотразителен триъгълник да бъде изместен от преминаващи транспортни средства и разстоянието, на което може това да се случи, не са формулирани пред двете експертизи, за да се коментира на тази база противоречия в експертните становища и задължение на въззивния съд за тяхното обсъждане в контекста на качеството и надеждността им. Такива въпроси са поставени при разпита на вещите лица в съответните съдебни заседания и са получили относително еднакви отговори. Относно мястото на удара и двете експертизи са отговорили категорично, че то е изцяло в дясната лента на АМ „път“, предназначена за движение в посока към [населено място], а относно механизма на получаване на деформациите по превозните средства еднопосочно са установили, че това се е случило при удар на предната част на влекача „марка“ в задната част на полуремаркето „модел“, като след удара влекачът „марка“ е продължил движението си косо наляво, а цистерната му се е обърнала на дясната си страна. При това положение контролното изследване на въззивния съд не е могло да установи нищо друго, освен консолидация на експертните становища по тези, а в общи линии и по останалите поставени им въпроси. Що се касае до възражението за липса на извършена от въззивния съд „съпоставка на измерванията, направени от разследващия орган и обективирани в огледния протокол с тези, представени от вещите лица“, то има изключително тезисен характер, който не позволява обсъждането му по същество. Неоснователно е и възражението по същество претендиращо за намеса на вещите лица по автотехническите експертизи в процесуалната компетентност на органите на досъдебното производство и съда с даване на юридическа оценка на фактите по случая. Всъщност, заложените във всяка от двете експертизи изводи са основани на проведено от всеки от двата експертни състава изследване, основано на специалните познания на вещите лица. По този именно начин са формирани изводи относно мястото на удара, механизма на настъпването му, причините за възникването му и възможностите за неговото избягване. Всеки от тези изводи има своето място в доказателствения процес, а формулираните на тази база констатации относно допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение са направени именно от органите на досъдебното производство и от съда. Лишено от основания е и възражението, че въззивният съд не е анализирал участъка от пътя, на който е възникнала злополуката и неправилно е заключил, че той е в рамките на автомагистрала /път/ и за него важат правилата за движение по автомагистрала. Отговор на заявеното и пред него несъгласие в тази насока въззивният съд се е пострадал да даде. Този отговор единствено може да бъде допълнен. Сигнализацията на пътния участък с пътни знаци е изяснена чрез представената в досъдебното производство от Областно пътно управление – Шумен и приета по делото схема на пътния участък от АМ „път“ от км /км/ + 700 до км /км/ + 000, както и чрез отразеното в протокола за оглед на местопроизшествие съдържание на тези знаци. Видът на пътя, в случая автомагистрала, се определя от въведената за него сигнализация чрез пътните знаци от група Д, като не е установена предписаната с чл. 107, ал. 2 от Наредба № 18 от 23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци сигнализация в района на злополуката. Вместо това обаче са установени два предварителни указателя с посоки към населени места (Ж1), поставени преди пътния възел на разстояние, съотв. 1000 м. и 500 м. преди него, съобразно с чл. 140, ал. 2, т. 3 от посочената наредба и следващ ги (считано при движение в посока /населено място/ – /населено място/) знак Д6 за край на магистрала именно и само за напускащите автомагистралата в посока към /населено място/. В тази връзка, неправилно защитникът интерпретира разпоредбата на чл. 107, ал. 3 от Наредба № 18/2001 г. Тази разпоредба не изключва предварителната сигнализация въобще, когато знакът Д6 се поставя на връзка на пътен възел, а изключва сигнализацията, указана във втората алинея на този текст, т.е. със знак Д6, поставен на разстояние 1500 метра преди края на автомагистралата и указване на това разстояние с допълнителна табела Т1. Що се касае до указателите от порталната рамка над пътя непосредствено преди мястото на злополуката, те не определят вида на пътя в участъка на злополуката, а дават предварително указание за вида на продължението на пътя, по който се стига до указаните в тях цели. Противоречащо на разпоредбата на чл. 106 от Наредба № 18 от 23.07.2001 г. е твърдението на защитника, че на автомагистрала е възможно да се прилагат правила, различни от тези по разд. ХІІІ от гл. ІІ от ЗДвП. С оглед на всичко това, обобщено може да се заключи, че въззивният акт и дейността на въззивния съд въобще, не страдат от претендираните с касационната жалба процесуални недостатъци. Що се касае до наложените наказания, тяхната справедливост е невъзможно да бъде опровергана с аргументите на защитата. Лишаването от свобода на подсъдимия е определено от първата инстанция и е утвърдено от въззивния съд в абсолютния законоустановен минимум, като по този начин е проявена свръх снизходителност от страна на съдилищата. Практически е пренебрегнат фактор с особено съществено значение за отговорността на подсъдимия, а именно характера и конкретните измерения на допуснатите от него нарушения на правилата за движение, намиращи се в причинна връзка с престъпния резултат. Касае се за паркиране на товарната композиция на непредвидено за това място на магистрален път и ненадлежно нейно сигнализиране, като всяко от тях е всякога особено грубо и рисково, а в случая е реализирано и в условията на нощен мрак. Отделно от това, рискът, който поведението на подсъдимия е създало по този начин за останалите участници в движението (изключая пострадалия) не е останал абстрактен, а е добил реални измерения при преминаването на свид. В. покрай спрялата товарна композиция. Изводът на съдилищата относно светлинната сигнализация на управляваната от подсъдимия товарна композиция към момента на злополуката, е базиран на задълбочена и качествена преценка на доказателствата. Макар и без възможност за реален ефект, поради липсата на касационна жалба от частните обвинители, е необходима корективна намеса в приетия от първостепенния съд и безкритично одобрен от въззивната инстанция извод за принос на пострадалия за злополуката. Преди всичко прието е наличие на допуснати от починалия Б. С. взаимно изключващи се нарушения на правилата за движение, каквито са тези по чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП. А с възприето едновременно нарушаване на правилото, заложено в чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП и на това, визирано в изр. 2 от същия законов текст, практически е заличена разликата между опасностите, които има предвид закона в двете хипотези. По-важно е в случая, че изводът за реална значимост на поведението на пострадалия за транспортното произшествие е сериозно компрометиран чрез експертното заключение относно причините и механизма на възникването на злополуката. Що се касае до факта на наложените на подсъдимия административни наказания за предходно допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, информацията за него обхваща не 40-годишния стаж на подсъдимия като водач на моторно превозно средство, както е настоял защитника, а само част от него и показва, че в този период С. С. не е бил особено дисциплиниран в това си качество, като нееднократно е санкциониран за нарушаване на правилата за движение по пътищата, в т.ч. и указанията на пътни знаци и пътна маркировка, както и правилата относно режима на скоростта, т.е. все нарушения, имащи пряка връзка с безопасността на движението. Фактът на дадените от подсъдимия във въззивното съдебно производство обяснения, на който защитникът също е поставил акцент, оспорвайки справедливостта на наложените наказания, е отчетен по достойнство от въззивния съд при решаването на делото. Що се касае до ограничаването на правото на подсъдимия на труд с лишаването му от право да управлява моторно превозно средство за определения от съда срок, това право не е абсолютно по своя характер, а е сред правата, които търпят ограничения. В случая тези ограничения са реализирани в законоустановена хипотеза и за срок, който се явява необходим, за да бъдат пълноценно постигнати целите на наказанието. Поради това и от гледище на гореизложеното, срокът на наложеното лишаване от право да се управлява моторно превозно средство е заслужен и необходим и не изисква ревизия в желаната от защитата насока. Водим от изложеното и на осн. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 62 от 12.08.2021 г. по ВНОХД № 146/2021 г. на Варненския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.