Р Е Ш Е Н И Е № 192 гр. София, 26 юни 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Татяна Кънчева Биляна Чочева при участието на секретар Н.Цекова и в присъствието на прокурора А.Гебрев изслуша докладваното от съдията Eлена Авдева наказателно дело № 510/ 2012 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал.1 от НПК по касационните жалби на защитниците на подсъдимите З. И. Ш., А. В. И. и М. М. К. против решение № 388/2011 г. от 03.01.2012 г. по внохд № 778/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд. В жалбата на защитника на подсъдимия З. И. Ш. се сочи, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения, а в рамките на признатата виновност наказанието е явно несправедливо. Изтъква се, че осъщественото от подсъдимия деяние не представлява престъпление, поради което той трябва да бъде оправдан, но се правят доводи и за възможна квалификация по чл. 124 от НК. Касаторът съзира и съществени нарушения на процесуалните правила на чл. 13, чл. 14 , чл. 107, ал.5 и чл. 305, ал. 3 от НПК. Явната несправедливост на наложеното наказание касаторът свързва с прекомерната тежест на санкцията и отказа да се приложи чл.66, ал.1 от НК. В заключение се формират няколко искания в условията на алтернативност – подсъдимият да бъде оправдан, да бъде признат за виновен по чл. 124 от НК, делото да се върне за ново разглеждане, да се приложи чл. 66, ал.1 от НК, а гражданският иск да се отхвърли като недоказан и неоснователен. В касационната жалба на защитника на М. М. К. се излагат доводи за касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК.Според касатора правната квалификация, приета от въззивния съд, не кореспондира с материалноправните разпоредби и задължителната съдебна практика. Прави се намек и за процесуално нарушение по чл. 355,ал.1,т.2 от НПК на фона на параметрите на предходната касационна проверка. Явната несправедливост на наложената санкция се обвързва с пренебрегнатото от решаващите състави безукорно поведение на подсъдимия през значителния период от време, изтекъл след осъществяване на деянието. С тези аргументи жалбоподателят поддържа две искания – за отмяна на въззивното решение и ново разглеждане на делото от въззивата инстанция или, алтернативно - за намаляване на наказанието с приложение на чл. 66, ал.1 от НК. В касационната жалба /и подробното писмено допълнение към нея/ на защитника на подсъдимия А. В. И. се правят оплаквания за съществени процесуални нарушения, нарушили правото му на защита. Атакува се процесуалната допустимост на ред доказателства и доказателствени средства поради неспазване на правилата на НПК за провеждане на досъдебното производство, останали без инстанционна санкция от предходните инстанции. Решаващите съдебни състави се упрекват в пренебрегване на процесуалните искания и доводи на защитата, довело до неверни фактически изводи, ангажиращи неправилно наказателната отговорност на И.. In fine се отправя искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, в хода на което да се съберат годни за съдебното дирене доказателства . Гражданската ищца и частен обвинител Н. Г. в писмено възражение оспорва основателността на жалбите на тримата подсъдими и се противопоставя на исканията за продължаване на производството по делото. Пред касационната инстанция жалбоподателите поддържат формулираните писмено искания. Прокурорът пледира решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Делото е за втори път пред Върховния касационен съд. С присъда № 139 от 07.06.2010 г. по нохд № 192/2007 г. Благоевградският окръжен съд признал подсъдимите З. И. Ш., А. В. И. и М. М. К. за виновни в това, че на 28/29.07.2001 г. в село К., като непълнолетни, но можещи да разбират свойството и значението на извършеното и да ръководят постъпките си, в съучастие като съизвършители, по хулигански подбуди, чрез нанасяне на побой, умишлено умъртвили И. А. Г., починал на 16.08.2001 г., поради което и на основание чл.116, ал.1, т.10 от НК /ДВ ред бр.153 от 1998 г./във връзка с чл. 115 от НК и във връзка с чл. 20, ал.2 от НК и чл.63, ал.2, т.1 за подсъдимия И. и чл. 116, ал.1, т.10 /ДВ ред.бр.153 от 1998 г./ от НК във връзка с чл. 115 НК и чл. 20,ал.2 от НК и във връзка с чл. 63, ал.1 ,т.1 и т. 2 от НК за подсъдимите Ш. и К. им наложил наказания лишаване от свобода за срок от седем години на И. и от четири години на Ш. и К.. Със същата присъда подсъдимите били осъдени да заплатят солидарно парични обезщетения на гражданските ищци, както следва – на М. Г. - 40 000 лева, на А. Г.- 50 000 лева, на Н. Г.-35 000 лева и същата сума на наследниците на починалия граждански ищец А. Г. - Н. Г. ,А. Г., Г. Г. и Н. Б.. В тежест на подсъдимите били възложени и сторените разноски и дължимите лихви. Софийският апелативен съд с решение № 433 от 17.01.2011 г. по внохд № 645/2010 г. изменил първоинстанционната присъда, като оправдал тримата подсъдими по обвинението да са извършили деянието „по хулигански подбуди”, и преквалифицирал престъплението в убийство по чл. 115 във връзка с чл.20, ал.2 от НК. Съдът намалил наложените на подсъдимите наказания лишаване от свобода на две години за Ш. и К. и на три години за И., след което отложил изтърпяването им по реда на чл.66 , ал.1 от НК. В останалата част присъдата била потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, с решение № 226 от 22 .07.2011 г. по н.д. №1210/2011 г. отменил въззивното решение по протест на прокуратурата и върнал делото за ново разглеждане от въззивния съд със задължителни указания за прилагане на закона по смисъла на чл.355, ал.1, т.2 от НПК. К. съдебен състав отбелязал, че при безспорно установената фактическа обстановка преквалифицирането на престъплението от чл. 116, ал.1, т.10 от НК в такова по чл. 115 от НК представлява нарушение на закона. Софийският апелативен съд при новото разглеждане на дело с решение № 388/2011 г.от 03.01.2012 г. по внохд №778/2011 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационните жалби срещу така постановения въззивен акт са частично основателни. По жалбата на защитника на подсъдимия З. И. Ш. Въззивният съд не е допуснал посочените в касационната жалба и поддържани в съдебното заседание пред касационната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия. Касаторът аргументира касационното основание по чл. 348, ал.,1, т.2 от НПК с бланкетно обобщение за погазване на нормите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал.5 от НПК, конкретизирано единствено с оспорване на изводите на съда за достоверността и убедителността на показанията на св.Л..Така поддържано оплакването не намира опора в данните по делото.С. Л. е единственият очевидец на деянието и нейните показания имат ключово значение за възстановяване на фактическата обстановка чрез средствата на съдебното дирене. Това не е убягнало от вниманието на двете предходни инстанции, които са подходили обективно и задълбочено при анализа им преди да свържат с тях фактически и правни изводи. Изложените в тази връзка мотиви не носят посочените от защитата на подсъдимия белези на „схематичност”, „беглост” „ и „едностранчивост”. Напротив, съдебните състави са посветили сериозни усилия на изследване свидетелската годност на Л.. Менталният й капацитет е установен чрез комплексна експертиза, включваща психиатър, психолог и олигофренопедагог.Установеното по експертен път интелектуално изоставане на свидетелката, върху което акцентира жалбоподателя, не я лишава от годността да се ориентира в непосредствени житейски ситуации и да възпроизвежда видяното. Становището за предубеденост на Л., която свидетелствала под някаква форма на автосугестия, е изцяло в сферата на предположенията.То се опровергава както от експертно изградения психологически и психиатричен профил, така и от данните в изброените от въззивния съд доказателствени източници, подкрепящи по различен начин съобщеното от Л. – част от обясненията на подсъдимите, показанията на св.К. М. и св.Б. Ш. и св.М. Р.. Въззивният съд е обсъдил прецизно довода на защитата, че свидетелката обективно нямала видимост през дворната порта към мястото на инцидента , и е изложил основанията, поради които не ги приема. Той се доверил на показанията на св.Р., която познавала добре къщата, откъдето Л. наблюдавала побоя над пострадалия Г., и обяснил защо не дава вяра на показанията на св. Д., който имал изолирани впечатления, отдалечени времево от инцидента. Ето защо твърдението в касационната жалба за нарушаване на стандарта на чл. 305, ал.3 от НПК относно противоречивите доказателствени материали е напълно лишено от основание.Той е спазен както от окръжния съд, така и от апелативния в рамките на осъществения въззивен контрол. Обобщено, при провеждане на наказателното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, повлияли негативно върху обективното, пълно и всестранно изясняване на обстоятелствата по делото.Фактическата обстановка е установена по несъмнен начин в обем, удовлетворяващ параметрите на постижимата обективна истина по предмета на делото. Не е налице касационното основание на чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, поради което въззивният акт не подлежи на ревизия по процесуални причини. Правилно установените от съда обстоятелства законосъобразно са субсумирани под текста на чл. чл. 116, ал.1, т.10 /ДВ ред.бр.62 от 1997 г./ от НК във връзка с чл. 115 НК и чл. 20 ,ал.2 от НК и във връзка с чл. 63 , ал.1 ,т.1 и т. 2 от НК. Евентуалният умисъл за убийство, а не за телесна повреда, е изведен на базата на конкретните факти, в които той е обективиран. В атакуваното решение подробно са обсъдени броя и интензивността на ударите, довели до умъртвяването на И. Г., както и тяхната локализация в жизнено важна телесна зона - обстоятелства, изключващи непредпазлива форма на вината и приложение на посочения от касатора чл. 124 от НК. Прочее, искането за преквалифициране на престъплението по чл. 124 от НК вече е обсъдено и намерило отрицателен отговор в предходното касационно решение. Настоящият състав, коментирайки същата фактическа база, не намира предпоставки за отстъпление от него. Изразеното становище по отношение на приложението на процесуалния и материалния закон обуславя неоснователността и на искането за отхвърляне на предявените граждански искове срещу подсъдимия. Жалбата е основателна единствено в частта й, с която се оспорва справедливостта на наложената на касатора санкция. Тя е определена при превес на смекчаващи отговорността обстоятелства, сред които недооценен е останал изключително продължителния период на разглеждане на делото – повече от десет години . Наказателният процес се развил по начин, времово надхвърлящ разумния срок по смисъла на чл. 22, ал.1 от НПК и чл.6, т.1 от ЕКПЧ без това да е свързано със сложността на делото, поведението на подсъдимите или други, оправдаващи свръхзабавянето, обстоятелства. Продължителният срок на разглеждане на делото настоящият състав цени като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, което обаче не е достатъчно за приложение на разпоредбата на чл. 55, ал.1 от НК , тъй като не е изпълнено условието дори минималното предвидено в закона наказание / в случая след редукцията по чл. 63, ал.1 т.1 и т.2 от НК/ да се оказва прекалено тежко. Оценявайки тежестта на обсъжданото смекчаващо отговорността обстоятелство в контекста на всички фактори, обуславящи индивидуализацията на наказанието съгласно чл. 54 от НК, този касационен състав намира , че срокът на лишаване от свобода, определен на З. Ш., следва да се намали на две години и шест месеца. По жалбата на защитника на подсъдимия М. М. К. Касаторът прави усилия да оспори правната квалификация на престъплението по чл. 116, ал.1 , т.10 /ДВ бр. 153 от 1998г./ на първо място с аргументи за допустимостта на отклонение от задължителните указания на касационната инстанция за приложение на закона. Този прочит на нормата на чл.355, ал.1, т.2 от НПК игнорира императивния й характер. Въззивният съд е разсъждавал по темата и законосъобразно е отбелязал, че при новото разглеждане на делото не са установени други фактически положения, с което е отпаднала и възможността да се пренебрегнат указанията на предходния касационен съдебен състав за квалифициране на убийството като извършено по хулигански подбуди. В проверявания съдебен акт се съдържат и допълнителни съображения в подкрепа на този правен извод, базирани върху фактически обстоятелства, които жалбоподателят премълчава в жалбата си. Съдът подчертал, че К./ както и Ш./ възприели свадата между И. и пострадалия Г. като сигнал да се нахвърлят върху последния , манифестирайки очевидно грубо пренебрежение към обществените правила. Извинението, което жалбоподателят отправил по повод забележката на пострадалия за шумното поведение на компанията, няма оневиняващото значение, което му придава защитата. Установените от съда факти показват, че К. не е преоценил поведението си, извинявайки се, а напротив – дал воля на агресията си с побоя над Г., което доказва хулиганските подбуди на извършеното престъпление. Несъстоятелни от гледна точка на устойчивата съдебна практика са и разсъжденията на защитата за липса на умисъл за убийство, тъй като К. бил обут със сандали и ритниците му не са причинили смъртоносните травми на жертвата. Решенията на предходните инстанции съдържат подробна номенклатура на решения на ВС и ВКС, които последователно прилагат обвързващите указания на т.6 от, ППВС № 2 от 1957 г.,/ цитирано и от защитата на подсъдимия/, според които при общ умисъл за убийство,когато няколко лица нанасят удари на жертвата, е налице съизвършителство независимо от обстоятелството, че жертвата е починала от един смъртоносен удар. Въззивният съд законосъобразно е констатирал общност на умисъла, аргументирайки се с едновременното нападение върху жертвата, при което всеки от нападателите не само лично нанасял удари , но възприемал и одобрявал действията на останалите. На следващо място защитата на касаторът настоява деянието, извършено от на М. К., да бъде изключено от обхвата на нормата на чл. 355,ал.1, т.2 от НПК, тъй като не е анализирано в рамките на предходната касационна процедура. Непредубеденият прочит на материалите по наказателно дело 1210/2011 г. на трето наказателно отделение на ВКС показва обратното.Както в протеста на прокурора Б. В., така и в касационното решение поведението на М. К. е предмет на коментар в рамките на инкриминираната съучастническа дейност. Жалбата на касатора е основателна в частта й, която се позовава на касационното основание на чл. 348 , ал.1 , т.3 от НПК. Допусната е явна несправедливост на наказанието поради пренебрегване на продължителния срок на разглеждане на делото. В тази връзка за подсъдимия К. важат съображенията , изложени по-горе за подсъдимия Ш., относно неприложимостта на чл. 55, ал.1 от НК въпреки изключителността на това смекчаващо отговорността обстоятелство. Обсъдено заедно с останалите смекчаващи обстоятелства - младата възраст на подсъдимия / петнадесетгодишен/ при извършване на деянието и изразено разкаяние ,то мотивира настоящият съдебен състава да намали наложеното наказание лишаване от свобода от четири на две години и шест месеца. Касационната инстанция приема, че за поправянето на подсъдимите Ш. и К. и за постигане целите на наказателната репресия съгласно чл. 36 от НК не е наложително реално изтърпяване на така определените им санкции. През изминалия след деянието период те излезли от границите на непълнолетието и придобили позитивен социален опит чрез поведение без закононарушения и асоциални прояви. Условията на затвора няма да стимулират процеса на тяхното превъзпитание, започнало и утвърдено в една по-благоприятна обкръжаваща среда. В същото време, за да гарантира предупредително-принудителната функция на наказанието, съдът определя изпитателен срок в максимума, предвиден от законодателя в чл.69, ал.1 от НК - три години. Неговата продължителност притежава сериозен възпиращ потенциал, който допълнително ще допринесе за реализиране на личната и генералната превенция на санкцията. По жалбата на защитника на подсъдимия А. В. И. Жалбоподателят отрича обективността, пълнотата и всестранността на съдебното дирене за установяване на правнорелевонтните факти с доводи, които са обсъдени от предходната инстанция при спазване на правилата на НПК за въззивна проверка. Атакува се основно свидетелската годност на С. Л., защитена от двете предходни инстанции със съображения, които не се нуждаят от касационна ревизия. Част от тях бяха обсъдени по повод жалбата на подсъдимия Ш.. Към изложеното, в отговор на жалбата на защитника на И., е необходимо да се добави ,че въззивният съд не търпи укор от процесуално или логично естество като се е доверил на експертното заключение на комплексната съдебна експертиза , която е отчела, наред с останалите материали по делото , и обучението й в помощно училище, върху което акцентира жалбоподателя. Коментарът на защитата относно начина, по който обувките на И. са приобщени към доказателствената съвкупност, повдига нееднозначно решавания в съдебната практика въпрос за процесуалната природа на протоколите за доброволно предаване. Върховният касационен съд е имал възможност да изрази становище /вж. р.№ 430 от 17.10.2008 г. по нд № 420/2008 г. , І н.о, решение № 358 от 20.10.2009 г. по н.д. № 333/2009 г. , І н.о/, че протоколите за доброволно предаване са вид писмени доказателствени средства и за тях са приложими общите правила на НПК, посочени в чл.127 – чл.131 от НПК, респективно чл. 101 – чл. 103 от НПК /отм./. Следва обаче да се прави разлика между протоколите за доброволно предаване като писмени доказателствени средства за извършеното действие по разследването и приобщените чрез тях към доказателствената съвкупност веществени доказателства. Веществените доказателства /според описателната дефиниция в чл. 109 от НПК/ са реални материални предмети, които са били предназначени или са послужили за извършване на престъплението , върху които има следи от него или са били негов предмет, както и всички други предмети, които могат да подлежат за изясняване на обстоятелствата по делото. Ето защо веществените доказателства са автономен носител на информация, която стига до участниците в процеса чрез тяхното прилагане към делото / чл. 110 , ал.2 от НПК/ във всички случаи, когато това е възможно. Законодателят детайлно е уредил хипотезите, когато приобщаването на веществените доказателства става опосредено, чрез веществени доказателствени средства /чл.125 - чл. 126 от НПК/. Протоколите за доброволно предаване / за разлика от другите писмени доказателствени средства и веществените доказателствени средства/ не възпроизвеждат доказателства, а само им дават процесуална легитимация, като установяват връзката на материалния факт /вещественото доказателство/ с обстоятелствата по делото. Веществените доказателства могат да бъдат приобщени както чрез писмени доказателствени средства като протоколи за оглед, за претърсване или изземване, така и чрез веществени доказателствени средства като фотоснимки, диапозитиви, планове,схеми и др. Възможни са и хипотези, когато те се представят от свидетели или обвиняем и тогава ръководещият процеса орган дължи постановяване на съответен акт, в който да отрази извършеното процесуално действие на прилагане. Очевидно е, че събирането на веществени доказателства може да се осъществи чрез различни доказателствени способи. Доброволното предаване, макар да не е посочено изрично в чл. 136 от НПК / чл.116 от НПК /отм./, практически е насочено към попълване на доказателствената съвкупност, поради което не може да отрече неговата принадлежност към действията по разследването, когато е осъществено в рамките на наказателното производство. Ето защо протоколирането му остава в границите на чл. 127 - чл. 133 от НПК / чл. 100 - 102 от НПК/отм./. Възражението на защитата в настоящия процес, че обувките не са предадени доброволно, а били иззети в рамките не нерегламентирано претърсване, се свързва единствено с показанията на лицето, подписало протокола за доброволно предаване – св.К., депозирани осем години след датата на съставянето му. Въззивният съд е изложил убедителни аргументи защо не им дава вяра, позовавайки се на тяхната нелогичност и противоречивост, изминалия период, конфронтирането с обясненията на подсъдимия Ш. и факта на близка родствена връзка с подсъдимия И.. По-важно обаче в конкретния казус е да се установи дали приобщаването на обувките е осъществено по начин, гарантиращ тяхната истинност като веществени доказателства и запазеност в първоначален вид. Протоколът за доброволно предаване не съдържа информация как са съхранени предадените вещи,за да може коректно да се проследи движението им в хода на досъдебното производство. В друг казуистичен контекст това би било достатъчно за изключване на веществените доказателства от доказателствената съвкупност. В конкретния случай въззивният съд е изложил съображения защо очевидния пропуск на разследващия орган не следва да има подобни последици. Изказаните от защитата на касатора съмнения за компрометиране на връзката между предадените веществени доказателства и тези , които съдът е обсъждал, не намират достатъчно убедителна подкрепа в данните по делото. Внимателният оглед, подробно описание и евентуално фотографиране, изброени в чл. 107 , ал.1 от НПК/ отм./ и чл.110, ал.1 от НПК могат да се осъществят допълнително чрез посочените в НПК способи на доказване. Доброволното предаване трябва да гарантира екзактността на посоченото в чл. 110, ал.2 от НПК изискване – веществените доказателства да се приложат към делото, като се вземат мерки да не се повредят или изменят. В настоящия случай няма основание да се счете , че това е станало въпреки липсата на подробно описание на обувките.Въззивният съд се е постарал да обсъди възраженията за евентуални манипулации и не е намерил основания да ги сподели. Твърдението на св.К. , че това били обувки на бащата на И. не кореспондира с безспорния факт, че последният отсъствал от селото по време на инцидента. Няма разумни доводи и за съмнението , изказано от защитата , че изследваната чрез ДНК -експертизата кръв от пострадалия е попаднала допълнително върху кубинката половин година след смъртта му.Ето защо касационната инстанция счита , че въззивният съд не имал основание да изключи обсъжданите веществени доказателства поради недопустимост или недостоверност . Неоснователни са и твърденията за съществени процесуални нарушения при анализа на гласните доказателствени средства. Защитата на касатора заявява, че въззивният съд не е коментирал всички доказателствени материали и е пренебрегнал противоречията между отделените доказателствени източници.От мотивите на въззивното решение е видно друго. Втората инстанция проверила всички събрани доказателства, след което е изложил съображенията си относно тяхната достоверност и това се отнася , в частност, до цитираните в жалбата показания на свидетелите Р., Р. и Ж.. Не е вярно и оплакването, че не е коментирана версията пострадалият Г. да е получил описаните увреждания при падане от собствен ръст, а не от нанесения му от подсъдимите побой.Предшестващите инстанции са отхвърлили тази възможност, тъй като по главата на жертвата били нанесени поне три отделни удара, разположени в различни плоскости, което изключва черепномозъчната травма да е резултат от падане. В заключение , предходната инстанция не е допуснала съществени нарушения на правилата от НПК за проверка и анализ на доказателствения материал, поради което направените от нея изводи относно подлежащите на доказване факти не страдат от логически и доказателствени пороци, които да представляват касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.. Излагайки аргументирани съображения защо прави различни от поддържаните от защитата изводи по доказателствата съдебният състав е дал отговор и на възраженията за тяхната процесуална допустимост и достатъчност.Ето защо е неоснователно и твърдението за липса на мотиви в нарушение на императивната разпоредба на чл. 348, ал.3, т.2, пр.1 във вр. с чл.339, ал.2 от НПК. Неоснователно е и твърдението за нарушение на материалния закон, което касаторът обосновава единствено с отхвърлените вече доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.Установените факти и обстоятелства кореспондират на приетата от съда правна квалификация . Жалбата на касатора е основателна в частта за явната несправедливост на наказанието по изложените вече съображения, засягащи и останалите двама подсъдими, и свеждащи се до пренебрегване на значението на дългия срок на наказателното производство като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Оценено във връзка с легалния минимум от пет години лишаване от свобода /след редукцията съгласно чл. 63, ал. 2, т.1 от НПК/ то дава основание за извода , че и най-лекото , предвидено от закона наказание е несъразмерно тежко .Налице са предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.55,ал.1 от НК, поради което настоящият касационен състав намалява наложеното на А. И. наказание лишаване от свобода от седем на четири години , които да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим съгласно чл.59, ал.1, пр.1 и чл.61 т.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т.3 във връзка с ал. 2, т. 1 и т. 3, пр. 2 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 388/2011 от 03.01.2012 г. по внохд № 778 / 2011 г. на Софийския апелативен съд, като 1. намалява размера на наложеното на З. И. Ш. наказание лишаване от свобода от четири години на две години и шест месеца и отлага на основание чл.69, ал.1 от НК изтърпяването му за срок от три години от влизане на присъдата в сила. 2. намалява размера на наложеното на М. М. К. наказание лишаване от свобода от четири години на две години и шест месеца и отлага на основание чл.69, ал.1 от НК изтърпяването му за срок от три години от влизане на присъдата в сила. 3. намалява размера на наложеното на А. В. И. наказание лишаване от свобода от седем на четири години, което да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.