Ключови фрази


1

10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 357

гр. София, 16.06.2022 г.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 839 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК и по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба и частна касационна жалба на „Застрахователна компания Лев инс“АД, [населено място] срещу решение № 1511 от 17. 12. 2020 г., поправено с решение № 42 от 14. 01. 2021 г., по гр. д. № 2467/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 състав.
По касационната жалба
С касационната жалба се обжалва въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с което е потвърдено решение № 7099 от 20. 10. 2019 г. по гр. д. № 14179/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която „Застрахователна компания Лев инс“ АД е осъдено да заплати на Д. М. И., Р. М. Р., М. С. М., Л. С. М., Е. С. М., Д. С. М., В. С. М. и Г. С. М., конституирани на мястото на починалата ищца Е. В. Р., обезщетение за претърпените от Е. В. Р. неимуществени вреди от смъртта на Л. Щ. – син на първоначалната ищца, настъпила при ПТП на 27. 08. 2017 г., за разликата над 50 000 лв. до 100 000 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че решението на въззивния съд противоречи на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Намира за неправилни изводите на съда, че по делото не са събрани доказателства, че пострадалият е навлязъл внезапно на пътното платно и не е съобразил приближаващия автомобил. Оспорва заключението на решаващия състав за липса на принос на пострадалия за настъпване на вредите, тъй като виновният водач е можел да предотврати удара, както и извършването на преценката за този принос единствено с оглед обстоятелството дали инцидентът е настъпил на пешеходна пътека. Посочва, че въззивният съд, в нарушение на процесуалните правила, е разгледал само част от твърденията на касатора във връзка с поведението на пострадалия, довело до настъпване на произшествието. В касационната жалба се прави позоваване и на постановяване на въззивното решение в противоречие с нормата на чл. 52 ЗЗД, доколкото съдът не се е съобразил с критериите за справедливост и не е обосновал изводите си относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Моли обжалваното решение да бъде отменено.
Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и ал.2, предл. трето ГПК. В изложението на основанията за допускане на допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: „1.1 Правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно на нерегламентирано за тази цел място абсолютно ли е и трябва ли пешеходецът да съобразява правилата на чл. 113, т. 1, 2 и 4 и чл. 114 ЗДвП?; 1.2. „Може ли да се направи извод за липсата на съпричиняване от страна на пострадал пешеходец, който е пресичал пътното платно в тъмната част на денонощието извън намираща се в близост пешеходна пътека в неадекватно състояние с 4.6 %о алкохол в кръвта и урината, единствено поради това, че инцидент би настъпил, дори и същият да беше предприел пресичане на пътното платно по пешеходна пътека, при положение, че по делото са наведени и доказани със съдебни автотехнически експертизи възражения за нарушения на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП, включително и за несъобразяване на пешеходеца с приближаващото се пътно превозно средство?; 2. Виновното поведение на водача и наличието на причинно - следствена връзка между неговите действия и настъпване на ПТП изключва ли наличието на съпричиняване от страна на пострадалия пешеходец за настъпването на ПТП и на вредоносния резултат?; 3. Длъжен ли е съдът да обсъди наведените от страните възражения и доводи, както и всички доказателства, относими към спора?; 4. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и следва ли да се съобразят и приложат критериите за справедливост с оглед събраните по делото доказателства и релевантните факти, като се извърши преценка на същите в тяхната съвкупност и се изложат подробни мотиви в тази връзка?“. Касаторът твърди, че дадените от въззивния съд разрешения на поставените въпроси противоречат на практиката на ВКС, както следва: по въпросите по т. 1.1 и 1.2 - на Тълкувателно решение № 2 от 22. 12. 2016 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС и решение № 217/9. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о.; по въпроса по т. 2. – на решение № 108 от 21. 10. 2020 г. по т. д. № 1287/2019 на ВКС, ІІ т. о.; по въпроса по т. 3 – на решение № 217 от 9. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о., по въпроса по т. 4 – на ППВС № 4/1968 г., решение № 104/25. 07. 2014 г. по т. д. № 2998/2013 г., І т. о., решение № 157/28. 11. 2014 г. по т. д. № 3040/2013 г., II т. о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г., I т. о., решение № 33 от 02.05.2019г. по гр.д. № 1787/2018г., IV г.о. Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно.
Ответниците по касационната жалба Д. М. И., Р. М. Р., М. С. М., Л. С. М., Е. С. М., Д. С. М., В. С. М. и Г. С. М. са депозирали писмен отговор, в който изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното въззивно решение, Софийски апелативен съд е приел, че с оглед влизането в сила на първоинстанционния акт в частта, с която на основание чл. 432, ал. 1 КЗ ответникът е осъден да заплати на ищците дължимото на първоначалната ищца обезщетение за неимуществени вреди до сумата от 50 000 лв., със сила на пресъдено нещо е установено основанието за ангажиране на отговорността на ответния застраховател. На основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на Софийски градски съд от фактическа страна, съгласно които: водачът, чиято отговорност е застрахована при ответника, И. И. на 27. 08. 2017 г., около 20, 40 ч. е управлявал л. а. Ауди с 62, 42 км/ч по ул. В. Л. в [населено място], част от главен път І–4, като времето е било сухо, с нормална видимост и слабо улично осветление; когато лекият автомобил е била на около 104 м от мястото на удара Л. Щ. е започнал пресичане на пътното платно, като се е движил бавно поради високата концентрация на алкохол в кръвта му от 4,6 промила; автомобилът не е могъл да спре и ударил пресичащия пешеходец, който се е намирал в близост до пешеходната пътека; водачът е щял да предотврати удара, ако е управлявал автомобила със скорост от 50 км/ч, каквато била максимално разрешената скорост за този участък на пътя.
Въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от първоначалната ищца неимуществени вреди от смъртта на сина й Л. Щ. при ПТП на 27. 08. 2017 г. възлиза на 100 000 лв. и е счел за неоснователно направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил установените със събраните писмени и гласни доказателства обстоятелства – 39 годишна възраст на починалия син на ищцата, който не бил женен, нямал деца и бил с умерена олигофрения и глухонемота, отношенията им на близост и взаимност, тежките преживявания на ищцата по повод смъртта на сина й и обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането.
Решаващият състав е посочил, че по делото не се установява пострадалият да е навлязъл внезапно на пътното платно и да не се е съобразил с приближаващия се автомобил. Липсата на принос на Щ. за настъпване на вредоносния резултат поради пресичане на необозначено място е мотивиран от Софийски апелативен съд с изложени съображения, че противоправното поведение на пострадалия пешеходец не е в причинна връзка с настъпването на ПТП. Съдът е изтъкнал, че съгласно заключенията на автотехническите експертизи ПТП се дължи на поведението на водача на лекия автомобил, който е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара и да предотврати ПТП, независимо от действията на пешеходеца /пресичане на необозначено място или пресичане на пешеходна пътека/. Приел е, че в случая управляваният с висока скорост /около 63 км/ч/ автомобил е приближавал пешеходна пътека, сигнализирана с пътен знак; пресичането е предприето от пешеходеца на пешеходната пътека, но поради движение косо през нея, около средата на пътното платно, Щ. се е отклонил и в момента на удара е бил на 1, 08 м. от очертанията на пътеката. В решението е изтъкнато, че едва след първоначалния удар водачът е започнал спиране, като съгласно установеното оставените спирачни следи започват точно от мястото на удара /на около един метър от началото на пешеходната пътека/, което сочи, че произшествието би настъпило и при преминаването на пострадалия през пешеходната пътека. С оглед изложеното съдът е направил извод, че предприетото пресичане на пътното платно на необозначено място от пешеходеца не се намира в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат.
Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по иска по чл. 432, ал. 1 КЗ.
Въпросите по т. 1.1, 1.2 и 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които са относими към изводите на въззивния съд за липсата на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият и третият от въпросите не съответстват на мотивите на въззивния съд, поставени в основата на преценката за неоснователност на възражението за съпричиняване. Изводите на решаващия състав относно посоченото защитно възражение не са основани на становище, че правото на пресичане на пътното платно на нерегламентирано за тази цел място е абсолютно, като в решението не е отречено и задължението на пешеходеца да отиде на пешеходна пътека, когато в близост има такава. Въззивният съд е приел, че липсват доказателства за внезапно пресичане на пешеходеца на пътното платно и за несъобразяване с приближаващия автомобил, като е мотивирал и извод, че отклонението на пешеходеца от пешеходната пътека, на която е предприел пресичане /излизане на 1, 08 метра от очертанията на пътеката/, съответно пресичането му на необозначено място не се намира в причинно-следствена връзка с осъществения противоправен резултат. Въпросът по т. 1.2 от изложението на основанията за достъп до касация няма характера на въпрос по приложение на относима към спора материалноправна и/или процесуалноправна норма, а е насочен към оспорване на правилността на формираните във въззивното решение изводи по релевираното от ответника възражение за съпричиняване. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Освен това, не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВС и ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В ППВС № 17/1963 г., решение № 206 от 12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24. 06. 2013 г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12. 11. 2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 02. 10. 2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 04. 02. 2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о., решение № 92 от 24. 07. 2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о., както и в цитираното от касатора решение по т. д. № 1287/2019 г. на ВКС, ІІ т. о. се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия трябва да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от застрахователя, който го е въвел надлежно. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. В случая въззивният съд е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства, в т. ч. заключенията на автотехническите експертизи, за да приеме, че част от възраженията за нарушения на ЗДвП от страна на пострадалия са недоказани, а пресичането на необозначено място не се намира в причинна връзка с вредоносния резултат. Както се посочи, по правилността на изводите във въззивното решение настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК.
Процесуалноправният въпрос по т. 3 от изложението на касатора отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По въпроса следва да се съобрази задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, цитираното от касатора решение, както и в известните на състава решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивният съд не се е отклонил от посочената практика, поради което не се е осъществила твърдяната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е поставен с оглед доводите, че съдът не е обсъдил въведени от ответника фактически обстоятелства относно действията на пострадалия, допринесли за увреждането - пресичането по диагонал, ненужно удължаване на пътя и времето за пресичане и спиране без необходимост на платното за движение. Въззивният съд е отказал да обсъжда посочените фактически обстоятелства, доколкото не са били надлежно въведени в процеса, а именно - позоваването на посоченото поведение на пострадалия е станало едва във въззивната жалба. П. по посочения начин, съдът напълно се е съобразил с последователната практика на ВКС, че приносът на пострадалия като основание по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение за вреди от деликт следва да е релевиран надлежно от застрахователя с възражение пред първоинстанционния съд, като възражението трябва да е конкретизирано чрез посочване на фактически обстоятелства относно действията на пострадалия, които са в причинна връзка и са допринесли за увреждането /решение № 98 от 29. 06. 2016 г. по т. д. № 1499/15 г. на ВКС, I т. о., решение № 41 от 26. 04. 2017 г. по т. д. № 3133/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 66 от 1. 06. 2017 г. по т. д. № 650/2016 г. на ВКС, І т. о./. Не може да бъде споделено и твърдението на касатора за игнориране на доказателства по делото от значение за преценката на релевираното възражение за съпричиняване, доколкото същата е основана на извършен от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства, включително на заключенията на автотехническите експертизи.
Настоящият състав намира, че в случая не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. С оглед обсъждането от въззивния съд на защитното възражение на ответника за съпричиняване и на поставените в неговата основа фактически обстоятелства във връзка с поведението на пострадалия, не би могло да се приеме, че еднократното невярно отразяване от съда на фамилното име на пострадалия е от естество да обоснове очевидната неправилност на решението на Софийски апелативен съд. Що се отнася до останалите доводи за неправилно възприемане от съда на въззивните доводи и за несъответствие на фактическите констатации на съда със събраните доказателства и материалния закон, то те предполагат проверка, която би могла да се осъществи едва след допускане на касационния контрол.
По изложените съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По частната касационна жалба
Частната касационна жалба на „Застрахователна компания Лев инс“ АД е насочена срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено определение от 14. 04. 2020 г. по гр. д. № 14179/2017г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането на дружеството за изменение на решението по делото в частта за разноските, като се отхвърли молбата за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат Н. Д.. В жалбата се твърди, че въззивният акт в посочената част е неправилен, доколкото по делото не е осъществено процесуално представителство на ищците от посочения адвокат и не е установено ищците да са материално затруднени лица. Сочи се, че възнаграждението можело да бъде намалено и под предвидения минимум по Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение. Излагат се доводи, че съдът неправилно е приел, че на адв. Д. се дължи ДДС, тъй като не са представени доказателства за регистрацията му като задължено лице по ЗДДС.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, като се формулира въпросът „Длъжен ли е съдът да обсъди наведените от страните възражения и доводи, относими към спора?“, произнасянето по който се определя като противоречащо на решение № 217 от 9. 06. 2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о. Касаторът релевира доводи и за очевидна неправилност на акта на въззивния съд, доколкото в същият липсват мотиви.
Ответниците по частната касационна жалбата - Д. М. И., Р. М. Р., М. С. М., Л. С. М., Е. С. М., Д. С. М., В. С. М. и Г. С. М. излагат становище за липсата на основанията за допускане до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
За да потвърди определение № 7392 от 14. 04. 2020 г. по гр. д. № 14179/2017 г. на Софийски градски съд, І ГО, 2 състав в частта, с която е отхвърлена молбата на „Застрахователна компания Лев инс“ АД за изменение на постановеното по делото решение от 20. 10. 2019 г. в частта му за разноските по отношение на присъденото на основание чл. 38 ЗА адвокатско възнаграждение на процесуалния пълномощник на ищците Н. Д., въззивният съд е счел, че са се осъществили предпоставките за това, а именно оказана безплатно адвокатска помощ на материално затруднени лица с оглед представените договори и осъждане на насрещната страна. Посочил е, че адвокатското възнаграждение съответства на минималното по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и е правилно определено.
Неоснователни са доводите на частния касационен жалбоподател за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение, тъй като не може да се приеме, че въведеният процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС относно задължението на въззивната инстанция в производството по обжалване на определенията, визирани в чл. 274, ал. 1 ГПК, да обсъди възраженията и доводите на страните. При осъществяване на дължимата преценка за законосъобразността на обжалваното определение, постановено в производство по чл. 248 ГПК, въззивният съд е обсъдил всички доводи на касатора, във връзка с които е формулиран процесуалният въпрос. Изложил е мотиви относно предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА, и за осъществяването им в настоящия случай, както и за правилното определяне от съда на размера на дължимото възнаграждение. Несъгласието на касатора с изводите на съда не би могло да обоснове приложното поле на касационния контрол.
Касационното обжалване не следва да се допуска и на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, тъй като не се установява актът на въззивния съд да е засегнат от изяснените пороци, които могат да обусловят очевидната му неправилност. Неоснователни са доводите за липса на мотивирана преценка за правилност на обжалваното определение по чл. 248 ГПК и за необсъждане на доводите на частния жалбоподател, за което вече бяха изложени съображения.
По тези съображения не се допуска касационно обжалване и на въззивния акт в частта за потвърждаване на първоинстанционното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК относно присъденото на основание чл. 38 ЗА адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответниците по касация адвокат Н. Д. сумата от 1 522, 50 лв. адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно представителство пред ВКС, определено от съда на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА и чл. 9, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1511 от 17. 12. 2020 г., поправено с решение № 42 от 14. 01. 2021 г., по гр. д. № 2467/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 състав.
ОСЪЖДА „Застрахователна компания Лев инс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на адвокат Н. Н. Д., с адрес [населено място], [улица] сумата от 1 522, 50 лв. /хиляда петстотин двадесет и два лв. и 50 ст./ адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.