Р Е Ш Е Н И Е № 261 гр. София, 27.06.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети юни май две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ: Жанина Начева Бисер Троянов при участието на секретар Н. Цекова и в присъствието на прокурора К. Иванов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 803 / 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по жалба на адвокат Х. Х. - пълномощник на подсъдимия С. Г. Г., против решение № 199 от 03.04.2014 г. по внохд № 51/2014 г. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата се сочи, че решението е незаконосъобразно и явно несправедливо. Излагат се също така съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с проверка и анализ на доказателствения материал. Твърди се, че съдът неправилно е квалифицирал деянието по чл. 115 от НК вместо по чл.119 от НК. Определената санкция се преценява като неадекватна на целите на наказанието на плоскостта на личната превенция. В заключение се отправя искане решението на въззивната инстанция да бъде изменено, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление по чл.119 от НК, а наложеното наказание да бъде намалено до справедлив размер. Пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК , установи следното : Окръжният съд в гр. Пазарджик в процедура по глава двадесет и седма от НПК при условията на чл.371, т.2 от НПК с присъда № 16 от 25.04.2013 г. по нохд № 182/2013 г. признал подсъдимия С. Г. Г. за виновен в това, че на 13.01.2013 г. в гр.П. умишлено умъртвил А. И. И., поради което и на основание чл.115 във вр. с чл.58а, ал.1 от НК го осъдил на дванадесет години лишаване от свобода, търпими при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл.59, ал.1 от НК съдът зачел предварителното задържане на подсъдимия в рамките на протичащото наказателно производство. Подсъдимият бил осъден да заплати на гражданския ищец И. И. сумата 50 000 лева, а на гражданските ищци И. И., З. И. и И. А. И. - по 70 000 лева, ведно със законната лихва от 13.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумите. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски и дължимите държавни такси. Пловдивският апелативен съд с решение № 143 от 11.07.2013 г. по внохд №225/2013 г. отменил първоинстанционната присъда и върнал делото за ново разглеждане от друг състав. Въззивната инстанция намерила, че проведеното съкратено съдебно следствие е недопустимо, тъй като събраните по делото доказателства не подкрепят в достатъчна степен направените самопризнания. В отменителното решение се акцентира върху показанията на свидетелите Н. В. и Ф. В., съдържащи информация, преценена като противоречеща на фактическата обстановка, описана в обвинителния акт. След проведено състезателно производство Окръжният съд в гр. Пазарджик с присъда № 53 от 10.12.2013 г. по нохд № 378/2013 г. признал подсъдимия за виновен по повдигнатото обвинение и на основание чл.115 във вр. с чл.54 от НК го осъдил на дванадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип, от които приспаднал срока на задържане по чл. 59, ал.1 от НК. Съдът уважил предявените граждански искове в размер на 50 000 лева в полза на И. И. и по 70 000 лева в полза на И. И. и малолетните З. И. и И. И., ведно със законната лихва от 13.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумите. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски и дължимите държавни такси. Пловдивският апелативен съд с решение № 199 от 03.04.2014 г.по внохд №378/2013 г. потвърдил присъдата на окръжния съд. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна поради следното : Есенциалният елемент в тезата на касатора е липсата на обективност, пълнота и всестранност при изграждане на фактическите изводи на решаващите състави относно действията на пострадалия преди пробождането му от подсъдимия. Защитата твърди, че показанията на свидетелите Н. В. и Ф. В. от досъдебната фаза са пренебрегнати в нарушение на процесуалните правила. По този начин подсъдимият се оказал лишен от възможност да докаже, че бил нападнат от пострадалия А. И. и брат му – свидетеля А. С. Това твърдение е стояло на вниманието на въззивния съд и е обсъдено с дължимата грижа и задълбоченост. Съдът съобразил, че първата инстанция е извършила проверка за достоверност на показанията на свидетелката Ф. В. в двете им версии – пред разследващия орган и в хода на съдебното следствие. За изясняване на противоречията е използван целия възможен процесуален инструментариум – проведена е очна ставка между свидетелката и подсъдимия, показанията от досъдебната фаза са прочетени по реда на чл.281, ал.4 вр. с ал.1, т.1 от НПК, след което разпитът на В. продължил. Последното е особено съществено, тъй като именно тогава свидетелката пояснила вече направеното в досъдебното производство описание на инцидента, завършил фатално за пострадалия, и уточнила важни подробности за действията на участниците в него. Ф. В. няколкократно подчертала, че не е имала предвид удари, нанасяни от двамата братя А. И. и А. С., а от други лица. В същата насока са и показанията на свидетеля Н. В., който също бил изслушан от окръжния съд в условията на очна ставка с подсъдимия. Твърдението на защитата, че свидетелите В. са променили показанията си от страх с етнически генезис, е лишено от доказателствена подкрепа. Установената фактическа обстановка показва семейни и приятелски противостояния, но не и наличие на доминираща неформална власт с потенциал да манипулира свидетелите във вреда на подсъдимия. Важно е да се отбележи, че въззивният съд не се е доверил единствено на Н. и Ф. В., а е анализирал съобщената от тях информация в контекста на доказателствата, събрани чрез останалите доказателствени източници. По категоричен начин е установен произхода на кървящата рана на подсъдимия. Тя е причинена от удар, нанесен от свидетеля И. Н. с клещи, намерени на местопроизшествието, при това след смъртоносното пробождане на пострадалия. Съмненията на защитата за обективността на тази фактическа констатация са опровергани от последователните показания на очевидците Н. и С., а косвено – от показанията на свидетелите В. , които не са видели подобен инструмент в братята А. и А.. В атакувания съдебен акт подробно и детайлно е обсъден контакта между подсъдимия и пострадалия в заведението на В.. Съдът законосъобразно, при отчитане на всички доказателства, е стигнал до извода, че той не разкрива непосредствено и противоправно поведение от страна на А. И. към С. Г.. Несъмнено диалогът им не е бил доброжелателен, тъй като бил свързан с натрупани отрицателни емоции от предишни конфликти, но по естеството си не разкривал непосредствена заплаха. Съпрузите В. съобщават за бутане с ръка, което Н. дори възприел „като приятелски” и не вещаещо „разправии”. В обясненията на подсъдимия също не се намират категорични твърдения, че при нанасянето на удара той е бил подложен на нападение. Макар да съобщава, че двамата братя започнали да го удрят по лицето и да го дърпат, подсъдимият заявява , че размахвал ножа, „за да ги изплаши” и не разбрал как е наранил А.. Най-сетне, съдът е отбелязал, че свидетелят Н. В. по същото време изтласквал братята от заведението. При тези данни не търпи укор изводът на предходните съдебни състави,че не са налице материалноправните предпоставки на института на неизбежнатаотбрана. В момента, в който подсъдимият извадил ножа и го насочил към А. И., не е имало нападение и обстановката не е показвала реална заплаха от такова. Ето защо е неприемливо твърдението на защитата за неправилна квалификация на деянието по чл.115 от НК и свързаното с него искане за приложение на разпоредбата на чл.119 от НК. Настоящият състав не споделя и възраженията срещу справедливостта на наложеното наказание. Не е налице очевидно несъответствие между санкцията, наложена на подсъдимия от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, от друга. При индивидуализация на обема наказателна принуда съдът е съобразил относителната тежест на всички обстоятелства по чл.54 от НК. Правилно са посочени смекчаващите отговорността обстоятелства - проявеното разкаяние и предизвикателното поведение на пострадалия, които превалират над отегчаващите обстоятелства, очертани от негативните характеристични данни за подсъдимия, обусловени от две предходни осъждания. В тази връзка настоящият състав намира за необходимо да се разграничи от съображенията на предходната инстанция за по-висока степен на обществена опасност на конкретното убийство поради отнетия живот на младеж, тъй като възрастта сама по себе си не може да е критерий за ценност на човешкия живот и за дълбочината на засягане на защитените от чл.115 от НК обществени отношения. Въпреки това определеното наказание, конкретизирано в размер,близък до легалния минимум от десет години, не разкрива признаци на несправедливост и не подлежи на ревизия в желаната от жалбоподателя насока. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 199 от 03.04.2014 г. по внохд № 51/2014 г. на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.