Р Е Ш Е Н И Е № 175 гр. София, 12.12.2013 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА СНЕЖАНКА НИКОЛОВА при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2931 по описа за 2013 год., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационната жалба на К. Б. К. от [населено място], чрез адв. Д. К., против въззивното решение от 14.02.2013 год. по гр. д. № 518/2012 год. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 8.11.2012 год. по гр. д. № 426/2011 год. на Смолянския районния съд. С него са отхвърлени предявените от касаторката против А. и Ф. П. искове за признаване за установено по отношение на тях, че ищцата, лично и като наследник на С. К., не дължи изпълнение на решение № 834 от 23.12.2003 год. по гр. д. № 231/2003 год. на Смолянския районен съд, по което е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително производство за разпределение на ползването на изба № 1 и изба № 2, съгласно обозначенията в скицата на вещото лице, представляваща неразделна част от решението. Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение с искане за отмяната му и вместо това искът бъде уважен, като претендира и присъждане на направените разноски. Ответниците П., чрез пълномощника им адв. Н. М., оспорват жалбата по съображенията в писмения им отговор. С определение № 242 от 18.06.2013 год. Върховният касационен съд е допуснал касационното обжалване на въззивното решение по подадената касационна жалба с оглед съществуваща вероятност за недопустимост на обжалваното решение по въпроса за предмета на предявения иск при данните по делото за противопоставимост на вещни права по представените от ищцата нотариални актове за собственост върху спорните имоти. Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният по чл. 439, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК иск, въззивният съд приел, че представеният констативен нотариален акт № 8/2011 год. за собственост на спорните изби е констативен, не поражда права и при оспорването му от ответниците, ищцата е следвало да установи, че е придобила правото на собственост върху общите изби на поддържаното от нея основание давностно владение. В този случай би било успешно оспорването на изпълнението на влязлото в сила решение от 2003 год. с предмет разпределение на ползването на избите между страните по делото, но в случая твърдяното вещно право не е установено. Въззивният съд, както и първоинстанционният, са се произнесли по недопустим иск, което обуславя недопустимост и на обжалваното решение. Съображенията за този извод са следните: Предмет на изпълнителното производство е изпълнението на влязло в сила съдебно решение по разпределение на ползването на съсобствени изби в описания недвижим имот, обозначени с помощта на скица, неразделна част от решението. Предвидената в чл. 439 ГПК защита на длъжника в изпълнението има за предмет оспорване на вземането чрез иск, основан само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, поради което и при липса на твърдение да е налице вземане, предявеният иск по чл. 439, ал. 2 ГПК е недопустим като средство за защита на претендираното от ищцата право на собственост върху спорните изби, предмет на представения по делото нотариален акт № 8/2011 год. Въз основа на него същата противопоставя на ответниците своето право на собственост, чиято защита всъщност цели с предявяване на иск, чийто петитум обаче не съответства на изложените в обстоятелствената част на исковата молба обстоятелства. От същите се установява, че ищцата претендира да е собственик /с трети лица/ на спорните изби на основание наследство и давностно владение, което обстоятелство е обективирано в представения нотариален акт от 2011 год., с което отрича приетото по влязлото в сила съдебно решение по гр. д. № 231/2003 год. наличие на съсобственост между страните върху тези имоти и оттук допуснатото разпределение на ползването им между тях. Горните твърдения очертават наличието на спор за собственост, а не оспорване на изпълнението, тъй като липсва твърдение за наличие на вземане по него, което да е предмет на иска по чл. 439, ал. 2 ГПК. Дори и да се приеме приложимостта на този иск при изпълнение на притезания, породени от нарушаване на вещни права, изводът е същият. Противопоставяното от ищцата претендирано вещно право върху имота на правото на принудително изпълнение по влязлото в сила решение за разпределение на ползването на съсобствения имот, не може да обоснове погасяването му, а оттук и защита по реда на чл. 439 ал. 2 ГПК, тъй като предпоставя произнасяне по спор за собственост, който не е разрешен със сила на пресъдено нещо. Решението по чл. 32, ал. 2 ЗС, макар да има изпълнителна сила, не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като е постановено в производство по осъществяване на спорна съдебна администрация, независимо, че в него могат да се разглеждат преюдициалните въпроси, свързани с наличието на съсобственост и с установяване обема на правата на страните в нея, съгласно приетото в ТР № 13/2013 год. по т. д. № 13/2012 год. на ОСГК на ВКС. Както е прието и в решение № 101 от 1.12.1972 год. по гр. д. № 95/72 год. на ОСГК на ВС, което служи за ръководство на съдилищата, съгласно чл. 52 ЗУС /отм./, намиращо приложение и при сега действуващия ГПК, предпоставките по чл. 255 ГПК /отм./, сега чл. 439, ал. 2 ГПК, са изпълнителната сила на решението и промените, които са изменили или погасили материалното право, установено с решението в производството, по което е издадено изпълнителното основание, на основание новонастъпили факти и обстоятелства, които имат правно значение за съществуването му. Нотариалният акт, с който ищцата се е снабдила след приключване производството с предмет разпределение на ползването върху съсобствените имоти, не може да обоснове допустимостта на иска по чл. 439, ал. 2 ГПК, тъй като не е такъв новонастъпил факт, който да е довел до отпадане на изпълняемото право по влязлото в сила решение. По тези съображения настоящият състав приема, че въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск, поради което решението му следва да се обезсили, а делото следва да се върне на въззивния съд, съгласно чл. 293, ал. 4, във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК и указанията по т. 5 от ТР № 1 от 9.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2013 год. за изясняване предмета на спора и правната квалификация на спорното право, чрез отстраняване нередовностите в исковата молба, изразяващи се в несъответствие на фактическите твърдения и заявения петитум, и в зависимост от това произнасяне по спора за собствеността на избите или прекратяване на производството при неотстраняването на тези нередовности, включително и по въпроса за направените в настоящето производство разноски, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК и в зависимост от изхода по делото. По тези съображения, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивното решение № 54 от 14.02.2013 год. по гр. д. № 518/2012 год. на Смолянския окръжен съд и ВРЪЩА ДЕЛОТО на Смолянския окръжен съд за продължаване на процесуалните действия по отстраняване нередовностите в исковата молба. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: