Р Е Ш Е Н И Е № 5 град София, 01 февруари 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети януари две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ : ТАНЯНА КЪНЧЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при участието на секретаря НАДЯ ЦЕКОВА и на прокурора АНТОНИ ЛАКОВ изслуша докладваното от съдия Т. Кънчева касационно дело № 2900 по описа за 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия А. С. и частните обвинители Т. и М. Т., В. и Ц. Е., Г. Ч., В. Д., И. П. и Д. П. срещу решение № 124/ 17.08.2011 г. по внохд № 280/11 г. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата на подсъдимия са развити оплаквания за допуснати нарушения на закона и процесуалните правила и явна несправедливост на наказанието. Отправят се алтернативни искания- подсъдимият да бъде оправдан или да се приеме, че деянието не представлява „особено тежък случай”, поради което наказанието да се намали и се приложи разпоредбата на чл.66 от НК. В жалбата на частните обвинители се прави оплакване за явна несправедливост на наказанието. Предлага се делото да бъде върнато за ново разглеждане, за увеличаване размера на наложените наказания. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение в пределите по чл.347 от НПК, установи следното: С присъда № 111/ 18.03.2011 г. по нохд № 628/2009 г. Старозагорският окръжен съд признал подсъдимия А. С. за виновен в това, че на 06.03.2009 г., при управление на автобус „МАН”, в нарушение на правилата за движение по чл. 20 ал.1 и ал.2 и чл. 21 ал.2 от ЗДП, по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице- на П. П., И. Е., П. Т., Т. Ч., И. С. и Р. Д., като случаят е особено тежък и на основание чл. 343 ал.4 вр. ал.3 пр.4 б.Б пр.2 от НК го осъдил на десет години лишаване от свобода. На осн. Чл.343г от НК лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от три години. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, Пловдивският апелативен съд изменил присъдата, като увеличил срока на наказанието лишаване от правоуправление на десет години. Потвърдил присъдата в останалата й част. По жалбата на подсъдимия. Основното оплакване на касатора е за неправилно приложение на закона. Той счита, че катастрофата се дължи изключително на виновното поведение на пострадалия П. П., който е отнел предимството му. Претендира, че автотехническите експертизи, от една страна са ирелевантни за правилното решаване на делото, а от друга-че заключенията са субективни и несъобразени с гласните доказателствени средства. Върховният касационен съд намира възраженията за неоснователни. Лишено от фактическо основание е твърдението за субективизъм на експертните заключения. Автотехническите експертизи са изготвени от вещи лица- инженери/трима от които преподаватели в технически университети/, притежаващи нужните специални знания и компетентност в областта на физиката и механиката, както и опит в динамичното изследване на удар на автомобили при пътно-транспорти произшествия. При изготвянето им, те са ползвали всички материали по делото, като основно са ценили съдържанието на огледния протокол, скицата и фотоалбума, в които са описани следите от гуми, местоположението на превозните средства и намерените отломки. Седемчленната основна и допълнителна АТЕ дава отговор на всички постановени въпроси, за отговорите на които съдът няма специални знания, в това число и на въпросите на защитата. Заключенията са подробно мотивирани, включително и чрез устните разяснения на вещите лица в съдебно заседание, отличават се с пълнота и обоснованост на изследването, поради което съдът законосъобразно ги е ценил при изграждане на фактическите си изводи. Те не могат да бъдат изключени от доказателствената съвкупност, само защото не удовлетворяват защитната позиция на касатора. Още по-малко могат да бъдат квалифицирани като ирелевантни за делото, доколкото имат съществено значение за установяване механизма на деянието. Допълнителната експертиза е дала отговор на въпроса възможно ли е описаните спирачни следи да са оставени от друго превозно средство, като подробно е аргументирала защо приема категорично, че следа № 25 е оставена именно от задната лява двойка колела на автобуса. По експертен път е безспорно установена скоростта на автобуса и на лекия автомобил в момента на удара, поради което субективните възприятия на част от свидетелите, както и твърденията на подсъдимия за управление на превозното средство със значително по-ниска скорост правилно не са взети предвид от съда при изясняване на този важен за решаване на делото факт. Върховният касационен съд намира, че при така приетите факти, установени от съда при спазване на процесуалните изисквания за събиране, проверка и оценка на доказателства, материалният закон е приложен правилно. Неправомерното навлизане в главния път от лекия автомобил на пострадалите, без съмнение е постановило началото на причинно-следствения процес, довел до съставомерните последици, но вина за катастрофата има и подсъдимият. Той не е съобразил скоростта на движение на автобуса с пътния знак за ограничение на скоростта от 50 км.ч., поради което не е могъл да предотврати удара. При положение, че ударът е бил предотвратим при движение на автобуса със скорост не по-висока от 61.50 км.ч., не може да се възприеме тезата на защитата за изключителна вина само на водача на лекия автомобил. Правомерното поведение на водачите на МПС предполага стриктно съблюдаване на режима на скоростта, което да им даде възможност във всеки един момент да намалят или да спрат превозното средство при възникване на опасност на пътя. В конкретния случая, дори не се е налагало подсъдимият да взема решение каква скорост би била съобразена с конкретните пътни условия, тъй като е имало поставен знак за ограничение на скоростта, който той е неглижирал изцяло. Съпричиняването на резултата от страна на пострадалия П. П. не освобождава подсъдимия от отговорност, защото е управлявал автобуса със скорост, двукратно превишаваща разрешената в този пътен участък и сам се е поставил в невъзможност на реагира безопасно на възникналата опасност за движението. Липсва основание за оправдаване на подсъдимия С.. Върховният касационен съд държи да отбележи, че за съставомерността на извършеното деяние е от значение единствено нарушението на правилото за движение по чл.21 ал.2 от ЗДП. Инкриминираното нарушение на чл.20 ал.1 от ЗДП няма никакво отношение за настъпилата катастрофа, тъй като отсъствието на постоянно упражняван контрол върху автомобила е самостоятелно и може да бъде осъществено само доколкото не е налице нарушение на режима на скоростта. Изгубването на контрола върху превозното средство, като самостоятелно нарушение на правилата за движение, може да се държи на заспиване на водача, отклоняване на вниманието, разсейването му и др. Когато загубата на контрол е в резултат на допуснато нарушение на режима на скоростта, извършеното нарушение е по чл. 20 ал.2 или чл.21 от ЗДП. Не е налице и самостоятелното нарушение по чл.20 ал.2 от ЗДП. Съдебната практика е категорична, че едновременното приложение на разпоредбите на чл.20 ал.2 и чл.21 от ЗДП е несъвместимо. Ако водачът е избрал скорост по-висока от разрешената, за движение с несъобразена скорост не може да се говори /ТР № 28/84 г. ОСНК/. Това е така, защото чл.20 ал.2 от ЗДП регламентира поведението на водачите на МПС по отношение на скоростта, когато поначало тя е в рамките на максимално допустимата. Чрез примерното и неизчерпателно изброяване на факторите от пътната обстановка, с които шофьорът следва да се съобразява при избиране на скоростта, законът дава възможност за преценка дали автомобилът се движи със „съобразена скорост”. Ако обаче движението се осъществява със скорост над пределно допустимата по чл.21 ал.1, съотв. над лимитираната с пътен знак, както е в случая, отговорността на подсъдимия следва да се ангажира на плоскостта на „превишената скорост”, т.е.само за това нарушение на специалния закон. Пловдивският апелативен съд е отговорил на възражението, че случаят не следва да се квалифицира като „особено тежък”, като е изложил убедителни аргументи за неговата неоснователност, които тази инстанция изцяло споделя. Налице са и двата компонента, регламентирани в нормата на чл.93 т.8 от НК- изключително висока степен на обществена опасност на деянието, предвид съставомерните последици, които надхвърлят обичайните за този вид престъпление, както и завишена степен на обществена опасност на подсъдимия в качеството му на водач на моторно превозно средство. Установените по делото обстоятелства, свързани със санкционирането на С. за управление с превишена скорост същия ден и данните за въздействие върху ограничителя на скоростта на автобуса, го характеризират като недисциплиниран шофьор, неспазващ изискванията на закона по отношение на режима на скоростта, както е посочено в мотивите на решението. Не са налице законови основания за отпадане на оспорения от защитата квалифициращ признак на престъплението. По жалбите на страните основно размера на наказанието. Върховният касационен съд не споделя възраженията на частните обвинители, че наказанието е занижено по размер. В подкрепа на тезата се излагат аргументи, че подсъдимият е нарушил и други правила за движение, регламентирани от специалния закон за движение по пътищата, поради което наказанието следва да бъде увеличено до максималния размер от 15 години лишаване от свобода. Преди всичко следва да се посочи, че твърдяните в жалбата нарушения на чл.5, чл.8, чл.15, чл. 47, чл.100 и чл.123 от ЗДП не са инкриминирани от обвинението и не могат да се преценяват при индивидуализацията на наказанието като отегчаващи вината обстоятелства. Те не са и в причинна връзка със съставомерния резултат, доколкото по делото е безспорно установено, че катастрофата се дължи на допуснатото от С. нарушение на режима на скоростта по чл. 21 ал.2 от ЗДП, поради което единствено то запълва диспозицията на бланкетната норма на престъплението по чл.343 ал.3 б.Б пр.2 от НК. Затова и оплакването на частните обвинители, че наложеното наказание не съответства на множеството допуснати нарушения на правилата за движение не се споделя от настоящия касационен състав. Основателно е оплакването на подсъдимия, че при определяне на наказанието съдът не е отчел значителното съпричиняване на резултата от пострадалия П. П.. Наличието на виновно поведения и на този водач на МПС, който не се е съобразил със знак „Стоп”, не е спрял на кръстовището и не е пропуснал движещия се по пътя с предимство автобус е безспорно установено по делото. Това грубо нарушение на правилата за движение е поставило началото на причинно-следствения процес, довел до автопроизшествието и тежките съставомерни последици, действително не е отчетено при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия. Видно е от мотивите на апелативния съд, че той споделя изводите на първата инстанция за баланс на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства- чисто съдебно минало, трудова ангажираност и критичност към извършеното от една страна и цялостното поведение на дееца преди и след катастрофата /съставеният акт за административно нарушение и въздействие върху техниката на автобуса/. Що се отнася до приноса на пострадалия П. за настъпването на катастрофата, съдът се е задоволил да го отрази единствено като факт от обективната действителност, но не и да го вземе предвид при определяне на наказанието на подсъдимия, тъй като „наказателната отговорност е лична за всеки един от извършителите”. Освен че е неясно като смисъл, това заключение на апелативния съд не е съобразено с трайната съдебна практика. Във всички случаи, приносът на пострадалия за настъпване на общественоопасните последици, без оглед на това дали той е резултат на виновно поведение на същия, следва да се преценява като обективно за подсъдимия обстоятелство и да се взема предвид при оценката на тежестта на вината му и за определяне вида и размера на наказанието. Затова, Върховният касационен съд прие, че наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия, е явно завишено и следва да бъде намалено от десет на седем години. Размерът на наказанието лишаване от права е правилно отмерен с оглед данните, че подсъдимият е недисциплиниран шофьор, системно превишаващ разрешената скорост на движение. Предвид на гореизложеното и на основание чл.354 ал. 1 т.3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 124/ 17.08.2011 г. по внохд № 280/11 г. на Пловдивския апелативен съд, като НАМАЛЯВА наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия А. С., от десет на СЕДЕМ години. Оставя в сила решението в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: